Начало / Любопитно / Крайните амбиции водят до задънена улица

Крайните амбиции водят до задънена улица

ИК „Litus“ пуска четиво за неразумни работохолици

Как да не изпушите, ако неотклонно сте по пътя към върха? Една от най-влиятелните жени в света, Ариана Хъфингтън – съосновател и собственик на „Хъфингтън Пост“ – дава своя проверен отговор в книгата си „Овладей живота си“. Според нея привичният ни ламтеж за пари и власт е трикрако столче, което едва се удържа да не падне, ако е само на двата крака на парите и славата. Рано или късно то се катурва…

Ариана Хъфингтън е смятана за една от най-преуспелите личности в света. След като основава медийната си компания, тя само за две години я изкачва до върха в този бранш. Успехът й е главозамайващ, но има висока цена: работният й ден е от осемнайсет часа, при това седем дни в седмицата – без никаква почивка. Преумората разбива здравето й и я довежда до пълен срив.
Случилото се с нея я кара да решително да преосмисли поведението си и да си зададе жизнено важни въпроси. Тя се оглежда около себе си и вижда, че бягането към върха на кариерата и към все по-големите печалби е довело не само нея, но и други нейни познати до ръба на полудяването.
След като осъзнава ситуацията, тя решава да направи проучване за последствията от неразумния работохолизъм. И да разкаже не само собствения си личен опит, но и да даде предложения как да намалим стреса на работното място. И най-вече – как да променим живота си. В резултатът на това се появява „Овладей живота си“.
За да живеем живота, който наистина желаем, а не просто този, който сме успели да постигнем, трябва да намерим нова, трета мярка за успех. Тя е отвъд първите две – на парите и на славата – и се състои от следните четири простички елемента: благоденствие, мъдрост, способност да се учудваш и да даваш.
Хъфингтън пише: „С времето мярката за успех в обществото е била сведена до пари и власт. […] Но в дългосрочен план парите и властта са като двукрак стол – можеш да запазиш равновесие известно време на него, но в крайна сметка е сигурно, че ще паднеш.“
И дава следния пример: „Когато сте скапани от работа, много по-трудно е да виждате реалните опасности пред себе си. Ако сме свързани по повърхностен начин с целия свят, това може да ни попречи да бъдем дълбоко обвързани с най-близките до нас – включително и със самите себе си. Ето къде се крие мъдростта. Независимо какво правим, трябва да пазим усещането си за чудесата на живота.
Всеки от нас би трябвало да се вслуша в съвета, който майка й веднъж дава: „Скъпа, просто смени канала. Ти контролираш дистанционното, недей да гледаш все същия лош и страшен филм.“ Изборът е наш: можем да живеем пълноценен балансиран живот.

ОТКЪС

Последните научни доказателства сочат, че нарастващият стрес и преумора нанасят големи щети върху личното ни здраве и върху цялата здравна система. Изследователите от „Карнеги Мелън“ са открили, че между 1983 и 2009 г. се наблюдава от 10 до 30% нарастване в нивата на стреса при всички демографски категории. Повишените нива на стрес могат да доведат до повишен риск от диабет, сърдечни заболявания и затлъстяване. Според центровете за превенция и контрол над заболяванията цели 3/4 от парите за здравеопазването в Америка се харчат за лечение на тези хронични заболявания. Институтът за душевно и физическо здраве „Бенсън-Хенри“ към „Масачусетс Дженеръл Хоспитъл“ изчислява, че между 60 и 90% от случаите, в които посещаваме лекар, са заради състояния, свързани със стрес. Във Великобритания през последните години стресът е водеща причина за заболявания на цялата нация. Както обяснява Тим Строгън, изпълнителен директор на информационния център за „Здравеопазване и Социални грижи“: „Можем да кажем, че стресът и тревожността са състояния, които водят по-скоро до визита при общопрактикуващия лекар, отколкото в болница. Въпреки това нашата статистика показва, че има хиляди случаи годишно, в които пациенти, страдащи от стрес и тревожност, биват хоспитализирани в Англия.“

Стресът, на който сме подложени, се отразява също и на децата ни. И наистина, ефектът от стреса при децата (дори в утробата) е подчертан в списанието на Американската академия по педиатрия. Както казва Никълъс Кристоф в „Ню Йорк Таймс“:

Влиянието от враждебно или индиферентно обкръжение се просмуква в бебето или в плода чрез хормоните на стреса – като кортизол – по начини, които могат да увредят метаболизма на тялото или структурата на мозъка. Последствията са, че децата понякога се увреждат завинаги. Дори години по-късно, като възрастни, е по-вероятно те да страдат от сърдечни заболявания, затлъстяване, диабет и други болести. Също така по-вероятно е те да изостават в училище, да са избухливи и да имат криминални наклонности.

Една причина да позволяваме на стреса да влезе в живота ни е, че нямаме време да се погрижим за себе си. Твърде заети сме да преследваме фантома на успешния живот. Разликата между начина, по който изглежда подобен успех, и онова, което наистина ни кара да овладеем живота си, невинаги е видима. Но нещата са много по-ясни в огледалото за обратно виждане. Забелязали ли сте, че след смъртта на човек, хората, които говорят пред ковчега му, отдават почит на много по-различни неща от тези, които обществото определя за успешни?

