Отворих „Бели зъби“ на Зейди Смит с опасението, че не е книга за всеки, поне така ме уверяваха много хора. Бях свидетел на раздразнението, което изпитваха, след като са нагълтали повече от 600 страници. Факт е обаче, че никой от тях не я зарязваше по средата.
И разбрах защо.
Тази книга е толкова откровена, толкова пронизваща и толкова истинна, че плаши. Нормално е да се раздразниш, когато някой с красив език и добро литературно умение ти разказва каква е психологическата основа и личната мотивация на всичко, което се случва в новините.
Бежанската криза не е нещо, което се случи вчера. Корените на културните различия между исляма и християнството, между Запада и Изтока не са плитки – те са дълбоко в миналото, и пробождат западните общества с болезнена упоритост вече повече от век.
Зейди Смит е успяла да събере в блестящ сюжет, заплетен и завързан точно колкото трябва, личните истории зад хората, които се радикализират. Не само ислямският фундаментализъм е под прицел – тя говори за крайните радикали – защитници на животните, за фанатиците-учени, за християнските секти, за фанатизираната любов и отчаяния родителски дълг. Всичко е крайно, обобщаващо, но и конкретно, въплътено в опознаваеми и разпознаваеми образи.
Разделените близнаци, подобно на синовете на Ной, възпитавани едновременно в източна и западна среда, разменят ролите си. Мулатката, плод на междурасова връзка, е разкъсана между тях и ражда дете от двамата едновременно. А бащите им са тези, които са оставили живо наследството на фашизма. Всичко е сведено до символи, а символите са превърнати в живи хора.
И някак започваш да разбираш по-лесно как са разпределени фигурите в социалната шахматна дъска на човечеството. Колко простичко, но и безкрайно сложно е всичко. Просто, защото е предвидимо, а сложно – защото зависи от нас, хората.
„Бели зъби“ тук