Начало / Любопитно / „Магазинчето на мечтите” от Мена ван Праг (анотация и откъс)

„Магазинчето на мечтите” от Мена ван Праг (анотация и откъс)

В общество, в което основно се разчита на научни факти и логическо мислене, е хубаво да вярваме, че понякога съществуват и чудеса. Романът „Магазинчето на мечтите“ на Мена ван Праг е модерна приказка за надеждата, шансовете, които ни дава съдбата, и вълшебната сила на любовта, в която неусетно можем да се потопим.

Романът ще ни провокира да се замислим дали е възможно нещо толкова малко като червена звездичка, пришита на дреха, да има силата да промени човешка съдба и начина, по който човек вижда себе си и света. Или истинската магия е в това да трансформираме живота си ден след ден чрез малки жестове, за които се изисква доза кураж, упоритост и вяра…

Облечете тази рокля и ще намерите онова, което ви липсва: увереност, смелост,  любов, красота…

Сгушено на криволичеща уличка в Кеймбридж, чаровното магазинче на Ета изглежда обикновено на пръв поглед, но роклите – богата палитра цветове и феерия от коприна, кадифе и деликатна дантела, пазят чудни тайни. Само една червена звездичка, пришита скришом с няколко бода, и тези рокли придобиват силата да осъществят най-съкровеното желание на всяка жена. А Ета ги подава с обещание: Облечете тази рокля и ще намерите онова, което ви липсва: увереност, смелост, любов, красота…

Сега нейното най-голямо желание е магията да проработи и върху внучката й, защото след мистериозната смърт на родителите си Кора е заключила сърцето си и  се е посветила единствено на науката. Тя не забелязва приятеля си от детството, срамежливия книжар Уолт, влюбен в нея до уши. Дори когато той започва да чете романи по радиото и неговият дълбок, плътен и богат на нюанси глас завладява женските сърца, нейното остава недокоснато…

Твърдо решена да не позволи Кора да изпусне шанса си за щастие, Ета прави своя вълшебен бод… Но магическите заклинания, както и истинската любов, могат да поемат в неочаквана посока. Ета разбира, че е предизвикала поредица от удивителни събития, които ще променят не само живота на Кора, но и нейния собствен.

Рокли, мечти, любов и мистерия се преплитат в този омагьосващ роман. „Магазинчето на мечтите“ е сбъднатата мечта за любителите на романтични истории с щипка магичност.

 

ОТКЪС

Глава Първа

Когато случайни купувачи влязат погрешка в малкото магазинче за дрехи, те обикновено си излизат, без да купят нищо. Може би нищо не им става по мярка или не им харесва. Музиката, която звучи вътре, пречи на разговора им, а пробляскващата коприна, с която са покрити стените, причинява болка на очите им. След няколко минути те бързат да се измъкнат навън, като мърморят приглушено на приятелките си за модата и се чудят защо изобщо са си направили труда да влязат. Но когато купувач от различен вид открие магазинчето, в мига, в който отвори малката синя врата, установява, че е взел най-доб­рото решение в живота си. Това обикновено са жени, които в повечето случаи не търсят идеалната рокля за коктейли, нито джинсите, които оптически ще удължат краката им, или полата, която ще направи силуета им да изглежда по-елегантен. Не, тези жени търсят нещо много повече от това. Те търсят една загубена или забравена част от себе си. Което е точно онова, което Ета Спаркс можеше да им даде.

Когато една такава жена се заровеше разсеяно из закачалките с рокли, хвърляйки от време на време плахи погледи към щанда, Ета Спаркс се правеше, че не забелязва, докато не настъпеше подходящият момент. Макар че не бе лекар (тя можеше да види само онова, което роклите ще й покажат), Ета притежаваше други дарби и една от тях бе да познае кога клиентът е узрял и готов. Можеше да отгатне кога една срамежлива и плаха жена е стигнала до края и е готова да покаже смелост.

– Това ще ви стои много добре – предлагаше учтиво тя. – Защо не я пробвате?

