Лира Литературно-рекламна Агенция
От публикуването на първия си роман „Името на розата“ през 1980 г. насам Умберто Еко се превърна в писател, пълен с изненади, от който никога не знаеш какво да очакваш. Сюжетите му често разкриват огромни конспирации, а очевидните детайли в историята са обвити в мистерия. Наскоро на английски език излезе романът му „Нулев брой“, който е и на българския пазар. У нас последното хитово заглавие от италианския флософ е „История на легендарните земи и места“, издадено от „Изток – Запад“.
„Не знам какво очакват читателите ми. Мисля, че писатели като Барбара Картланд покриват напълно очакванията на тези, които я четат. Мисля, че всеки автор трябва да се опитва да изненадва своите читатели. Проблемът не е да ги питаш какво искат, а да ги променяш… да произвеждаш читателя, който искаш за всяка своя история“, казва Еко в интервю за редактора на в. „Гардиън“ Джон Мулан.
В романа му „Нулев брой“ журналистът Колона е нает от богат концерн за все още несъществуващ вестник. Зает да произвежда вестник, който може би никога няма да бъде издаден, героят и редакторите му решават да заведат дело срещу шефа си, който се опитва с планираната медия да си проправи път към политическите върхове и икономическия елит на страната.
„Аз съм философ. Пиша романи само през уикенда. И като философ се интересувам от истината. Днес е трудно да различиш кое е истина и кое – лъжа, но аз разбрах, че е по-лесно да откриеш истината чрез анализ на лъжите. Мисля, че 50% от общественото мнение се гради на лъжи и ние постоянно сме подвеждани“, твърди Еко.
„Нулев брой“ се основава на мъгливи сведения за съществуването на организация, известна като Гладио, която оперирала в Италия и Европа по време на Втората световна война като мрежа за потенциална съпротива срещу инвазията наа комунизма и Съветския блок.
„Веднага след Втората световна война те се опитаха да спрат потенциалната инвазия в Европа и да основат нещо като тайно общество от хора, които са подготвени да участват в партизанска война. Включиха се дори някои бивши фашисти. Гладио оперира в цяла Европа, но малцина знаеха за съществуването й. В романите си аз използвам много истински факти, но хората си мислят, че съм ги измислил. В „Островът от предишния ден“ има странна машина за наблюдение на спътниците на Юпитер, което е доста комично. Но тя е била измисмилена от Галилео и е трябвало да бъде продадена на холандците. Идеята е малко лудичка и като я разказваш , е смешна. Всъщност реалността е възхитителна, защото е много по-изобретателна от измислиците в книгите. Не отричам, че конспирациите съществуват. Сигурен съм, че наяве излизат само тези, които са истински. Например убийството на Юлий Цезар – това е била истинска конспирация и е добре известна. Но най-силните и мощни конспирации са тези, за които нищо не се знае. Тях няма как да докажеш, че ги има или, че не продължават да тормозят хората“, казва още Еко за английския вестник.
„В романа ми става дума за литература. Достоевски винаги е пишел за загубеняци и маргинали. Такъв е и главният герой на „Илиада“ – Хектор. Много е досадно да пишеш за успели хора. В истинската литература винаги героите са нещастници. Мадам Бовари е такава, Жулиен Сорел е такъв. Аз правя същото. Прозто загубеняците са по-интересни. Победителите са скучни, защото често стават такива по случайност“, завършва Умберто Еко.
