Лира Литературно-рекламна Агенция
В „Краят на властта“ Мойзес Наим осветлява детайлно битката между могъщите до скоро глобални властници и микросилите, които се зараждат в неподозирани мащаби. Неговите провокативни изследвания показват, че вече са се появили нови фактори, при това в световен мащаб, които свалят тирани и разбиват монополи, но и отварят неподозирани до вчера възможности.
Кой е Мойзес Наим – журналист, експерт, анализатор? Да, всичко това заедно, но и поотделно. И още: нееднократно е класиран сред водещите мисловни лидери в световен мащаб.
В „Краят на властта“ Наим твърди, че когато имаме комбинация между неефективно правителство и взискателна публика крайният резултат винаги е фатален. Дори когато властта е достатъчно прозрачна, твърди той, това прави избирателите по-информирани, но и по-критични, дори по-мнителни, което също подкопава общественото доверие към управляващите.
Ако по-рано инакомислещите са били изолирани, сега няма нищо по-лесно от това да намериш сподвижници. Защото обществата излизат отвъд географските си рамки. Това произвежда опасен вид отчуждение и неудовлетвореност, краен пример за което са голяма част от терористичните организации. Импулсът за противоинституционално поведение носи рискове, които водят до потъпкване на основни норми на човешко поведение. Същевременно налице са и нови, революционни подходи, от които управниците могат да черпят опит – филантропски и благотворителни инициативи на знаменитости и други неформални авторитети. Иновациите са вече факт. Това, което остава, твърди Наим, е да бъдат възприети и от политиците.
Това издание постави началото на читателския клуб „Година в книги”, създаден от Марк Зукърбърг. През януари 2015 г. той обяви инициативата си онлайн чрез личния фейсбук профил и оттогава до днес, на всеки две седмици, пуска препоръки за онези заглавия, които преценява, че трябва да бъдат прочетени от милионите му последователи. Идеята му щуква, докато умувал над ежегодните си новогодишни обещания. И Зукърбърг веднага се заема да популяризира само онези смислени книги, които „наблягат на опознаването и усвояването на новите култури, вярвания, истории и технологии”.
Ето още няколко изречения от инфото за този забележителен ум, наречен Мойзес Наим. Той е експерт към Фондация Карнеги за международен мир. Бил е министър на търговията и промишлеността на Венецуела и изпълнителен директор на Световната банка. Днес е журналист и анализатор на международно равнище, а в продължение на 14 години е заемал длъжността главен редактор на списание Foreign Policy. Негови статии са публикувани в различни медии по света. Автор е на повече от 10 книги. И, както вече отбелязахме, нееднократно е класиран сред водещите интелектуални лидери в световен мащаб. През 2011 г. създава седмичната телевизионна програма за международни отношения Efecto, която и днес се излъчва в цяла Северна и Южна Америка.
Книгата „Краят на властта“ е храна за ума и е препоръчителна за всеки, който се има за умен.
ОТКЪС
УПАДЪКЪТ НА ВЛАСТТА И НОВИТЕ ПРАВИЛА НА ВОЙНАТА
„Никога вече“ е универсалното мото на всички, които са преживели война. Но не минава и ден, без нещо да ни припомни, че насилието, терорът и принудата са все така могъщи сили, които оставят своя отпечатък върху живота на отделната личност и на общностите. „Мирният дивидент“ от края на Студената война бе изчерпан бързо от войната в Персийския залив, първото нападение срещу Световния търговски център, конфликта на Балканите, геноцида в Руанда, гражданските войни в Западна Африка и други конфликти. Писателят Робърт Каплан предупреди за „настъпващата анархия“, тъй като след разпадането на страни, които съществуваха единствено благодарение на Студената война, етническите и религиозните противоречия се засилват. Шокът от 11 септември 2001 г., успехите на „Ал Кайда“ и нейните подражатели и „глобалната война срещу тероризма“, водена под едно или друго име, засилиха усещането, че светът е завладян от нови форми на насилие, което не е толкова интензивно, но оказва много силно въздействие. Въпреки различните си гледни точки анализатори като Каплан и Ейми Чуа, авторката на „Светът гори“, твърдят, че поради бързите темпове на глобализация и отслабването на държавите вероятността от въоръжени конфликти нараства и опитите да се създадат демокрации от западен тип там, където те не съществуват, могат да доведат до връщане към насилието. Междувременно тероризмът, кибервойната и наркотрафикът се водят на аморфни, постоянно променящи се и трансгранични фронтове и могат да вземат жертви когато и да е, където и да е по света.
Както и да ги наречем – конфликти с ниска интензивност, малки войни, ирегулярни войни или както изследователите Марк Хекър и Томас Рид ги определят, „Война 2.0“, – днешните въоръжени конфликти се различават коренно от конфликтите, които белязаха XIX и XX в. и продължават да живеят в документалните филми на „Хистъри Чанъл“… и в начина, по който се разпределят бюджетите за отбрана в повечето държави“. Не е много ясно обаче какво да правим в този нов контекст. Аргументите в полза на радикални съкращения и реформи на големите армии се провалят заради финансови интереси, от страх, че могат да бъдат изтълкувани като признак за слабост, и поради по-сериозните опасения, че омаловажават значението на конвенционалните възпиращи средства. Традиционната заплаха от междудържавни конфликти не е изчезнала, независимо дали става въпрос за нерешените погранични спорове в Кавказ или Южна Америка, въоръжаването на страни като Иран или Северна Корея или дълбоката, взаимна мнителност между Съединените щати и Китай. В същото време препоръките как да спрем разпространяването на насилието от недържавни актьори се различават в зависимост от противоречивите мнения за неговата първопричина, която анализатори приписват било на икономическото неравенство, било на промените в културата, корпоративния империализъм, ислямския фундаментализъм, подстрекателство от страна на трети държави и редица други фактори.
Това, че тук разглеждаме войната през призмата на упадъка на властта, няма да реши тези спорове. Но то ще ни помогне да разберем какви форми на конфликт можем да очакваме в бъдеще и с какви нови реалности всяка военна стратегия – независимо дали става въпрос за западна демокрация, държава с амбициите на свръхсила, бързо развиваща се страна или екстремистка или бунтовническа групировка – трябва да се съобразява, за да бъде тази стратегия успешна.
ПОЯВИ СЕ ВОЕННАТА СВРЪХКОНКУРЕНЦИЯ
Достъпните оръжия, неясните разграничителни линии между войниците и цивилните и между военната и масовата технология и все по-големият брой конфликти, които се водят не заради територия, а заради пари, стоки или идеи създава условия за свръхконкуренция в сферата на военното дело и вътрешната сигурност. Подобно на утвърдените политически партии или гигантите на индустрията и банковото дело, големите военни институции също се сблъскват с нови конкуренти, които вече не са възпирани от традиционните бариери за навлизане на пазара. Дори военно министерство като Пентагона вече няма монопол върху инструментите и ресурсите за водене на конфликт. Необходимите умения днес могат да бъдат придобити не само на военните полигони, в офицерските школи или военните академия, но и в бунтовническите лагери в северозападен Пакистан, в някое медресе в английския град Лестър или в компютърна школа в Гуанджоу, Китай.
Въпреки тази разпръснатост традиционният военен апарат запазва мощта и ролята си. Той има предимството, че се финансира с обществени средства и може да се налага като главен приоритет в държавните бюджети. Националният суверенитет му дава морален авторитет, който привлича нови войници, оправдава капиталовложенията и разходите и политически легитимира съюзите, които сключва. На негова страна е традицията. Но той вече не притежава запазените права. Неговият философски и практически монопол, и двата от решаващо значение, изчезнаха и изложиха на показ слабостите му. Философският монопол е монополът на държавата върху законното използване на сила. Практическият монопол е резултат от геополитическото съперничество между суверенните държави и необходимостта от все по-съвършена технология, за да победиш в това съперничество. Появата на силни недържавни актьори и разпространяването на технологията с главоломна бързина извън затворения кръг на експертите унищожиха това основно предимство.
Днес националните армии се опитват да се приспособят, с различни темпове и с различен резултат, към „пълния спектър“ от въоръжени конфликти, когато оръжията са както физически, така и дигитални, методите – не само насилствени, но и психологически, а воюващите – не само униформени и координирани, но и цивилни и разпръснати. Свръхконкуренцията не означава, че конфликтите непременно ще са по-чести или по-тежки по брой на човешки жертви или икономически загуби. Тя по никакъв начин не предвещава и изчезването на националните армии. Но ни кара да преосмислим докъде се простират техните възможности.
Свързани заглавия
„Краят на властта“ на Мойзес Наим излиза на български език
Първата препоръчана книга от Марк Зукърбърг е все още свободна за България
Тиражът на книга бе изчерпан за часове заради читателския клуб на Зукърбърг
Марк Зукърбърг направи Литературен клуб във „Фейсбук“
„Краят на властта“ тук
