Начало / Интервюта / Човекът не е роден, за да се блъска в стадото или в МОЛ-а

Човекът не е роден, за да се блъска в стадото или в МОЛ-а

НЕДЯЛКО СЛАВОВ е роден през 1952 г. в Пловдив. Поет, белетрист и драматург, негови творби са превеждани на английски, немски, руски и гръцки, а пиесите му са поставяни на редица театрални сцени. Експресивен и изключително метафоричен, стилът му го поставя извън обичайните литературни практики на съвременната българска литература. Творбите му, сред които „Фаустино”, „Вертиго”, „Портрет на поета като млад” и наградената сега „432 херца” са пропити със страстен хуманизъм и са далече от съвременните тематични клишета.
Недялко Славов е носител на различни национални награди за поезия и проза, сред които Националната награда за литература „Хр. Г. Данов” за романа „Фаустино” и наградата „Иван Николов” за сборника с поеми и стихотворения „Мраморни години”. Романът му „Портрет на поета като млад” е оценен от читатели и критици още от момента на излизането на книгата. Удостоен е с множество престижни номинации, сред които за награда „Хеликон”, за български роман на годината от Национален дарителски фонд „13 века България” и за годишната награда на Портал „Култура” в категория проза. За романа „Портрет на поета като млад” е носител на наградата „Пловдив” за литература.

Поздравления за наградата, господин Славов. Какво ще кажете на Вашите конкуренти или на всички, надяващи се да бъдат отличени в това време на състезателен дух, публичен интерес и всевъзможни печеливши ходове?

Благодаря за поздравленията! „Хеликон” е една от най-важните литературни награди в България. А сега на въпроса Ви. Ами какво да им кажа – в нашата гилдия сме все хора, които много-много не търпим съвети, особено от колегите по перо. А и самите всички разбираме значението на подобно високо отличие. Всяка голяма награда фокусира вниманието върху творбата ни, а това е съдбовно важно за книгата – в последна сметка тя е търсене на събрат и събеседник. При нея има нещо като при религиозната изповед и любовта – нужен е и втори.

Романът тръгва като по вода, дъждът отваря началото на Вашата книга. Защо избрахте този символ?

Не бях се замислял за това. Красиво е като метафора, но не съм го търсил нарочно, признавам си. Човек не подозира всички смисли на написаното от него. Вероятно когато пишем, някои неща текат на подсъзнателно ниво. В интерес на истината романът започва с възклицанието “По дяволите!” и това вече съм го търсил нарочно. Дори преконструирах самото начало на първа глава. Изведох тази сцена в последния момент на първа линия само заради това възклицание – „По дяволите!” . Направих го абсолютно нарочно! Защото това е моята реплика към всичко, което се случва днес в нашия живот. А то – за себе си го определям категорично и без грам съмнение! – е съзнателен, планиран и подмолен демонтаж на хуманизма. Не случайно девизът на един от пародираните ми герои е „Да демонтираме усмивката на Джокондата!”. Днес живеем в свят без Бог. Живеем във все по-материален, манипулиран, самодоволен и бездуховен свят. Това е престъпно спрямо самите нас. Може да съм наивен, но мисля, че човекът не е роден, за да се блъска в стадото или в МОЛ-а. Мисля, че Творецът ни е имал предвид една по-висока и просветлена мисия за човечеството.

Попадали ли сте в ситуацията на Вашия главен герой, композитора Нед – да не получите признание за нещо, на което съзнателно сте отдали част от живота си?

Да, разбира се. Не е клише – всъщност целият ми живот е борба. Човек не трябва да се взема много на сериозно, но не приемам и пораженчеството. По природа съм оптимист и това ми помага да се изправям.

Представяте една общност от карикатурни образи на куратори, изкуствоведи, музиколози, подчинени изцяло на шоуто, смехотворни в претенциите си. Такова ли е лицето на културата ни днес?

Уви, това е положението. Много станаха търговците в храма. Има един прекрасен роман на Лион Фойхтвангер, казва се „Лисици в лозето”. Така бих озаглавил ситуацията и в родната ни, и в световната култура. Културата е превърната в хранилка на много алчни хора, хора без дух. Като ония – кухите хора на Елиът. Творците са изтласкани на заден план. А и тази безумна, абсурдна фразеология, която манифестира навсякъде по медиите! Как изобщо е възможно да съществува такава лексика – например под път и над път разни иноватори, културни оператори и прочие организатори и масовици, поединично или на тълпи говорят за „културни индустрии”, „културни депозити”, „културни инвестиции” и тям подобни безумия. Що за нелепост? Какви индустрии! Какви депозити? Това да не е цех, складова база или фабричен конвейер. Или пък месечен падеж на лихва? И още нещо. Все по-често за културата и изобщо за „творческия процес” от името на творците се произнасят едни странни същества. Идат меко, говорят празно, шумолят като банкноти, гледат като тръби.

В какво състояние на духа пишете, как се настройвате на 432 херца?

Необяснимо ми е. Това е едно особено състояние на лекота. Не пиша, просто записвам. После, разбира се, се връщам, редактирам, обикновено редактирам 8 пъти текста, това също ми е необяснимо – защо всеки път редакциите са точно 8, но в първия момент на записването всичко е като в приятен, трескав, неспиращ с часове унес на записване под диктовка.

Да приемем, че указът на Гьобелс за повишаване на 432 херца към честотата на низките страсти е вид цензура. Може ли да бъде измамена цензурата?

Цензурата не е предотвратила написването на нито една книга. Е, може наистина да е забавила за година или за години нейното признание, може да е лишила автора й от пожизнена слава, но в последна сметка цензурата е била винаги губещата в тая игра на преследване, контрол и натиск. Мисля си, че за твореца най-страшна от всички цензури е вътрешната му цензура. Не говоря за редакторската автоцензура, а за цензурата му над смелостта да казва истината. Тази цензура погребва и най-талантливия.

Ако трябва да напишете нещо, обслужващо властта, и от това зависи Вашият живот или този на близките Ви, ще направите ли компромис?

За спасяването на нечий живот бих направил всичко, включително и житейски компромис. Но да слугувам на властта с думите си – не, та това е унизително. Не бих го допуснал!

Какво мислите за днешна Европа, за всичко, което й се случва и ще й се случва?

Това не е моята Европа. Европа на Бах, на Моцарт, на Бетовен, на Шекспир, на Сервантес, на Гьоте, на Рембо, на Аполинер, на Пикасо. Европа е умишлено съсипвана. Както казва Кокто, „Сънят на разума ражда чудовища”. Днес Европа бълнува и в съня й се ражда чудовище.

Интервюто взе Людмила Еленкова

В словото си при връчването на наградата председателят на журито Калин Донков каза:

„Четиринайсетият носител на наградата за нова българска проза „Хеликон” е писателят Недялко Славов, отличен за романа „432 херца”.  Отличието се присъжда за извисеността и хуманността на посланието, за новаторската и майсторска поетика, както и за блестящия език на романа. Ако трябва да се доближим до образността на автора, в „432 херца” той е постигнал автентичните трептения, присъщи на най-красивата и магнетична литература. Да му пожелаем творческа сила и леко перо, а на романа му – милион читатели…”

Прочетете още

210374_b

Топ 10 на „Хеликон” за най-продавани книги (12 февруари – 18 февруари)

ХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУРА 1. Произход от Дан Браун 2. Ударът от Джон Гришам 3. По-тъмен от …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *