Лира Литературно-рекламна Агенция
Владимир БЕЛОВ
Роман – симфония на евтиния първичен конформизъм, шизофренията на обществото и смъртта.
Господин Копферкингел е служител в крематориум непосредствено преди началото на Втората световна война. Сред любимите му теми е тази за тленността на душата и освобождението ѝ по време на кремацията – освобождение, след което тя се разтваря в етера, а земните страдания изчезват. Карл Копферкингел има „прекрасно“ семейство – съпруга, дъщеря, син и котка на име Розана. Той е заклет въздържател, окайващ своя съсед-пияница и демонстриращ публично добрите порядки в своето семейство.
Цялото семейство живее в цивилизована хуманна държава, издигнала в култ човеколюбието и толерираща съвременната европейска демократична ценностна система. Още в началото на повествованието, обаче, авторът на романа прави намек за действителността, която се крие отвъд привидностите. Карл никога не нарича нещата с истинските им имена – обръща се към съпругата си с името Лакме, вместо с Мария, и изисква от нея да го нарича Роман. Името под портрета на президента на Никарагуа, който г-н Копферкингел купува, е заменено с това на бивш френски министър на социалната политика. От тази гледна точка образът на Карл Копферкингел е някак шизофреничен. Тази шизофрения, всъщност, отразява състоянието на цялото общество – на повърхността всичко е чисто и непокварено, а под нея се крият евтини конформистични страсти.
Ладислав Фукс, когото оприличават на Кафка, гради тази тъмна, изкривена действителност напълно в стилистиката на ноара. Образите в романа са целенасочено нереалистични, перверзни и шизофренни. Те сякаш се лутат между фасадата на доброто общество, която им служи за параван, и реално низките си страсти. Така например г-н Копферкингел постоянно се изследва за венерически болести при съседа си д-р Бетелхайм, пред когото твърди, че никога не е имал връзки с други жени, освен с небесната си съпруга, а реално регулярно посещава определен публичен дом (макар в романовото действие този факт да бива упоменат някак между другото). Щенията на главния герой към други жени, които са някак по-скоро ментално, отколкото физически перверзни, си проличават и в комуникацията му с чистачката на крематориума г-жа Лишкова, а и при превъзнасянето на красотата на труповете на младите г-ца Чарска и г-жа Струнна (създава се впечатление, че едва ли не Копферкингел е прелюбодействал с тях и после ги е убил) пред новия служител Дворжак. Цялото това описание на „фасадната“ действителност, представено от Фукс, е не просто демонстрация на шизофреничното състояние на обществото, но и отражение на евтиността и сивотата на човешките щения и мечти. Неслучайно Карл Копферкингел толкова лесно се съгласява да сътрудничи на приятеля си – чешкия немец Вили, – който го подкупва, обяснявайки му какви „руси красавици“ има в немското казино. И така Карл лесно се съгласява да съдейства на нацистите (и предвид факта, че в тялото му тече немска кръв) в името на евтиния първичен конформизъм, обещанието за лесно издигане в кариерата и лесен достъп до красиви приститутки. За да си осигури „легитимното“ право на поста директор на крематориума, в който работи, господин Копферкингел натопява всичките си колеги, както и приятелите си-евреи, с тотално измислени обвинения.
Евтината фалшивост и „параванност“ на ценностната система на Копферкингел (а и на цялото общество) е представена от автора чрез серия от опозиции. От една страна агентите, които Карл наема, за да предлагат на хората кремация вместо погребение, се занимават с продажба на конфекция и играчки, а от друга покрай това предлагат на хората и услугите на крематориума. Домът на господин Копферкингел е уж прекрасен, но в него той окача на стената колекция от набодени мухи – символ на духовния упадък и смъртта. И от трета страна – цивилизованият свят и европейските хуманни ценности пък тотално си опонират с и са параван за провоенните настроения и омразата, наслоена в обществото.
И така, г-н Копферкингел става директор на храма на смъртта, а почти всичките му колеги са уволнени. Чистачката г-жа Лишкова е напуснала предварително, но Карл иска да използва немските власти, за да намери адреса ѝ и да отмъсти за нейния отказ от прелюбодеяние с него. Преди да заеме поста директор, той решава да убие жена си (инсценирайки самоубийството ѝ), тъй като установява, че тя е еврейка, което пречи на кариерното му развитие след окупацията на Чехия от Хитлерова Германия. Постепенно Карл Копферкингел избива цялото си семейство – „любимите“ си син и дъщеря – и ги поставя в ковчезите на други хора, на които предстои кремация. И именно тук най-ясно си проличава символиката на крематориума – той освобождава душите на хората от страданията в един „светъл“ бъдещ свят, в който „новата щастлива Европа на фюрера и смъртта са единствените сигурни неща“. Параванът на уж човеколюбивата нацистка идеология, зад който се крие войната и евтиният стремеж към власт, е всъщност истинското отражение на шизофренията на обществото, единственото спасение от която е смъртта. Господин Копферкингел убива съпругата и децата си, за да ги спаси от себе си и бъдещето, което самият той, съгласил се да сътруднички на нацистите, им осигурява, след което получава задачата да ръководи строго секретен проект на нацистката армия – намек на автора за газовите камери, в които ще бъдат избивани евреите. И така Карл получава „шанса“ да спаси цялото човечество от мъките на света, който то само е изградило. Да го спаси чрез кремацията и смъртта, разтваряйки душите на милиони хора в етера и давайки им възможност да се преродят в един друг, евентуално, ако не по-добър, то по-различен свят.
„Крематорът“ тук
Браво! Страхотно ревю!