Жените обикновено първо клатеха глава. Но Ета можеше да познае желанието, което трепти в краищата на пръстите им, мигновените проблясъци на надежда в очите им, копнежа, който излъчваха телата им. Тя започваше да говори за нещо друго: като например за времето, за музиката, за това колко сладки са вече узрелите ягоди, за най-новия филм, за някоя нашумяла книга, за чувствеността на коприната… След това, когато жените се отпуснеха и бяха готови, тя сваляше една рокля – в техния любим цвят, този, който ще накара очите им да заблестят, косите им да засветят и кожата им да засияе. И тогава, след като вече знаеше най-съкровеното им желание, Ета им даваше едно обещание. Обещание, което знаеше, че ще се сбъдне.

– Облечете тази рокля и ще намерите онова, което ви липсва: увереност, смелост, сила, любов, красота, величие… – казваше тя, докато те я гледаха скептично. – Обещавам ви. Облечете тази рокля и тя ще промени живота ви.

Ета не споменаваше, че няма да стане веднага, че може да има спънки и препятствия, поне в началото. Ако на една жена й липсва смелост, животът понякога поставя различни препятствия пред нея, за да я накара да се откаже. Другите случаи бяха по-прости, когато ставаше дума за красота или величие, тъй като веднага след като жената плъзнеше роклята през главата си надолу и се погледнеше в огледалото, тя моментално се виждаше по-красива и прекрасна, отколкото някога се е чувствала в живота си.

За щастие, Ета можеше да направи това само с едно прихващане, една бастичка или пришиване на специална малка звезда към роклята. Защото това бяха рокли, които отключваха мъдростта и желанията в женското сърце, рокли, които помагаха на жените да се излекуват и да осъществят своите най-съкровени желания.

Ета обичаше да наблюдава своите клиентки, когато излизат от пробната кабина, а лицата им са озарени от задоволство и се усмихват с мъничко недоверие.

– Мили Боже – казваха те. – Но това е толкова… а аз изглеждам така…

– Красива – довършваше тя и кимаше. – Да, вие сте красива! – и ги наблюдаваше, преглъщайки една щастлива въздишка заедно с всичко друго, което искаше да каже, но нямаше да го направи. – Трябва само да прихванем малко тук – продължаваше, като вземаше вдянатата с червен конец игла от джоба си и правеше няколко бързи бода под формата на звездичка – и да направим една бастичка тук. И, voila! – после отстъпваше назад, върху устните й се появяваше разбираща усмивка, а в очите – блясък. – Сега вече сте перфектна.

Всеки път това ставаше по един и същи начин, всеки път. Жената обикновено стои пред огледалото още известно време, оглежда се, върти се ту на една страна, ту на друга, проверява дали онова, което вижда, не е илюзия. И когато най-накрая се убеждаваше, че е истина, на лицето й се появяваше блажена, щастлива усмивка, която се разпространяваше и разливаше по цялото й тяло. В огледалото тя се виждаше такава, каквато е наистина: красива, силна и способна да направи всичко. Виждаше също, че онова, което иска най-много от всичко на света, онова, което й е изглеждало невъзможно, когато за пръв път е пристъпила и влязла в това магазинче, пълно с рокли, наистина бе възможно, така близко и постижимо, че би могла просто да протегне ръка и да го докосне.

– Да – намесваше се тогава Ета. – Толкова е лесно, колкото да направиш пай. Като говорим за това, ще ви кажа, че в книжарничката на ъгъла се предлага най-вкусният черешов пай. Трябва да го опитате.

Жената кимваше, все още леко смаяна и изумена, и се съгласяваше с думите, че това е чудесна идея. Сетне излизаше замаяна от магазинчето, пакетът с новата рокля беше в ръцете й и тръгваше надолу по уличка „Вси светии“ към малката книжарничка. Там получаваше най-прекрасното парче черешов пай, какъвто някога бе яла, и си тръгваше с купчина книги, които да завършат напълно трансформацията й.

 

*   *   *

Кора мигна, прозя се и се протегна, сетне разтърка очи и заби поглед в тавана. Оттам я гледаха 546 ириса (наричани още перуники или френски хералдически лилии). Докато тялото й се събуждаше, тя можеше да се закълне, че дочува далечни звуци на джаз, а още по-отдалече – вой на пожарна. Отново същият сън. Онзи, който бе толкова жив, че й изглеждаше по-реален от самата действителност. Същият, който сънуваше почти всяка нощ в живота си. Единственият сън, който помнеше всяка сут­рин, щом се събудеше.

В него Кора стои пред прозореца на спалнята си, малките й ръчички са разперени от двете страни на луничавото й носле, допряно до стъклото, и наблюдава фойерверките, които експлодират като пълни шепи със звезди в небето. Долу в градината стотици фенери висят над стотици глави, сияйни, светещи, луминесцентни дъги от копринени панделки се полюшват под звуците на джаза, във въздуха свистят тапи от шампанско, а тромпетите свирят сред поздравления и аплодисменти. На сцената една красива чернокожа жена пее, гласът й е толкова ярък, колкото перата в косата й.

Кора гледа родителите си, които стоят близо до певицата и пият газирана вода от една чаша. Те са един до друг, ръката на баща й е обвита около кръста на майка й, а нейната красива глава е подпряна на гърдите му. Кора иска да отиде при тях. Иска да пее, да танцува, да ръкопляска и да вика. Иска да спре мига, в който фойерверките избухват, и да преброи всички звезди, които падат от небето. Иска да отвори уста, за да погълне искрите им. Но тя е много малка за парти. Сложена е в леглото часове преди това и отдавна трябва да е заспала. Вместо това гледа празненството, слуша смеховете и музиката, които чукат по стъклото на прозореца, докато и последните фойерверки се разсипват, а луната избледнява в млечното утринно небе.

Кора можеше да се закълне, че това беше спомен, но разбира, че не можеше да е такъв. Родителите й бяха починали преди двадесет години, точно на нейния пети рожден ден, и тя познаваше техните еднакви черни коси и зелени очи, техните високи тънки фигури само от снимките. Никога не бе имало парти и със сигурност никога не бе имало подобно екстравагантно събитие. Тя беше сигурна в това. Родителите й бяха изтъкнати учени от Ню Колидж в Оксфорд, които никога не посещаваха, нито организираха подобни лекомислени събития. Маги и Робърт Карауей прекарваха повече от дните си и много от нощите във факултета по биохимия. Когато не се занимаваха с кръстосано опрашване на растения или не се опитваха да спасят планетата, те учеха дъщеричката си на основите на сложните тъкани, окуражаваха я да прави опити със слънчогледи или я вземаха със себе си на своите пътувания в английските гори, европейските планини и африканските пустини. Обикновено забравяха рождените дни, годишнините и другите подобни празници. Сигурно щяха да забравят и Коледа, ако осветените с лампички дървета и витрини в града не им напомняха за нея. Не че я пренебрегваха, далеч бяха от подобно нещо. Просто живееха в своя собствен свят – един свят съставен от клетки и организми, от екосистеми и генетика, от изследвания, опити и теории, но все пак свят, в който дъщеря им бе поставена в самия му център. Семейство Карауей водеха Кора навсякъде със себе си. В биохимическата лаборатория имаше бебешка кошарка, защото работеха до късно. Тя пътуваше с тях на конференции из цяла Европа. Ядеше кашичките си в университетския стол. Играеше си не с кукли, а с епруветки, моливи и химически уравнения. Година преди да умрат, родителите й бяха публикували едно писмо в „Таймс“, с което молеха правителството да финансира научен проект за нов вид устойчиви храни, които могат да се отглеждат в безплодни земи и да виреят при неблагоприятни климатични условия, така че да изхранват големи гладуващи общности. Писмото намекваше, че са се фокусирали върху разработването и създаването на подобна храна, но след като всички документи и научни изследвания бяха изгорели в пожара, който ги уби, Кора никога не научи истината.

