Лира Литературно-рекламна Агенция
Има място, където изгубените отиват, за да бъдат намерени.
Ако животът беше справедлив, Джамайка Галахю щеше още да е с гаджето си Рийв Максуел, да гледат стари комедии през уикендите, да се разхождат в парка и да се целуват в библиотеката. При всички положения нямаше да бъде в „Дървения хамбар“ – училище пансион за деца с проблеми. Хората нямаше да я гледат все едно им се иска да не са там.
Но животът не е справедлив и Рийв е мъртъв.
За Джам няма – и сякаш никога няма да има – светлина в края на тунела. До момента, в който момичето се оказва записано в специален курс по литература при мистериозна учителка. Уроците продължават един семестър и в програмата има само един автор – Силвия Плат и нейната книга „Стъкленият похлупак“, роман-изповед на млада жена, преминала през мрака на депресията.
Може ли литературата да спаси Джам? С идването на края на срока тя се доближава все повече до това да разбере истината – какво се е случило в последния ден на Рийв, какви са причините тя да се намира в Хамбара. Защо всички я гледат все едно е ранена и говорят, като че ли не знаят какво да кажат. Защо баща ѝ сменя темата, а майка ѝ хлипа тихо, когато си мисли, че никой не гледа. А истината трябва да бъде приета каквато е, колкото и дълбоко да е закопана. Но дали момичето иска да я научи?
„Белжар“ е смайваща история за първата любов и за това в какво сме готови да се превърнем заради нея. „Белжар“ е идеално четиво за фенове на „Ние, лъжците“ и, разбира се, на „Стъкленият похлупак“.
ОТКЪС
Пролог
Пратиха ме тук заради едно момче. Казваше се Рийв Максфийлд и аз го обичах, и той умря, и мина почти година, и никой не знаеше какво да прави с мен. Накрая решиха, че ще е най-добре да ме пратят тук. Но ако питате учителите или служителите, твърдо ще ви кажат, че съм тук заради „остатъчно действие от травма“. Родителите ми използваха точно тези думи в заявлението ми за кандидатстване в Дървения хамбар, който според брошурата е пансион за „емоционално крехки и високоинтелигентни“ тийнейджъри.
Под „Причина ученикът да кандидатства в Дървения хамбар“ родителите ти не могат да напишат „заради едно момче“.
Но си е истина.
Когато бях малка, обичах мама и татко, и брат си Лио, който вървеше след мен навсякъде и викаше: „Джами, чакай!“. Когато пораснах, обичах учителя си по математика в девети клас, господин Манкарди, въпреки че математическите ми способности бяха много под нормата.
– А, Джам Галахю, заповядай – казваше той, когато закъснявах за първия час, а косата ми още беше мокра от банята; понякога през зимата крайчетата ми даже замръзваха като клончета. – Драго ми е, че реши да се включиш.
Никога не го казваше с гаден тон. Мисля, че наистина му беше драго.
Така свирепо бях влюбена в Рийв, както не съм била влюбена в никого през всичките си петнайсет години. След като го срещнах, онази любов, която изпитвах към другите хора, ми се стори плоска и слаба. Осъзнах, че любовта има различни нива, също като нивата в математиката. В училище, през няколко стаи от нашата, където учеха Математика за напреднали, група генийчета си разменяха последните клюки за паралелограмите. Междувременно, в часа по Тъпа математика на господин Манкарди, всички тънехме в математическа мъгла и зяпахме с полуотворени усти и объркани погледи така подходящо наречената Умна дъска.
Значи съм тънала в много тъпа любовна мъгла без дори да го осъзнавам. И тогава изведнъж разбрах, че съществува и любов за напреднали.
Рийв беше един от тримата десетокласници на обмен, които бяха решили да разнообразят живота си в Лондон, един от най-вълнуващите градове на света, като прекарат един срок в нашето предградие на Крамптън в Ню Джърси. Точно той беше настанен в дома на глупавия и весел отворко Мат Кесман.
Рийв се различаваше от момчетата, които познавах – разните алексовци, джошовци и матовци. Не само заради името. Никой от тях нямаше такова излъчване: елегантен, отпуснат и строен, с тесни черни дънки, смъкнати под изпъкналите кокалчета на таза му. Изглеждаше сякаш е в някоя от онези осемдесетарски британски пънк групи, които баща ми още обича и чиито албуми си пази в специални найлонови калъфи, защото е сигурен, че някой ден ще струват много пари. Веднъж потърсих един от най-скъпоценните му албуми в eBay и видях, че някой беше наддал шестнайсет цента за него, от което не знам защо, но ми се доплака.
Повечето корици на тези албуми показваха групичка момчета с ироничен вид, застанали на някой ъгъл, където си разказват някаква тяхна си шега. Рийв щеше да се впише идеално. Имаше тъмнокестенява коса, която се извиваше около възбледото му лице, защото в Англия нямало никакво слънце.
– Сериозно? Никакво? Пълен мрак? – бях го питала, когато ми го каза така уверено.
– Ами, да – беше отговорил. – Цялата страна е като една голяма влажна къща, където са спрели тока. Всички имат недостиг на витамин D. Дори кралицата.
Каза ми всичко това със сериозно изражение. В гласа му имаше леко пристъргване. И макар че нямам представа как са го възприемали хората в Лондон, където такъв акцент е съвсем нормален, за мен звучеше като запалена клечка, доближена до къс стара хартия. Избухваше тихо и внезапно. Когато говореше, исках да го слушам.
Исках и да го гледам непрекъснато: бледото лице, кафявите очи, разрошената коса. Беше като висока епруветка от кабинета по химия и винаги преливаше, защото вътре кипеше някаква интересна реакция.
Вече сравних Рийв както с математиката, така и с химията. Но в крайна сметка единственият предмет, който е от значение във всичко това, беше английска литература. Не онази, която учих в Крамптън, а онази, на която ходех много по-късно, в Дървения хамбар във Върмонт, когато Рийв вече го нямаше, а аз едва живеех.
По непонятни ми причини бях сред петимата ученици, включени в групата за предмета Специални теми в английската литература. Никой от нас не е споделял с други хора какво ни се случи там. Постоянно си мислим за това, разбира се, и сигурно ще продължим да си го мислим, докато сме живи. А най-удивителното нещо, което не напуска мислите ми, е това – ако не бях изгубила Рийв и не ме бяха пратили в онзи пансион, и ако не бях един от петимата „емоционално крехки и високоинтелигентни“ тийнейджъри в Специални теми в английската литература, при всеки от които нещо различно беше унищожило живота му, тогава никога нямаше да разбера за Белжар.
Свързани заглавия
Роман, вдъхновен от Силвия Плат, излиза на български
„Белжар“ тук
