Начало / Любопитно / „Лейди Африка“ от Пола Маклейн (анотация и откъс)

„Лейди Африка“ от Пола Маклейн (анотация и откъс)

Британска Източна Африка, 20-те години на ХХ в. Затворената общност на белите заселници в земите на днешна Кения е също толкова бохемска и сексуално разкрепостена като парижкото „изгубено поколение” по онова време. Нравите са се променили, ала не и представата за подчинената роля на жената. Но свободолюбивата Берил, която е обучена от племето кипсиги да ловува в саваната и е попадала в лапите на лъв, не може да се примири с живота си на фермерска съпруга. Тя мечтае да тренира състезателни коне, да се посвети на една мъжка професия и да бъде независима. Берил скандализира не само местната бяла общност, но и британския двор заради връзката си със сина на крал Джордж V. Има три брака и много романтични увлечения, но голямата й страст са ездата и летенето. А Африка си остава любовта на живота й.

След феноменалния световен успех на „Парижката съпруга” Пола Маклейн обръща поглед към колониална Кения през 20-те години на ХХ век. Обществото на белите заселници там е също толкова декадентско и хедонистично, колкото парижкия артистичен кръг в Епохата на джаза. Предишният роман на Маклейн бе вдъхновен от първата съпруга на Хемингуей, а новият, „Лейди Африка”, от друга забележителна личност от този период – Берил Маркам, бунтарка, изпреварила времето си.

Родена в Англия, но израснала в Кения сред племето край фермата на баща й, Берил е красавица, която скандализира със своето свободолюбие и независимост. Тя ходи на лов за лъвове, тренира състезателни коне и осъществява първия самостоятелен полет над Атлантическия океан в посока изток-запад. Около нея вечно витаят клюки и слухове, особено след връзката й с брата на британския престолонаследник. Имала е три брака и много връзки, но голямата й любов е Африка.

ОТКЪС

Преди Кения да стане Кения, когато беше на милиони години, но все още изглеждаше млада, така се казваше само най-величествената ѝ планина. Тя се виждаше от нашата ферма в Джоро, в Британска Източна Африка, очертана на фона на небето в дъното на безкрайната златиста равнина, с ледени шапки, които никога не се стапяха. Зад нас гористият склон Мау синееше от лека мъгла. Пред нас се простираше долината Ронгай, заклещена между странния, извисяващ се като щит кратер на вулкана Мененгай, известен сред местните като Божията планина, и Абердаре – далечната верига от заоблени сивосинкави хълмове, които привечер ставаха опушенолилави, преди да се разтворят в нощното небе.

Когато я видяхме за пръв път през 1904 г., фермата представляваше шест хиляди декара шубраци и три грохнали колиби.

– Това ли било? – каза майка ми, докато въздухът наоколо бръмчеше и трептеше като жив. – Продаде всичко заради… това?

– Други фермери се пробват и на по-трудни места, Клара – каза кротко баща ми.

– Ти не си фермер, Чарлс! – сопна се майка ми, преди да избухне в сълзи.

Което си беше вярно. Баща ми беше коневъд. Разбираше от отглеждане на коне и езда, от стипълчейз и лов на лисици; познаваше само тихите коларски пътища между живите плетове на Рътланд. Но бе видял някъде рекламни листовки, предлагащи за продан евтини имперски владения, и в съзнанието му се бе родила идея, която дълго не му бе давала мира. Докато един ден напуснахме имението „Уестфийлд Хаус“, където бях родена, и пропътувахме единайсет хиляди километра, покрай Тунис, Триполи и Суец; морски вълни като

планини заплашваха да погълнат небето, докато накрая пресякохме залива Килиндини сред миризма на пикантни подправки и умряла риба и хвърлихме котва в Момбаса.

От там взехме влака за Найроби. Линията се виеше като змия през планините, по прозорците полепваше червен прахоляк и нахлуваше в купетата. Поглъщах жадно всичко наоколо, изпаднала във възторг. Каквото и да представляваше това място, то не приличаше на никое друго по света.

Настанихме се и започнахме да се трудим, за да направим живота си що-годе поносим, да си разчистим местенце в пущинака, който упорито се съпротивляваше на напъните ни. Нашият участък земя нямаше никакви видими граници и огради; колибите ни бяха без врати. Маймуни гуереза с лъскава като коприна чернобяла козина се изкачваха по зеблото, което ни служеше за завеси, и влизаха в дома ни. За течаща вода или канализация никой не бе и чувал. Излизахме навън по нужда, дори през нощта, сред всички животни и влечуги, дебнещи отвсякъде, и провесвахме задници над дерето, като си свиркахме, за да прогоним страха.

Най-близките ни бели съседи бяха лейди и лорд Деламиър; от тях ни деляха десетина километра път през шубраците, които можеха да се изминат само на кон. Те бяха барон и баронеса, но титлите им не

ги спасяваха от необходимостта да спят в типичните за тази част на света кръгли колиби от плет и кал със сламен покрив. Лейди Ди държеше под възглавницата си зареден револвер и съветваше майка ми да направи същото, но тя не искаше и да чуе. Майка ми не беше от жените, които стрелят по змии или собственоръчно убиват вечерята си. Тежеше ѝ, че трябва да носи вода от километри, за да се изкъпе. Не ѝ беше лесно да живее с месеци без компания – липсваше ѝ общуването с хора. Не можеше да опази ръцете си чисти. Животът ѝ беше ад.

След две години тя си купи билет обратно за Англия. По-големият ми брат Дики реши да тръгне с нея, понеже беше вечно болнав и нямаше да изкара дълго в Африка. Още не бях навършила пет години, когато двамата се качиха на влака, пътуващ два пъти в седмицата за Найроби, помъкнали големите си куфари, увили с шалове лицата си и с удобни обувки. Бялото перо, затъкнато в тропическия шлем на майка ми, потрепери, когато се наведе да ме целуне и ми каза да си държа главата изправена. Тя знаеше, че с мен всичко ще е наред, защото растях здрава и жилава. Обеща да ми изпрати кутия ментов дропс и желирани бонбони от един магазин на „Пикадили“, които можело да изям сама, без да ги деля с никого.

Гледах влака, докато се отдалечаваше по тънката черна линия, виеща се между жълтеникавите хълмове; дори когато и последният вагон се изгуби в далечината и баща ми се обърна към мен, за да ме подкани да се връщаме във фермата, при работата, която го чакаше, аз все още не вярвах, че майка ми наистина си е отишла. Струваше ми се, че е станала някаква грешка, някакво ужасно недоразумение, което всеки момент ще се поправи. Мислех, че мама и Дики ще слязат още на следващата гара или ще вземат обратния влак от Найроби и ще се върнат на другия ден. Когато това не  стана, аз продължих да ги чакам, ослушвах се да чуя далечния тътен на влака и се взирах в хоризонта с разтуптяно сърце.

Няколко безкрайни месеца нямаше никаква вест от майка ми, нямаше дори кратка телеграма, и тогава пристигнаха бонбоните. Кутията беше тежка и отгоре бе написано само името ми – Берил Клътърбък – с характерния накъдрен почерк на майка ми. При вида на изящните ѝ камшичета и завъртулки моментално се облях в сълзи. Знаех какво означава този подарък и повече не можех да се самозалъгвам. Грабнах с две ръце кутията и я отнесох в един закътан ъгъл, където започнах да тъпча с пълни шепи в устата си оваляните в пудра захар сладкиши, докато накрая повърнах в една кофа за оборски тор.

По-късно, без да докосна чая на баща ми, се реших да му задам въпроса, от който най-много се боях:

– Мама и Дики няма да се върнат, нали?

Той ме погледна с изкривено от болка лице.

– Не знам.

– Може би тя ни чака да идем при нея?

Баща ми помълча известно време и накрая каза:

– Възможно е. Но сега това е нашият дом и аз не съм

готов да се откажа от него. А ти?

Той ми предлагаше избор, който не беше лесен. Не питаше: „Ще останеш ли тук с мен?“. Това решение вече го бях взела преди месеци. Сега искаше да знае дали животът тук ще ми хареса толкова, колкото на него. Дали съм готова да отдам сърцето си на това място, дори тя никога повече да не се върне, дори да остана без майка, вероятно завинаги.

Как бих могла изобщо да започна да му отговарям?

Празните шкафове наоколо ми напомняха за всички онези неща, които някога се бяха намирали в тях, но вече ги нямаше – четирите порцеланови чашки за чай със златни ръбчета, колодата карти за игра, кехлибарената огърлица от потракващи едно в друго мъниста,

която мама толкова си обичаше. Отсъствието ѝ беше крещящо и болезнено, караше ме да се чувствам изпразнена отвътре и изгубена. Толкова ми беше трудно да я забравя, колкото на баща ми му бе невъзможно да ме утеши.

Той ме придърпа на коленете си и известно време двамата седяхме тихо, притиснати един в друг. Откъм края на гората групичка дамани се разпищяха уплашено. Една от хрътките ни навири за миг изящното си ухо, после отново се отпусна успокоена и заспа край огъня.

Накрая баща ми въздъхна. Хвана ме под мишниците, размаза с целувка вече засъхващите сълзи по бузите ми и ме изправи на крака.

Свързани заглавия
Пола Маклейн: Берил Маркам ме вдъхнови за „Лейди Африка“

„Лейди Африка“ тук

 

 

 

 

 

 

Прочетете още

Cover-Myje-bez-jeni

„Мъже без жени“ от Харуки Мураками

По думите на Мураками, писането на романи е като да садиш гора, докато творенето на …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *