Лира Литературно-рекламна Агенция
На днешния ден, 19 януари, се навършват 95 години от рождението на Мери Патриша Хайсмит. Нейното име отново нашумя в последните дни покрай появилия се у нас роман „Каръл“ и едноименния филм, получил множество номинации за различни престижни награди.
Хайсмит е американска писателка, авторка на криминални романи, фини психологически трилъри и разкази с неочакван край, носителка на най-важните световни награди за детективска литература. Пише и под псевдонима Клеър Морган.
Става известна още с първата си книга, „Непознати във влака“ (1950), по която Реймънд Чандлър прави сценарий, а Алфред Хичкок – киноадаптация. Поредицата от произведения с един от по-късните ѝ герои, Том Рипли, също става основа за ред екранизации( на режисьорите Вим Вендерс, („Талантливият мистър Рипли“Антъни Мингела и др.). От 1963 г. живее в Европа. Почива през 1995 г. от левкемия.
Книгата на Хайсмит „Plotting and Writing Suspense Fiction“ излиза през 1966 г. Тя е необичайна, както може да се очаква от Патриша Хайсмит, като едновременно е елегантен гид в света на творческото писане и златна мина за всеки, надяващ се да получи вътрешен поглед върху „Талантливият мистър Рипли“ и авторката му.
В книгата си Файсмит посочва, че „Талантливият мистър Рипли“ се ражда от „като почти невероятно“ съвпадение. Въпрос на късмет е бащата на Дики Грийнлиф да избере именно Том Рипли, „потенциален убиец“, да прибере сина му в къщи.
В момента, в който го прочетох, осъзнах, че е истина. Що за невероятно стечение на обстоятелството е Грийнлиф старши да избере социопата, който едва познава сина му, да му помогне. Освен това му плаща да измине целия път от Ню Йорк до Италия и да живее заедно със сина му. Исках да напиша, че това надхвърля реалистичното, и все пак признавам, че на мен ми звучеше реалистично. Прелитайки през страниците, приех съвпадението като нещо напълно естествено. Детайлите в историята бяха представени толкова логично, че читателят се усеща доброволно приклещен в разказа.
Книгата е пълна с ясни обяснения как се изгражда сюжет и как най-успешно да се използва късметът като механизъм за построяването му. Това демонстрира магията на Хайсмит – силата й да те предизвика да четеш, забравяйки колко невероятно е случващото се. Въпреки това ако се надявате на съвет как да изградите подобни качества у себе си, Plotting and Writing“ може да ви депресира. Както често се случва с помагалата, тази книга само демонстрира колко невъзможно е да се влезе в образа на Хайсмит.
Може и да успеете да повторите писателския й метод „умствено, както, както и физически да стоите на ръба на стола“, докато пишете трилъра си (тя го прави, защото Рипли е млад мъж, седящ на ръба, ако изобщо присяда). Успех, ако желанието ви е да създадете такава химия!
„Поставяйки се на мястото на Рипли, прозата ми стана по-уверена, отколкото се очакваше… Никоя книга не е била по-лесна за мен и често имах чувството, че самият Рипли я пише“.
Останалата част от съветите й са трудни за следване, освен ако не сте огромен талант като самата Хайсмит. „Местата и хората трябва да са ясни като на фотография“, съветва тя и още: „Писателят трябва да усеща, когато нещо не е наред – точно като автомонтьора, който чува странни звуци от двигателя и ги отстранява, преди да е станало по-лошо“. Това е добър и неопровержимо верен съвет. Но той не е по-полезен от това Майк Тайсън да ти каже, че е нужно да се движиш по-бързо, да отскачаш по-ловко и да удряш по-здраво. Може да работи за тях…
Въпреки скромния й тон, голяма част от книгата се чете като показно от майстор магьосник. Но си струва да се чете, не на последно място – заради възхитителната си индивидуалност. „Не мога да се сетя за нищо по-ужасно или опасно от това да обсъждам работата си с друг писател“, твърди Хайсмит, според която това е една от странните наслади на французите.
А иначе тя пише: „Създавам образи заради скуката на реалността и рутината на всичко около мен“. Това е някаква насока защо голяма част от героите й са като замрели, а тя ги запраща към далечни места и странни ситуации. А също и колко откъсната от света е тя. Колко от вас са отегчени от реалността?
В друг момент на откровение тя казва, че не изпитва наслада правосъдието да застига престъпните й персонажи. Тя ги харесва и намира изключително интересни, освен ако не са монотонни и глупаво брутални.
Но не оставайте с впечатлението, че Хайсмит страда от липса на морал, подобно на персонажите си. След страница тя посочва колко странно е, че аудиторията се радва на възтържествуването на закона, но няма проблеми с бруталността. Типичните герои мачовци могат да удрят жени, да са брутални и сексуално безскрупулни, но публиката ще продължава да ги приветства, защото по дефиницияте залавят нещо далеч по-лошо от тях.
Впечатлението, което оставя Хайсмит, е за сложен интелект: проницателна, определяща правилата и незаинтересувана от това да живее конвенционален живот. Книгата е съответстващо ексцентрична. И въпреки че не съдържа обичайните правила и предложения, които очаквате от книга по творческо писане, в края й ще осъзнаете, че е необикновено полезна. Пълна е с практически съвети от някой, който чудесно разбира от сюжет, мотивация, какво е шоу, каква да е динамиката и кога да настъпи кулминацията.
Допълнителна ценност има в това, което тя нарича „сгъстяване“ на сюжета – добавяне на усложняващи елементи, които да го поддържат интересен. Тя откроява и усложняващите гледни точки. Не се фокусирайте върху въпросите, казвай Хайсмит, просто помислете през чии очи гледате история и има ли поглед, от който тя ще е по-интересна. Тя отбелязва, например, че поддържането на фокуса върху Рипли увеличава интензивността. Това е още един от онези жизнерадостни съвети, от типа на Тайсън за бокса. Но той насочва към идеята й за избиране на практичния подход, този, който върши работа.
Ако се притеснявате, че това е книга само за талантливите, Хайсмит внася и спокойствие чрез собствените си трудности и незавършени проекти. Да не споменаваме финансовите затруднения, дори и по време на вече успешната й кариера: „Има вечни маневри, които трябва да изпълняваш, за да съществуваш при нерегулярни и често неадекватни доходи… несигурността е въздухът, който писателите дишат“.
Най-добра е при обсъждането на провалите. Разказва за няколко проекта, които не е завършила – книги, при които се е задълбочила в твърде маловажни детайли, сюжети, които не са сработили, книги, които не са се продали. Тя обяснява доста точно защо няма такова нещо като провал при писането, а само трупане на опит. „Писателят не бива да мисли, че е слаб или с него е свършено, ако книгата няма пазарен успех. Всеки провал ни учи на нещо. Трябва да имате усещането, че там, от където е дошла една идея, има още; има още сили там, откъдето са дошли първите и че сте неизчерпаеми, докато сте живи“.
С други думи – не се отказвайте!
Всички книги от Патриша Хайсмит тук
