Лира Литературно-рекламна Агенция
Издателство „Изток-Запад“ започва новата година с шедьовър на философската мисъл: епохалната „Етика“ на Спиноза.
Това е един от базисните философски текстове за всички времена.
Това е силно въздействаща творба, съчетаваща брилянтен стил с изящна яснота на логиката. Оказала е и продължава да оказва огромно влияние за развитието на световната философия. Спиноза ни въвежда в своите идеи за същността на Бог, на съзнанието, емоциите и силата, отваря очите на човечеството да разбере живота и мястото си в установения във Вселената ред. Според автора щастието се състои в свободната любов на разума към висшия идеал (Бога). Разсъжденията му на мислител се основават на математиката и логиката, чрез които той извежда своите идеи за метафизиката, като представя доказателствата си посредством дедуктивни доводи, дефиниции, аксиоми и теореми.
Великият философ доказва, че съществуващото във Вселената е единна универсална субстанция, която се състои от разум и телесност. Спиноза е детерминист и според него всичко се случва посредством необходимостта. Тъй като човешкото поведение е изцяло предопределено, свободната ни воля се състои в това да разберем защо нещата се случват по този начин. Това „всичко“ се случва по определена необходимост и с максимално съвършенство. Самата Реалност е съвършена.
Барух (Бенедикт) Спиноза е холандски философ, роден през 1632 г. Произхожда от еврейско семейство, занимаващо се с търговия. Получава религиозно образование, но любопитният му ум и новаторските му идеи не са добре приети сред неговата общност. Това води до отлъчването му от Синагогата, когато е на 24 години. Тогава той приема латинското име Бенедикт и се отдава на философията, а прехраната си изкарва с шлифоване на лещи. Умира през 1677 г. в Хага.
Заедно с Рене Декарт и Готфрид Лайбниц Спиноза е смятан за един от най-великите рационалисти във философията. Трудът на живота му е съчинението „Етика“, публикувано посмъртно от негови приятели.
ОТКЪС ОТ КНИГАТА:
ТЕОРЕМА52. Самодоволството може да произлезе от разума и само това самодоволство, което произлиза от разума, е най-висшето, каквото може да има.
ДОКАЗАТЕЛСТВО. Самодоволството е радост, която произлиза от това, че човекът си представя самия себе си и своята мощ да действа (според деф. 25 на афектите). Но истинската мощ на човека да действа или добродетелта, е самият разум (според теор. 3, част III), който човекът си представя ясно и отчетливо (според теор. 40 и 43, част II). Следователно самодоволството произлиза от разума. После, когато човекът си представя самия себе си, той възприема ясно и отчетливо или адекватно, само това, което следва от неговата собствена мощ да действа (според деф. 2, част III), т.е. което следва от неговата мощ да разбира. Затова най-висшето самодоволство, каквото може да има, произлиза от самата тази представа; което и следваше да се докаже.
ЗАБЕЛЕЖКА. Самодоволството в действителност е най-висшето нещо, на което можем да се надяваме. Защото (както посочихме в теор. 25 от тази част) никой не се стреми да запази своето съществуване заради някаква цел; и понеже това самодоволство все повече и повече се поддържа и засилва от похвали (според извода към теор. 53, част III), и, напротив, все повече и повече се смущава от укори, затова ние се ръководим преди всичко от славата и едва можем да понасяме позорния живот.
ТЕОРЕМА 53. Смирението не е добродетел или не произлиза от разума.
ДОКАЗАТЕЛСТВО. Смирението е скръб, която произлиза от това, че човекът си представя своето безсилие (според деф. 26 на афектите). Доколкото обаче човекът познава себе си чрез истинния разум, дотолкова се предполага, че ясно познава своята същност, т.е. (според теор. 7, част III) своята мощ. Затова, ако човекът, когато си представи самия себе си, открие някакво безсилие в себе си, то не произлиза от това, че познава себе си, но (както посочихме в теор. 55, част III) от това, че неговата мощ да действа бива възпрепятствана. Но ако предположим, че човекът схваща своето безсилие чрез това, че познава нещо по-мощно от себе си, чрез познанието на което детерминира своята мощ да действа, тогава ние не схващаме нищо друго, освен че този човек познава самия себе си отчетливо или (според теор. 26 от тази част) че се поддържа неговата мощ да действа. Поради това смирението или скръбта, която произлиза от това, че човекът си представя своето безсилие, възниква не от истинската представа или от разума и не е добродетел, а претърпяване на въздействие; което и следваше да се докаже.
ТЕОРЕМА 54. Разкаянието не е добродетел, или не произлиза от разума; но този, който се разкайва за една постъпка, е двойно жалък или безсилен.
ДОКАЗАТЕЛСТВО. Първата част на тази теорема се доказва, както предишната, а втората част е ясна от самата дефиниция на този афект (вж. деф. 27 на афектите). Защото човек допуска първо да бъде завладян от едно долно желание и после от скръбта.
ЗАБЕЛЕЖКА. Понеже хората рядко живеят по указанията на разума, затова тези два афекта, именно смирението и разкаянието, а освен тях надеждата и страхът донасят повече полза, отколкото вреда; и затова, ако се греши, по-добре е да се греши в тази насока. Защото ако всички безсилни духом хора бяха еднакво надменни, не се срамуваха от нищо, нито се страхуваха от нещо, с какво тогава можеше да бъдат удържани и ограничавани? Страшна е тълпата, ако няма страх. Затова не е за учудване, че пророците, които са имали предвид не ползата на малцинството, но общата полза, така много са препоръчвали смирението, разкаянието и страхопочитанието. И в действителност хора, достъпни за тези афекти, могат много по-лесно отколкото другите да бъдат доведени до това да живеят по указанията на разума, т.е. да бъдат свободни и да се наслаждават от живота на блажените.
Теорема 55. Най-голямата надменност, както и най-голямото самоунижение са най-голямото непознаване на себе си.
ДОКАЗАТЕЛСТВО. Това е ясно от деф. 28 и 29 на афектите.
ТЕОРЕМА 56. Най-голямата надменност, както и най-голямото самоунижение показват най-голямото безсилие на духа.
ДОКАЗАТЕЛСТВО. Първата основа на добродетелта е запазване на собственото битие (според следствието от теор. 22 от тази част), и то по указанията на разума (според теор. 24 от тази част). И така, който не познава себе си, не познава основата на всички добродетели и следователно не познава никакви добродетели. После, да се действа от добродетел не е нищо друго, освен да се действа по указанията на разума (според теор. 24 от тази част); и който действа по указанията на разума, по необходимост трябва да знае, че действа по указанията на разума (според теор. 43, част II). И така, който най-малко познава самия себе си и следователно (както вече показахме) всички добродетели, той най-малко действа от добродетел, т.е. (както е ясно от деф. 8 от тази част) той е най-много безсилен духом; и затова (според предх. теор.) най-голямата надменност, както и най-голямото самоунижение показват най-голямото безсилие на духа; което и следваше да се докаже.
СЛЕДСТВИЕ. Оттук най-ясно следва, че надменните и самоунижаващите се са най-много подчинени на афектите.
ЗАБЕЛЕЖКА. Самоунижението обаче може да се отстрани по-лесно, отколкото надменността, тъй като тя е афект на радостта, а то е афект на скръбта и затова (според теор. 18 от тази част) надменността е по-силна от самоунижението.
„Етика“ тук