Цялата тази история от миналото й бе разказана от баба й, тъй като тя не си спомняше този ден, потискайки спомена за живота с родителите си заедно с тяхната смърт. Като дете непрекъснато задаваше въпроси за тях и Ета й разказваше избрани моменти от живота им. В днешно време Кора се опитваше да не пита прекалено често, нито да се съсредоточава върху невъзможните си фантазии и изгубените надежди, макар че не можеше да спре сънищата. Сега единственото важно нещо за нея бе точно това писмо (по-точно копието на Ета, което висеше на стената в спалнята й, поставено в рамка), което й напомняше защо прави всичко онова, което прави, защо прекарва всеки ден в лабораторията, опитвайки се да изпълни завета на родителите си и да извърши великите дела, които биха ги накарали да се гордеят с нея.

Тя слезе от леглото си и прекоси стаята, пресмятайки плочките на пода, докато минаваше през малкия си апартамент на „Силвър Стрийт“, който й бе предоставен почти без пари от университета в замяна на предаността й към факултета по биология. Така че срещу четиридесет часа на седмица в лабораторията и двадесет часа преподаване и лекции Кора разполагаше с петдесет и три квадратни метра площ в центъра на Кеймбридж, където спеше и ядеше. Не че го правеше много често тук. Апартаментът бе обикновен и оскъдно обзаведен. Подът беше дървен, стените – бели. Тя нямаше телевизор, нито стереоуредба, не й трябваше фурна, нямаше никаква украса, саксии или забавни дреболии. Никога не си купуваше цветя или купи за плодове. Ако понякога някой идваше тук, той оставаше с впечатлението, че току-що се е нанесла. Ако станеше пожар, първото и единствено нещо, което тя щеше да спаси, бе лаптопът. Никакви картини или снимки не украсяваха стените, по лавиците нямаше книги. Всичко, от което Кора се нуждаеше за работата си, го имаше в Тринити Колидж. Живееше на сандвичи от кафенетата за обяд и от автоматите за закуски късно вечер, когато се чувстваше прегладняла, надвесена над растителната плазма и пептидите.

Единственото красиво и ярко нещо в жилището на Кора бяха нейните пижами: изработени от индианска коприна „сенжан“, която променя цвета си като залез, поръсена с 34 розови пауна и 69 сини пеперуди. Сега тя влезе в кухнята, отвори хладилника и извади една торбичка с кафе на зърна. Претегли я в ръката си – 1233 зърна, приблизително. Те, заедно с коравото парче хляб, което стоеше от една седмица, бяха единствените неща за ядене в апартамента.

Кора включи електрическия чайник, пресмятайки след колко секунди ще заври. Когато бе разтревожена за нещо – за живота, науката или самотата, това я успокояваше. Винаги бе притежавала необикновената способност да брои и смята, така че да знае мигновено фактите и цифрите. Разбира се, за нея това беше съвсем обикновено действие, тъй като винаги бе в състояние да го прави. Но знаеше, че другите хора не могат и че същите тези хора ще я сметнат за странна, затова се опитваше да го прави само когато бе сама. Докато течаха шестдесет и седемте секунди, необходими за завиране на водата, Кора си представяше предстоящия ден. След час ще бъде в лабораторията. Три часа и петдесет и пет минути след това ще изяде обяда си. Или ще забрави да го изяде, което е по-вероятното. След шест часа и двадесет минути ще кимне на колегите си за довиждане и те ще си тръгнат за къщи. Три часа и четиридесет и седем минути след тях тя също ще си тръгне. След това ще се прибере вкъщи и ще легне в леглото си. Три дни в седмицата Кора приспособяваше програмата си така, че вечер да отиде в книжарницата. В тези рамки тя вписваше и преподавателските си ангажименти, и посещенията при Ета. Инак всички дни следваха един и същи модел – вчера, днес, утре.

И тогава, докато наливаше гореща вода във френската преса , Кора си спомни кой ден е днес. 14 март! Което означава, че денят бе малко по-различен. Днес тя щеше да вечеря с баба си. Защото днес имаше рожден ден.

Свързани заглавия

Мена ван Праг: Влюбих се в магическия реализъм, докато четях романите на Исабел Алиенде

„Магазинчето на мечтите” тук

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

image0

Джеймс Патерсън интервюира стотици войници за нова книга

Помага му сержант първи клас Мат Еверсман Мат е истински американски герой, който ръководи рейнджърите …