Начало / Интервюта / Исабел Алиенде: Писането е страхотно пътуване в непознати земи

Исабел Алиенде: Писането е страхотно пътуване в непознати земи

Любовта, загубата и остаряването доминират в последния роман на Исабел Алиенде „Японският любовник“ – наблюдение върху най-важните връзки в живота и предизвикателствата, тайните и болката, които могат да ги разбият. Книгата й бързо се превърна от чакано литературно събитие в бестселър по цял свят, включително и в България.

Когато през 1939 г. избухва войната, младата еврейка Алма Беласко е изпратена от Полша в Сан Франциско при богатите си леля и чичо. Нещастна и самотна, Алма се свързва с Ичимей Фукуда – възпитания син на фамилия японски градинари, и засява семената на една невъзможна и продължила цял живот страст.

Личният опит винаги е вдъхновявал чилийско-американската писателка и носител на президентския Медал за свобода. Дебютният й роман „Къщата на духовете“ започва като писмо до умиращия й дядо, а мемоарният й бестселър „Паула“ пресъздава смъртта на собствената й дъщеря през 1992 г.

Новата й книга, която обхваща поколения и континенти, не прави изключение – любовта, загубата и остаряването са до голяма степен в мислите на 73-годишната Алиенде след неотдавнашната й раздяла със съпруга й след 27 години брак. Въпреки това „Японският любовник“ е живо четиво, изпълнено с лекота и хумор. Като например отговорът на Алма, попитана от внука си за тайните си пътешествия извън старчекия дом – тя му казва, че излиза, за да експериментира с халюциногенната дрога аяхуаска.

Редакторите в читателската платформа goodreads.com се свързаха с Алиенде за интервю. С характерната си откровеност, писателката, чиито над 20 книги са продадени в повече от 65 милиона копия по целия свят, говори за обществените предразсъдъци към възрастните хора, важността на секса в зряла възраст и как тъгата и загубата могат да захранят креативността.

 Разкажете ни какво Ви вдъхнови за „Японския любовник“!

Вдъхнови ме едно-единствено изречение, което мой приятел каза, но мисля, че темите в книгата отлежаваха в мен от дълго време. Любов, романтичната любов, загубите, остаряването, смъртта, спомените – това са до голяма степен основните теми на книгата. Идеята за нея дойде, докато се разхождах из Ню Йорк с моя приятелка и тя каза, че 80-годишната й майка, живееща в старчески дом, от 40 години е близка с японски градинар. „Може би те са любовници“, предположих аз и, разбира се, тя отвърна „Не, как можа да си го помислиш?“ Защото ние никога не мислим за това, че родителите ни могат да имат любовници. Но после започнах да мисля за една жена на 80 години в старчески дом – може ли тя все още да има романтична връзка? Така бяха посяти семената на книгата. Останалото беше това, което се случва в собствения ми живот. Аз съм над 70-годишна и тази година беше година на промяната, на загубите. Родителите ми са много възрастни – майка ми е на 95, а доведеният ми баща ще стане на 100. Виждам ги как остаряват и състоянието им се влошава и се замислям струва ли си наистина да живееш толкова дълго. Освен това, след 27-годишен брак със съпруга ми, изпълнен с любов, нещата между нас започнаха да се влошават преди 3 години и през април ние се разделихме. За мен това беше голяма загуба. Въпреки че бракът ни не работеше, аз съм много романтичен човек и винаги се опитвам да спася взаимоотношенията, защото предпочитам да изживея живота си в двойка, не сама.

Как се роди образът на Ичимей Фукуда? Какво Ви вдъхнови за него?        

Ичимей не е базиран на реален човек. Но аз си го представих такъв, защото това е представата ми за човек, работещ сред природата, който идва от такава култура и такова време, който би бил много интровертен, спокоен, тих. В началото персонажите са много мъгляви. След това аз заживявам все повече с книгата, задълбочамам се в образите и те стават все по-живи, заговарят със собствени гласове и истории, които да разкажат, и аз не мога да ги контролирам повече. Наистина не мога.

Книгата обхваща Втората световна война в Европа и САЩ, където семейство Фукуда е интернирано в лагер. Вероятно Ви се е наложило да правите много проучвания?

Аз винаги правя проучвания, когато пиша книга. Започвам с времето и мястото, защото това е театърът, в който моите актьори ще се движат и ще преживеят животите си. Важно е да съм максимално близка до реалността, защото след това върху нея ще построя сюжета и читателят ще повярва в това, което чете, защото фундаменталните факти ще са на мястото си. Нямах никаква идея за лагерите за интерниране за японци, когато започнах да проучвам периода на Втората световна война. Научих, че след Пърл Харбър 120 000 души с японски произхоз, две трети от които американски граждани, са били в тези концентрационни лагери. Не са ги наричали така, а лагери за интерниране. Разбира се, те не могат да бъдат сравнявани с нацистките лагери в Европа. Но все пак хората са били затворници, загубили са четири и половина години от живота си и всичко, за което са работили. Първото поколение, семейство Исей, които дошли като имигранти от Япония, били толкова засрамени и се чувствали толкова обезчестени, че никога не го споменали. Техните деца също не трябвало да говорят за това, разбира се, защото било табу в семейството. Но внуците, третото поколение, извадили историята от забрана, и днес информацията може да бъде намерена.

Как решихте това да е времето, в което се развива действието?         

Е, действието можеше да се развива и в настоящето в Сан Франциско, но ако жената е на 80, то аз трябваше да проследя тези 80 години и пак да се върна назад. В крайна сметка рамката е настоящето.

Има нещо много успокояващо и прогресивно в начина, по който книгата представя остаряването, особено в сравнение със страха, който често съпътства смъртта и старостта в нашата култура. Това ли се опитвахте да постигнете?

Не, аз не се опитвам да отправя послание. Пиша на база собствения си опит и това, което виждам около себе си. Културата ни е фокусирана върху младостта и успеха. Хората, които не са млади и успешни, са аутсайдери. Ако имате увреждане, ако сте пълен, ако сте беден или стар, вие сте отритнати от обществото. А всички ще стигнем до това положение рано или късно, неизбежно е. Би било абсурдно да отречем факта, че стареем с всеки изминал ден. Аз съм в седемдесетте си години, а знам, че отвътре съм човекът, който винаги съм била. Енергична съм, мозъкът ми работи, нищо не е отказало да работи. Чувствам се много жизнена, изпълнена с любопитство и ентусиазъм. Не се чувствам така, както се очаква от мен – като стара жена. Много хора също не се чувстват по този начин. Новата ми съседка е 87-годишна вдовица, чийто любовник е 14 години по-млад. Той я посещава всеки вторник, прекарват заедно три нощи и предполагам, че правят добър секс и са приятна компания един за друг. Но нито един от двамата не планира да се нанесе при другия или да сключат брак. Това, което имат, ги устройва перфектно. Всичко това е възможно, въпреки че не е често срещано. И когато кажа на младите на възрастта на сина ми, че сексът е важен на всяка възраст, те са ужасени. Той не иска да си представи подобно нещо, още по-малко за майка му. Но това е важно, то е част от това да си здрав и да се чувстваш жив, като всичко останало – чувството за хумор, любопитството, отдадеността на цел, на мисия в живота. Всички тези неща са важни и аз пиша за тях в книгата, но не с идеята да отправя послание или да убеждавам хората в нещо. Това е просто моят опит.

Много от коментарите на Алма ми допадат, като „колкото по-възрастна ставам, толкова повече си харесвам недостатъците“ или „има твърде много възрастни хора на планетата, които живеят много по-дълго, отколкото е необходимо от биологична или икономическа гледна точка“. Бихте ли се идентифицирали с тези мисли?

Да. Не съм Алма, но се идентифицирам с голяма част от репликите й.

Как създадохте персонажа на Алма?                                    

Знаех, че тя ще е еврейка, защото такава е и майката на приятелката ми, за която разказах. И се замислих какво ли й се е случило в живота, откъде е дошла, доколко е повлиял на съдбата й фактът, че е еврейка. Била ли е богата или пък не? Това също определя голяма част от характера й. Била ли е разглезено хлапе или не? Исках да създам двамата влюбени колкото се може по-различни, така че любовта им да е пълна с непреодолими препятствия. Фактори като раса, религия, социална класа, здраве, култура – всичко работи срещу тях. Пък и по онова време браковете между хора от различни раси са били незаконни, така че и това присъства в книгата.

В старческия дом, където Алма живее, марихуаната е разрешена, а евтаназията се обсъжда свободно. Съществува ли наистина такова място?

Да, намира се тук, в Мил Вали – старчески дом, който е много сходен на този, който аз описвам. Там живеят хора с леви убеждения, либерали, артисти, хипита и всички тези възрастни хора са страхотни и много жизнени. Те са създали свое общество, излизат, протестират срещу правителството, срещу ЦРУ. Всеки петък можете да ги видите в количките им да протестират срещу нещо.

Самоубийство по избор или планирана смърт – това се обсъжда в книгата. Вие имате ли поглед върху темата?

Разбира се. Калифорния наскоро одобри евтаназията при определени условия и мисля, че когато се нуждая от това, то ще е разрешено навсякъде. Едно от нещата, които бейби бумърите промениха, е идеята за стареенето. Преди на 30 човек беше зрял, на 50 – стар. Сега това се отлага до 90. И сега бейби бумърите се изправят срещу смъртта по желание, защото виждат родителите си все по-стари и немощни, а здравната система – неподготвена за толкова много и толкова възрастни хора. Лекарите бяха обучавани да държат хората живи въпреки всичко, вместо да се фокусират върху поддържането на качествен живот възможно най-дълго, а не съществуване на всяка цена. Няма смисъл да поддържаш възрастен човек, измъчван от силни болки, жив, на апарати. Това е лудост.

Книгата разглежда и някои тревожни въпроси, като трафика на бели робини и детската порнография. Има ли тема, твърде мрачна за Вас, когато става дума за писането?

Едва ли, но все пак внимавам. Правя го, така че да не внушавам на никого конкретни идеи. Същото е, когато говоря за мъчения или за робство. Мога да пиша за това, но без да влизам в детайли. Те не са нужни, за да се създаде атмосфера на страх, насилие, терор. И мисля, че така се получава по-добре. Същото е с еротиката – не е необходимо да обясняваш кой, какво и къде поставя. Можеш да говориш за аромати, за усещания, за докосвания, звуци. Това е много по-еротично от простата „хидравлика“ на процеса.

Има ли значение, че два от основните персонажи – Алма и Ирина – са млади работнички, емигрирали от Източна Европа?

Не знам със сигурност, но аз самата съм емигрант. Цял живот съм била чужденка. Бях дъщеря на дипломати, после – политическа бегълка, сега съм емигрант. Не принадлежа никъде, така че мога спокойно да пиша за това – това е моят опит, познато ми е.

Каква е ролята на феминизма в „Къщата на духовете“. Женските образи са много по-„меки“ от мъжките, но са способни да постигнат промяна по неочаквани и устойчиви начини. Възприемате ли книгите си като призив за овластяване на жените по света?

Във всичките ми книги има силни женски образи. Обикновено те са протагонистите – борят се с различни обстоятелства и са способни да изградят живота си. Винаги съм била феминистка. Разбира се, феминизмът се промени в сравнение със 70-те или 80-те. Аз създадох фондация, чиято мисия е подпомагане на женското образование, здраве и сигурност. Много от историите, които разказвам, са вдъхновени от случаи, по които работим във фондацията.

Споменахте развода си, а в едно интервю казвате, че „тъгата е плодородната почва, от която израстват най-добрите творения“. Имате ли усещането, че креативността е пред Вас?

Напълно. Разбира се, усещам, че трябва да мина през мрака, преди да достигна светлината. И независимо от мъката и загубата, аз ще ги преодолея. Това обаче не означава, че ще забравя. Те ще станат част от плодородната почва, от която израства креативността ми. Ако животът ми беше щастлив и спокоен, за какво щях да пиша?

Коя от книгите Ви изискваше най-много усилия?                                                             

Мисля, че втората – „За любовта и сянката“, защото първата имаше огромен и неочакван успех, което е плашещо. И всички очакват да напишеш нещо още по-добро. Помня как агентката ми Кармен Балселс, която наскоро почина, ми каза, когато получи ръкописа на първата книга „Това е добра книга. Ще направя всичко по силите си да бъде публикувана. Всеки може да напише добра първа книга, защото тя съдържа всичко, което си, което си преживял – семейство, спомени, всичко. Втората книга доказва писателя“. И е истина – писането на втората ми книга беше много трудно. Трудно ми беше да започна да пиша и след смъртта на дъщеря ми, блокирах за две или три години.

Помага ли Ви писането да се възстановите от мъката и загубата?

Писането е чудесно, защото е бавен процес и аз трябва да избера как да опиша нещата, кои да са акцентите, спадовете, моментите, на които никой няма да обърне внимание. Как ще опиша нещо така, че то да звучи правилно? Мога да опиша живота си с мрачни, негативни, песимистични прилагателни и той ще звучи ужасно; и мога да опиша същия живот, но избирайки различни прилагателни и той ще бъде пъстър, блестящ, прекрасен живот. Така че зависи от избора на тона, на думите. Когато пиша, се опитвам да организирам объркването на живота и да го изясня. Всяка книга е като карта – карта на част от пътуване. За мен писането е прекрасен начин за превъзмогване и учене.

Как протича обичайният ви писателски ден и къде пишете?

Точно в момента животът ми е с краката нагоре, имам нова къща, поставям нови етажерки за книги. Всичките ми книги са в кашони. Но до 8 януари (датата, на която Алиенде написа писмото до дядо си, с което започва „Къщата на духовете“ и на която започва всяка своя нова книга – б.р.) всичко на новото място ще е готово. За да пиша, се нуждая от място, където да е тихо, да съм сама и да ми е спокойно. И аз ще разполагам с такова в новата къща. Работя много часове на ден, обикновено започвам сутрин, тогава съм много по-продуктивна. Така че ставам, пия кафе, разхождам кучето и после започвам да работя – толкова дълго, колкото успея.

Кои автори или книги ви вдъхновяват най-силно?         

Аз принадлежа към първото поколение латиноамерикански писатели, израснали, четейки други латиноамерикански писатели. Преди бума на латиноамериканската литература през 60-те, 70-те и 80-те години, писателите публикуваха в родните си държави и книгите им не се разпространяваха по-далече. И ако Карлос Фуентес пишеше в Мексико, в Чили аз нямаше да достигна до книгите му. А после издателствата в Барселона започнаха да издават латиноамерикански писатели и създадоха бума на латиноамериканската литература, който отнесе света. Аз не принадлежа на това поколение, по-скоро съм „постбум“. Но израснах с тези писатели и това ми повлия много силно, защото те създадоха хор от гласове, много различни, но описващи действителността ни много хармонично – не на света, а на нас самите. Те ни дадоха огледало, в което да се видим и поради това вярвам, че те повлияха най-много на писането ми.

Какво четете в момента?

В момента чета „Purity“ на Джонатан Францен и тъкмо завърших „The Nightingale“ на Кристин Хана.

Има няколко споменавания на призраци и духове в „Японският любовник“ и читателите се чудят ще се върнете ли отново към магическия реализъм?

Да пиша повече магически реализъм? Аз не мисля, че той е литературен похват или подправка, която можеш да сложиш във всяко ястие. Някои истории му пасват точно, други – не. Разбира се, ако пиша трилогия за тийнейджъри, ще включа елементи на магическия реализъм, не на фентъзи, защото не мога да пиша по този начин. Но ако пиша криминален роман, той няма да пасне. Аз не се опитвам насила да вплета магическия реализъм в историите, не става по този начин.

Решили ли сте за какво ще е следващият Ви роман?

Нямам идея за художествена литература, може да е нов мемоар. Но не съм сигурна, имам още време да помисля.

Промениха ли се причините, мотивацията Ви за писане през годините?

Не пиша, за да се изхранвам или за да ме разпознават. Просто обичам да разказвам истории. И когато го правя, съм толкова вглъбена в процеса, че нищо друго няма значение. Така че писането е страхотно пътуване в непознати земи.

Свързани заглавия
„Любов“ от Исабел Алиенде (анотация и откъс)

Исабел Алиенде ще получи американския президентски Медал на свободата

Исабел Алиенде: Въпросът не е защо, а как да изживеем живота си полезно и красиво

Експериментът на Исабел Алиенде „Игра на Изкормвач“ излиза до дни на български език

Исабел Алиенде се присмя на крими жанра, засегна свои колеги писатели

Исабел Алиенде: Четенето на добър роман или разказ е като да правиш любов на чисти и изгладени чаршафи

Книги от Исабел Алиенде тук

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

171465_b

Топ 10 на „USА Today” за най-продаваните книги в САЩ

Седмичната класация на „USA Today” за най-продаваните книги в САЩ бе обновена 1  юли. Изданието …