Лира Литературно-рекламна Агенция
Борислав ГЪРДЕВ
Никита Михалков е нарекъл мемоарния си том „Територията на моята любов“.
Познавачите на творчеството му веднага ще направят връзка с култовия му филм от 1991 г. „Урга : територия на любовта“.
И не може да бъде другояче.
Животът на Михалков е свързан основно с приятелите, работата и търсенията му в киното.
За това и основно разказва в книгата си, без да пропусне, разбира се, детско – юношеския период, обяснението в любов към знаменитите му родители, придобиването на опит и знания в Шчукинското училище и във ВГИК, където има щастието да е в класа на Михаил Ром, службата му във флота на Камчатка, любовните му връзки с Анастасия Вертинска и Татяна Соловьова…
Всичко това поне на мен ми е известно, но ми бе любопитно да видя как е поднесено от самия Михалков – ярко, образно, колоритно, със специфичен солен хумор, честно, открито и лаконично.
Знаменитият руски творец не е любител на жълтите четива и сензации.
Можел е да насити изповедта си с куриози,пикантерии и злобни оценки за враговете си, но като истински човек на духа, бяга от житейската кал и се стреми да запази в максимална степен хигиената на мисленето и креативните си открития.
Аз познавам добре творчеството му, гледал съм повечето от неговите филми, но винаги ми е интересно да чуя гласа му, да прочета размислите му за актуални проблеми от живота и изкуството.
Михалков е завършен професионалист.
Профи до мозъка на костите.
За него е безкрайно важно да сподели с почитателите си как се е формирал като творец и личност, през какви трудности и перипетии е минал, за да стане това, което е, да сподели своя богат опит, да разкрие впечатляващи тънкости от режисьорския занаят – за осветление, звук, близък план, работа с актьори, писане на сценарии, вместване в снимачните графици, а не за любовни завоевания, разочарования или алкохолни изстъпления.
Не че липсват в повествованието, но присъствието ми е за цвят и атмосфера, за да е ясно на всеки, че Михалков е нормален индивид, на когото нищо човешко не му е чуждо.
Но предимство е дадено на ДРУГОТО и ВАЖНОТО – религиозното възпитание – от майката и удивителният работохолизъм, който несъмнено е попил от баща си Сергей Михалков.
Никита Михалков буквално се опиянява да разкрива тънкости и важни детайли, свързани с най – важните роли в кариерата му – „Гара за двама“, „Жесток романс“, „Персона нон грата“, „Жмичка“, както и обстоятелствено да размишлява над почти всички свои постановки, с които стана име не само в руското, но и в световното кино – от „Спокоен ден в края на войната“ до „Слънчев удар“.
Не крия, че поглъщах размислите му като откровение и се възхищавах на неговата коректност и точност.
Като истински майстор на киното той разкрива в дълбочина и с обезкуражаваща искреност мъките и терзанията, спохождали го при снимането на почти всеки негов филм.
С много топлота и разбираема гордост осмисля за пореден път и защитава някои от емблематичните си постановки като „Няколко дни от живота на Обломов“, „Очи чорние“, „Изпепелени от слънцето“, „12“ и „Слънчев удар“, терзае се за прекъснатата връзка между творец и зрител, иска, държи на зрителската реакция в салона, търси постоянно оригиналната, интересната и вълнуваща трактовка, в която да има живец, а не рециклиране на познати клишета.
Михалков винаги е демонстрирал самочувствие и увереност, но от книгата му разбираме, че той все пак държи на обратната връзка, че винаги внимателно обмисля всеки свой замисъл, че иска да е разбран и адекватно оценен и от публика, и от критици.
И още нещо – той директно подчертава, че не прави конюнктурни филми и че злобата на деня не го вълнува.
Не търси престижни служби, те сами го намират.Защото и сега, в днешна Русия, са малко хората като него, които имат организационен опит и жертват години, за да ръководят творчески съюзи, фондове,студии, фестивали…
А той се изявява и като актьор, и като сценарист, и като режисьор и продуцент.
Обвиняван е, че подкрепя Путин, че е от близкото му обкръжение .
Иронизираха го и го разкъсаха , заради двата му филма – „55“ и „Генерал Кожугетич“ – за някогашния – на извънредните ситуации и сегашнен военен министър Сергей Шойгу.
За тях той не споменава и думичка в спомените си, като съзнателно избягва да говори и за днешния руски президент.
Всъщност това си е негов избор.
Но знам, че дори когато е викан в Кремъл, не блюдолизничи, нито превива гръб, а е ползван преди всичко като експерт.
Човек с неговото име и възможности в Русия можеше днес да е вицепремиер.
А той дори не е депутат – някога Черномирдин за малко го примами в голямата политика като народен представител от „Наш дом Русия“, но Михалков усети клопките на партизанщината и бързо забрави за Държавната дума.
Четейки мемоарите му, усетих и неговото развитие, и промяната в поведението, мисленето и манталитета му.
Осъзнах, че именно животът го е направил такъв, какъвто е в момента – от симпатичен съветски интелигент, който не се замисля за материалните неща, се е превърнал в представителен, солиден постановчик и бизнесмен – с име, тежест, цена и авторитет, на които държи.
Такива са изискванията в бранша – и за да те търсят, но и защото трябва да уважават труда и амбициите ти.
Написани темпераментно, страстно и увлекателно, мемоарите „Територията на моята любов“ са колкото проникновен автопортрет на един от големите днешни кинокорифеи, толкова и блестящ урок по родолюбие и професионализъм, какъвто може да изнесе само творец и автор от ранга на Никита Михалков.
„Територията на моята любов“ тук
