Лира Литературно-рекламна Агенция
ОТЗИВИ
„Великолепните образи и апетитните рецепти на Марлена де Бласи ви отвеждат право в сърцето на Италия и в душите на италианците.“(Адриана Триджиани, авторка на „Жената на обущаря“)
„Марлена де Бласи знае как се пише романтично за истинския живот… Страстите, разочарованията и надеждите на всяка от жените майсторски са описани в тази земна прослава на „мъничките наслади“ от живота.“ (Сидни Морнинг Хералд)
„Очарователнo, удивително, наситено… Марлена де Бласи пише за храната с такава апетитна наслада… Но най-хубавото е, че жените разказват на Де Бласи историите на своя живот: истории, които, споделени, изграждат великолепна част от социалната история.“ (Рийдърс Дайджест)
„Жизнеутвърждаваща радост от храната и приятелството… Марлена де Бласи подробно описва ястия, които тя и четири нейни съседки италианки приготвят заедно всяка седмица, разказва историите, които споделят помежду си за живота, и своите любовни преживявания.“ (Гуд Хаускийпинг)
„Забележителни истории за остаряване, изоставяне, изгубена любов и мафиотски вендети, преплетени с чудесни рецепти на автентични ястия.“ (Вив Гроскъп, Ред Магазин)
ЗА АВТОРА
Американската писателка Марлена де Бласи е омъжена за венецианец и в момента живее в Орвието. Работила е като готвач, журналист, консултант по храни и вина и критик на ресторанти. Марлена и съпругът й организират гастрономически обиколки в Тоскана и Умбрия. Тя е добре позната на българските читатели с книгите си „Хиляда дни във Венеция“, „Лято в Сицилия“, „Любов в сърцето на Италия“, „Хиляда дни в Тоскана“.
ОТКЪС
Предговор
Четири селски жени, свързани една с друга чрез култура, кръв, традиции, състрадание, съпричастност и обич, се срещат всеки четвъртък и образуват Умбрийския кулинарен клуб. На възраст са между петдесет и две и някъде малко над осемдесет години, а сбирките им се провеждат в една запусната каменна къща сред хълмовете над Орвието. Там жените се виждат всяка седмица, за да готвят и да се хранят, да пият и да разговарят. В едно друго време – което по тези места не е чак толкова далеч в миналото – жените щяха да се събират край реката, за да търкат дрехи върху камъните или да си почиват на ливадата сред тревите, докато хлябът за седмицата се опече в общата фурна. Четирите си приличат и по това, че всяка от тях си е осигурявала насъщния, като го е приготвяла сама. По-точно казано, тези жени са – или са били – професионални готвачи, които следват умбрийските кулинарни традиции.
Предразположени към неща практични, които в ръцете им някак се превръщат в романтични, жените твърдят, че като се събират заедно край огъня и около масата, те си набавят противоотрова срещу капризите на живота. Една хубава вечеря, убедени са те, ни връща малките удоволствия, които денят ограбва от нас. Докато преминават през кризи, трудности и редки мигове на несмущавана радост, има една завършена, ясна и нетленна мъдрост, която ги поддържа: готви добре, яж добре и се отнасяй добре с важните хора в живота си.
След като отидох да живея в Орвието и се сприятелих с жената, която оглавяваше клуба, мина доста време, преди тя да рискува и да ми направи място на масата. Бях единствената „чужденка“, но скоро станах една от тях – можех да бера, да готвя, да слушам, да наблюдавам, да уча и да показвам някои от своите собствени похвати на останалите.
Разказът в книгата върви в две посоки: той дава изобилни подробности за това какво сме готвили, яли и пили и в не чак такива детайли описва историите на четирите жени – истории за вярност, остаряване, мъже и остаряване, сексуалност, остаряващи мъже и сексуалност, остаряващи жени и сексуалност, деца, изоставяне, съдба, смърт, мафията и църквата.
Vivi per sempre! Живей вечно! – си казвахме, щом започнехме да приготвяме някое ястие. Живей вечно – казвахме пак, когато се хващахме за ръце около масата, а после си подавахме самуни още топъл, печен на дърва хляб. Наливахме кана след кана от нашето гъсто червено вино, което оставяше петна по зъбите, и щедро подреждахме масата за вечеря, но също и за истории. Тези истории освежаваха паметта, смекчаваха озлоблението и дори, от време на време, осветляваха някой страх, дълго време спотайван в сърцето, твърдо като костилката на неузряла слива.
Това, което Миранда каза една вечер, може би ще ви даде най-добра представа за Умбрийския кулинарен клуб:
„Не знам какво повече щях да науча за смисъла на живота, ако бях отишла по-надалеч от осемте километра, които делят мястото, където съм родена и където съм прекарала целия си живот, и мястото, на което седя
тук, с вас. Мисля, че където и да бях отишла, щях да открия вас. Души като вас. Ние сме великолепно еднакви. Не само ние петте, а всички жени. Без болка, без страх какъв човек би станала всяка от нас. Как щяхме да докажем, че сме живели? Вземи пет жени, независимо къде, независимо кои, събери ги заедно на вечеря край огъня и ecco, ci saremo, ето, това сме ние. Смисълът на живота е да правиш това, което правим ние в момента. Каквото правихме вчера и каквото ще правим през остатъка от живота си. Ние без съмнение не сме лишени от фантазия или мечти и все пак никоя от нас не се перчи насам-натам, не се стреми към великите неща или, още по-лошо, не си мисли, че върши велики неща. Няма велики неща. След мита за сигурността, другият голям мит, насаждан на хората, е този, че сме предопределени да побеждаваме. Колко прекрасно е да се чувстваме доволни от това да се държим за ръце около разкривената стара маса с малко хубав хляб, вино, свещ и огън. Очаква ни благословен сън.“
„Клуб Умбрийска вечеря“ тук
Книгите на Марлена де Бласи тук