Погребалната реч е всъщност самото Трето измерение. Но макар че не е трудно да водиш триизмерен живот, е много лесно да не го водиш. Лесно е да се оставим работата да ни погълне изцяло. Лесно е да позволим професионалните задачи да ни затрупат, да забравим нещата и хората, на които се крепи нашият живот. Лесно е да позволим на техниката да ни обгърне в едно непрестанно невротично, стресирано съществуване. В крайна сметка, лесно е да пропуснеш главното в живота си, дори в разгара му. Докато в един момент спрем да живеем. Надгробната реч често е първият сигнал как сме живели – документът за нашето съществуване. Тя е за това как хората ни помнят и как ние живеем в сърцата и умовете на другите. И това, което не чуваме в надгробното слово, е също много важно. Едва ли ще чуем неща като:

Коронното постижение на живота му бе, когато стана старши вицепрезидент.

Или:

По време на своята служба той разшири пазарния дял на компанията многократно.

Или:

Тя изобщо не спираше да работи. Обядваше на бюрото си. Всеки ден.

Или:

Той така и не успя да поиграе с детето си, защото винаги трябваше да провери цифрите още веднъж.

Или:

Макар че нямаше никакви истински приятели, тя имаше шестстотин приятели във фейсбук и отговаряше на всеки имейл в пощенската си кутия всяка вечер.

Или:

„Пауър Пойнт“ презентациите му винаги бяха перфектно изготвени.

Надгробните слова са винаги за другото: какво сме дали, какви отношения сме имали с околните, какво сме означавали за семейството и приятелите си – дребните жестове, страстите на живота ни и нещата, които са ни разсмивали.

Така че защо прекарваме толкова дълго от своето ограничено време тук на земята, заети с неща, които, след като вече ни няма, никой няма да спомене?

Надгробното слово не е CV – пише Дейвид Брукс. – То разказва как човекът се е отнасял и грижил за другите, мъдростта му, верността му и смелостта му. То описва милионите дребни случки, в които е различавал доброто от злото, изхождайки от вътрешния си усет.

И все пак посвещаваме толкова време и енергия на своите CV-та. CV-та, които губят всякакво значение, щом сърцето ни спре да бие. Дори за тези, които умират с впечатляващи биографии в „Уикипедия“ и чийто живот е бил синоним на постижения и успех, дори и техните надгробни речи са най-вече за това какви са били те, встрани от постиженията и успехите. Тези слова не се определят от днешната ни, грешна дефиниция за успех. Вижте надгробното слово за Стив Джобс – човек, чийто живот, най-малкото в очите на обществото, е бил посветен на създаването на невероятни неща, променящи света, в който живеем. Но когато неговата сестра, Мона Симпсън, се изправя, за да му отдаде своята последна почит, не това е темата на нейната реч.

Да, тя говори за работата му и за работната му етика. Но тя вижда тези неща като проява на неговата любов.

Стив работеше това, което обичаше – казва тя. – Това, което в действителност го движеше, беше неговата страст. Страстта беше неговата върховна добродетел, тя беше неговият Бог.

Когато се роди Рийд (синът му), той стана много общителен и остана такъв. Той беше нежен баща с всяко от децата си. Вълнуваше се от приятелите на Лиза и пътуванията на Ерин, от дължината на полите й, от безопасността на Ив с конете, които тя толкова обича.

И след това добавя вълнуващата картина:

Никой от нас, които присъстваха на партито по случай дипломирането на Рийд, не може да забрави гледката на Стив и Рийд, които бавно танцуват.

В своето надгробно слово сестра му показва недвусмислено ясно, че Стив Джобс е бил много повече от изобретателя на айфона. Той е бил брат и съпруг, и баща, който е знаел действителната цена на нещата, от които технологиите могат толкова лесно да ни отвлекат. Дори и да си изобретил култов продукт, който е станал част от живота ни, онова, което главно ще бележи мис­лите на най-скъпите ти хора, са спомените, които си им оставил.

В своя роман от 1951 г. „Мемоарите на Адриан“, Маргьорит Юрсенар описва римския император, който размишлява над смъртта: „Струва ми се, че не е толкова важно, че съм бил император.“ Епитафията на Томас Джеферсън го описва като „автор на Декларацията за независимостта на САЩ и… като баща на Университета във Вирджиния.“ Няма и дума за това, че е бил президент.

Старата мъдрост, че трябва да живеем всеки свой ден, сякаш ни е последен, всъщност означава, че не трябва да чакаме да се появи смъртта, за да осъзнаем кое е важно и кое – не. Всеки, който има смартфон и пълна с писма електронна поща знае, че е лесно да бъдеш зает и да не си даваш сметка, че всъщност живееш.

Живот, изживян според Третото измерение, е живот, живян по начин, който не забравя за надгробното слово. „Чувствам се винаги облекчен, когато някой държи надгробна реч и аз установя, че я слушам“, шегува се Джордж Карлин. Ние може би няма да можем да чуем надгробното си слово, но в действителност го пишем всеки ден, през цялото време. Въпросът е колко материал ще дадем на автора.

„Овладей живота си“ тук

 

Прочетете още

Georgi Mishev

Разказвачът на април Георги Мишев идва в Столична библиотека с ново издание на „Дунав мост“

На 23 април 2019 г. (вторник) от 18:30 ч. в Литературния клуб на Столична библиотека …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *