Начало / Любопитно / „Призраци за Хелоуин“ (анотация и откъс)

„Призраци за Хелоуин“ (анотация и откъс)

Шестима англоезични писатели, много успешни майстори на истории с призраци, се явяват пред нас, за да участват в  свръхестествените шествия в нощта срещу Деня на Вси светии.

И шестимата отдавна са покойници, книгите им са писани в други времена и епохи. Съставител е известната ни преводачка от английски Огняна Иванова.  Пословична с високата си литературна взискателност и вродения си усет за аристократизъм, с английска лекота ги е събрала на едно място, което за тези шестима забележителни автори е направо истинска постмъртвешка изненада под капака на  колективния им ковчег.

Този ковчег не е дървен, а е от хартия, а капакът е от лакиран картон. И в това тясно пространство няма как и шестимата да останат за дълго мирни и кротки, спокойни и покойни. Още преди нощта на Хелоуин те вече изскочиха навън и се пръснаха по различни книжарници.

Кой предвожда тази отлична шесторка?

Разбира се,  великата Вирджиния Улф, предала Богу дух през 1942 г., но която без усилие ни вкарва в историята си за „Къщата с призраците“, обитавана от две влюбени безплътни същества – мъж и жена.

„Едва впоследствие“ е разказ на номинираната за Нобелова награда американска писателка Едит Уортън, преселила се на седмото небе през 1937 г.  В разказа млада жена разбира за възмездието, което носи призрак на съпруга й.

Третият в редицата, отпред назад, но не и трети по значение, е разказвачът Е. Ф. Бенсън, починал през 1940 г. Той направо влиза, без много приказки, „В метрото“,  където ни чака един призрак…

Английският поет и белетрист Ричард Мидълтън (1882-1911) участва в сборника със история за младо момче, което среща главния герой по  пътя за Брайтън. Може би не е незначителна подробност фактът, че то е починало сутринта…

Следващият писател е ирландец, казва се Дж. Шеридан ле Фану и е прекрачил в другите измерения през 1873 г. Известен е далеч извън Ирландия, защото е признат за майстор на готическия ужас. Негова е „Призрачната ръка“, която безцеремонно се намесва в живота на младо семейство.

И шестият разказвач е отличник в писането и умее с дяволска лекота да извади стотици мравки от ръкава си и да ги метне да лазят по гърба ни. Това е английският писател и портретист Джон Колиър. Споминал се е през 1934 г. , но много преди това категорично твърди: „Картите не лъжат“. Нещо повече, предсказанията им не бива да се подценяват, а да се тълкуват прозорливо, защото не става дума за някакви невинни игрички, а за опасен, много опасен покер, с  убийствени последици.

Корицата и красивите илюстрации са на работа на Петър Станимиров, а изданието е  от поредицата „Малките големи книги“, в която до този момент вече излязоха „Бъдни вечер“, „Разкази за Коледа“, „Разкази за Рождество“, „Христос Воскресе“, „Великденски разкази“, „27 шедьовъра“ от Хокусай, „40 стихотворения. Българска любовна лирика“, „Детско царство“.

„Призраци за Хелоуин“ става за чудесен подарък за всички, които празнуват Деня на Вси светии, а и за любителите на страшното, загадъчното и необяснимото.

 

ОТКЪС

„Брайтънското шосе“ от Ричард Мидълтън

Слънцето, изкачило се по слегнатите тревисти хъл­мове, сега изпълни тайнствения ритуал на зазоряването и лъчите му се пръснаха по блещукащия снежен свят. През нощта силен мраз скова земята и птичките, които едва живи подскачаха насам-натам, не оставяха подире си следи по сребристия паваж. На места закътаните бърлоги в живия плет нарушаваха монотонната белота, покрила многоцветната земя, а небето горе се преливаше от оранжево в наситено синьо, от наситено синьо – в толкова бледосиньо, че по-скоро наподобяваше параван от тънка хартия, отколкото необятно пространство. Откъм равните ливади се носеше студен тих вятър – издухваше фин снежен прашец от дърветата, но почти не засягаше гребените на плетовете. Прехвърлило границата с небето, слънцето сякаш взе да се издига по-бързо, а щом се извиси, започна да излъчва топлина, която се смеси с настойчивия вятър.

Може би тъкмо това странно редуване на топлина и студ наруши съня на скитника, защото известно време той се отърсваше от покрилия го сняг като човек, изпитващ неудобството да се е омотал в завивките, а после седна и взе да гледа втренчено, с въпросителен поглед. „Божичко! Мислех, че спя в легло – каза си той, докато се взираше в безлюдната пустош, – а през цялото време съм бил тук!“ Протегна се, внимателно се изправи на крака и изтупа снега от дрехите си. В този миг вятърът го накара да се разтрепери, защото си спомни, че леглото му беше топло.

„Виж ти, доста добре се чувствам! – помисли си той. – Може да се каже, че ми е провървяло, след като съм тук и изобщо се събуждам. Или пък не ми е провървяло – не е кой знае какво човек да се озове на такова място.“ Той се озърна и видя хълмовете, които блестяха на синия фон като изглед от Алпите на пощенска картичка. „Ще рече, остават още около шейсетина километра – мрачно продължи да разсъждава той. – Един Бог знае какво съм правил вчера. Вървял съм, докато не са ми останали сили, а сега сигурно съм само на двайсетина километра от Брайтън. Проклет да е снегът, проклет да е Брайтън, проклето да е всичко!“ Слънцето се катереше все по-високо в небето и скитникът смирено тръгна по пътя, обърнал гръб на хълмовете.

„Дали се радвам или ми е жал, че не друго, а сънят ме е оборил? Радвам ли се, жал ли ми е? Радвам ли се, жал ли ми е?“ Мислите му сякаш се подреждаха и ритмично акомпанираха на неспирно потропващите му нозе и той всъщност не търсеше отговор на въпроса си. Стигаше му, че върви в такт с него.

След малко, когато отмина още три километрични камъка, скитникът настигна момче, привело се, за да си запали цигара. Момчето нямаше връхна дреха и изглеждаше неописуемо крехко на фона на снега.

– На път ли си потеглил, началник? – попита го то с дрезгав глас, докато той го задминаваше.

– Така мисля – отвърна скитникът.

– О, тогава ще извървя част от пътя заедно с тебе, стига да не си много бърз. По това време на деня става малко самотно.

Скитникът кимна, а момчето куцешком закрачи редом с него.

– На осемнайсет съм – подхвърли то. – Ловя се на бас, че ме смяташе за по-малък.

– Щях да кажа, че си на петнайсет.

– И щеше да сбъркаш. През август миналата година навърших осемнайсет, а съм на път от шест години. Като бях малък, пет пъти бягах от къщи и всеки път полицията ме връщаше. Те, полицаите, се държаха много добре с мене. Обаче вече нямам дом, от който да бягам.

– И аз нямам – спокойно го осведоми скитникът.

– О, ясно ми е какъв си – задъхано каза момчето. – Ти си изпаднал джентълмен. На тебе ти е по-трудно, отколкото на мене.

Скитникът хвърли поглед към куцащата немощна фигура и забави ход.

– В това положение съм от по-кратко време от тебе – призна си той.

– Така е. Личи си по начина, по който вървиш. Още не си се изморил. Може би очакваш нещо в края на пътя?

За миг скитникът се замисли.

– Не зная – каза той с горчивина в гласа. – Винаги очаквам разни неща.

– Ще свикнеш да не е така – заключи момчето. – В Лондон е по-топло, но по-трудно се намира храна. Не си струва особено.

– При все това там можеш да срещнеш човек, който би проявил разбиране…

– Хората от провинцията са по-добри – прекъсна го младежът. – Снощи разполагах с плевня, без това да ми струва нищо, и спах при кравите, а тази сутрин фермерът ме измъкна оттам и ми даде хляб и чай, защото съм малък. Просто тук ми върви повече. Вярно, в Лондон вечер можеш да получиш супа край Темза, но иначе през цялото останало време ченгетата те прогонват оттук-оттм.

– Снощи съм паднал от изтощение край пътя и съм заспал, където съм паднал. Цяло чудо е, че не съм умрял – каза скитникът, а момчето го прониза с поглед.

– Откъде знаеш? – попита го то.

– Не усещам такова нещо – каза скитникът, след като помълча.

– Нека ти го кажа – рече момчето хрипливо. – И да искат, хора като нас не могат да се отърват от живота си. Винаги сме гладни, жадни и уморени като кучета, а непрекъснато вървим. Въпреки това ако някой ми предложи хубав дом и работа, изпитвам чувството, че ми се повръща. Силен ли ти изглеждам? Зная, че съм дребен за възрастта си и вече шест години се блъскам така, но нима ти си мислиш, че не съм мъртъв? Удавих се, докато се къпех в морето край Маргейт. Уби ме побойник с кол – удари ме право по главата. На два пъти замръзвах, както си замръзнал ти снощи. Един автомобил ме прегази точно на това шосе, а ето че сега продължавам да вървя – вървя към Лондон, за да си тръгна отново от този град, защото другояче не мога. Мъртъв съм! Казвам ти – и да искаме, няма начин да се отървем от това.

Пристъп на кашлица разтърси момчето и скитникът спря, докато то се съвземе.

– По-добре за известно време облечи палтото ми, Томи – каза му той. – Много лошо кашляш.

– Върви по дяволите! – ожесточи се момчето, като дърпаше от цигарата. – Аз съм си добре, за пътя ти говорех! Не го проумяваш още, но скоро ще го разбереш. Всички сме мъртви – всички ние, които сме на това шосе; при това сме уморени, но кой знае защо не можем да се махнем от пътя. През лятото се разнася приятно ухание на прах и сено, а в горещи дни вятърът разхлажда лицето; приятно е да вървиш по росната трева в хубаво утро. Само че не зная, не зная… – Младежът внезапно залитна напред и скитникът го улови под мишниците. – Болен съм – промълви той, – болен!

Скитникът погледна нагоре, после надолу по шосето, но не забеляза къщи или друга възможност за помощ. Както обаче обзет от съмнения крепеше момчето насред пътя, изведнъж от някъде изникна лъскав автомобил и уверено взе да се приближава през снега. След като спря, шофьорът тихо попита:

– Какъв е проблемът? Аз съм лекар.

Старателно огледа момчето, вслуша се в затрудненото му дишане. В заключение каза:

– Пневмония. Ще го закарам до лечебницата; ако искате, ще закарам и вас.

Скитникът си представи приюта за бедни, поклати глава и каза:

– Предпочитам да вървя.

Докато пренасяха момчето в автомобила, то леко смигна на скитника и прошепна:

– Ще се срещнем в Райгейт. Бъди сигурен.

И колата се изгуби по белия път.

Цяла сутрин скитникът шляпаше през топящия се сняг, но по пладне изпроси малко хляб на портата на една ферма и седна в някаква изоставена плевня, за да го изяде. Вътре беше топло и след като похапна, той заспа в сеното. Събуди се по тъмно и отново започна мъчително да се придвижва през разкашкания сняг.

На пет километра от град Райгейт забеляза силует – крехка фигура се измъкна от мрака, за да го пре­срещне.

– На път ли си потеглил, началник? – прозвуча дрезгавият глас. – Тогава ще извървя част от пътя заедно с тебе, стига да не си много бърз. По това време на деня става малко самотно.

– Ами пневмонията? – попита скитникът.

– О, аз умрях в Кроли тази сутрин – отвърна момчето.

„Призраци за Хелоуин“  тук

Прочетете още

197912_b

„Катя Паскалева. Жените в мен” от Георги Тошев (анотация и откъс)

Няма друга българска актриса, която да е вълнувала толкова много по време на богатия си …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *