Лира Литературно-рекламна Агенция
Йоан СЛАВОВ
„Деветимата непознати” на Нели Лишковска е роман за Пазителите на Тайното знание.Тайното знание трябва да остане такова. Засега.Или поне така твърди самата авторка.
Затова фокусът е изместен и пада върху онези, на които е възложена тази задача.Но къде са те? Кои са те? Какви са?
Обикновени човеци с познатите пороци и недостатъци като всички останали на тази земя или свръхсъздания, притежаващи необикновени способности? Демони или богове? Реални ли са или въображаеми? Доколко са истински и доколко са измислени?
Те са всичко това и нищо от това. Едновременно.
Тяхното призвание на Пазители е тяхната висша награда. И тяхното проклятие. Пазителите са тук, сред нас, в тази Сфера. За да изпълнят мисията си с цената на всичко.И въпреки човеците.
Но кой пази тях самите?
И защо?
Романът се състои от десет части.Всяка от тези части тръгва от определен център, който носи белезите и екзистенциалните характеристики на отделни еволюционни периоди. Обособени ядра, в които е закодиран по един цял еон от развитието на космоса и човека. От най-ранните нива до днес и утре.От най-дълбоката същност до най-високата. От най-далечната точка, губеща се във времената и пространствата, до най-близката, която е в нас.Която сме ние самите.
Тази постановка на мисълта пронизва цялото повествование.
Всяка от частите, с изключение на последната, представя и описва един от Пазителите. Но не в неговата пълнота, защото те са непознаваеми докрай. Няма подходящо състояние на човешкото съзнание, което би могло да възприеме образите им изцяло. В отделни моменти читателят се заблуждава, че нещо все пак е разбрал, но още в следващият епизод – всичко рухва.От логическата картина, която си е изградил, не остава и помен. Защото авторът ни показва личности, които могат да съществуват само с енергията си, не толкова с/в материалната си обвивка.Физическото тяло е само средство за постигане на определена цел. Защото чрез словото се изграждат не толкова образи, колкото мисловни семантични структури, които поразяват с мащаба на възприятия. Защото Пазителите са всичко онова, което е човешко, но и над-човешко едновременно.
Първият Пазител е олицетворение на дъното. Началото. Хаосът
”В него(хаосът) имаше нещо много родно” – мисли си героят, но това се отнася и за него самият. И той напълно го осъзнава.По подобен начин се разкрива и Вторият Пазител – еманация на страха, по-скоро – липсата му и резултатите от тази липса.
Изключително силен момент е епизодът на бягането със завързани очи в планината.Според една теория, ако човек бяга със затворени очи в непозната местност, той се освобождава от всичките си страхове. От тук тръгва писателката, когато събува мис Дарк боса, завързва й очите с черен сатенен шал и я пуска в гората.
Не мога да премълча и историята на Четвъртия Пазител, който с прецизна и безмилостна жестокост разкрива истините за човеците и техните взаимоотношения и връзки. И в един живот, и през целия цикъл на инкарнациите им. Но истината винаги е точно такава – жестока до кокал. Той (всъщност „тя”) е хирургът, който знае, че пациентът няма да издържи операцията, но се чувства длъжен да я направи. За да каже с чиста съвест след това – аз опитах да го спася.
За себе си откривам една новаторска персонификация на цели цивилизационни епохи в образите на Пазителите.Този литературен похват допринася отново за разгръщане на авторовата идея на множество нива.
Шестият Пазител например концентрира в себе си тъмната ера на Средновековието. Времето на Инквизицията. Той (тя) е като негов антипод. Като противовес на Мрака, Нидра носи Светлина, където и да се появи.
Студът на/край Арсений – Петият Пазител – е олицетворение на античовешкото, на дълбокия антихуманен режим на комунизма и последствията от него.
Всеки един от Пазителите може да се разглежда едновременно и като отделна личност, и като митично-легендарен образ, и като цяла епоха от историята на земната цивилизация.
Като отделен смислов пласт аз обособявам историята на О’хара. Употребявам история условно, тъй като за него не се знае почти нищо. Само онова, което той казва на всеки един от Пазителите, преди да му даде Тайната Книга: ”аз съм Нероден; избрах за себе си името О’хара; и съм Древен…”
Неговата фигура се появява винаги където трябва и когато трябва. За него няма забрани, закони, изненади и тайни.Той е всезнаещ и всеможещ. И вездесъщ. Но не съвсем.Точно тази негова вездесъщност е ахилесовата му пета и той напълно съзнава този факт.
Лично на мен би ми било изключително любопитно, ако Н.Лишковска развие този образ в някой от следващите си романи. Ако му посвети цяла една книга. Още по-интересно ще ми бъде да узная как точно ще го направи, тъй като това е една непознаваема, дълбоко интригуваща личност, която идва от други измерения и отново се връща там.
Питам се, дали писателката е в състояние да разкаже личната му съдба в отделна история или ще предпочете да го остави такъв, какъвто е – загадъчен и необясним. Неизмерим.
Последната Десета част не е завършваща, а обобщаваща. Тя открехва следващата смислова врата. Може би към следващия роман на писателката.
Във всяка част се появяват и развиват по няколко червени нишки, които я свързват с всички останали части и историите, разказани в тях. Понякога се повтарят цели изрази, изречения, семантични фигури и пасажи, които подчертават тази близост.Те говорят за това, че нито една тема или идея в романа не е развита или поставена там самоцелно, а е здраво вплетена в целия художествен замисъл. Неотделима от общия смисъл, заложен в „Деветимата непознати”. Семантичните пластове запазват своята обособеност, но едновременно с това пускат корени един в друг. Прескачат един в друг. Доразвиват формата и същността. Размножават смислите – и своите собствени, и общия, основен М-смисъл.
В този роман на Нели Лишковска всеки читател вижда не онова, което е написано в действителност по неговите страници. Което е само най-елементарното, земно четене на този текст. Съществуват още няколко, включително и на психологическо, подсъзнателно дълбинно ниво. Като подводната част на айсберга. И точно тук, в него – като в огледало – се отразяваш ти самият.
И ако онова, което виждаш, ти харесва – ще харесаш и романа. Но ако онова, което си видял там, не ти хареса – ще прокълнеш и заклеймиш тази книга. Което всъщност означава, че проклинаш и заклеймяваш самия себе си.
Смисълът в „Деветимата непознати” е едно цяло отделно измерение, което не е възможно да бъде обхванато наведнъж и изцяло. Не подлежи на определена конкретност и логичност. Защото смисълът тук се разпуква като пъпка на роза и в него се появява друг. Който също се разтваря постепенно, а в него има друг, в който е следващия, и следващия, и още един, и още, и още…
Читателят потъва все по-дълбоко и по-дълбоко. А може би е по-правилна думата „навътре”, по-навътре?А може би – нагоре, все по-нагоре?
А може би изобщо няма словесно определение за подобно състояние на Духа?
Този роман е словесна конструкция на Човека и Вселената.Той е и умален модел на идеята за съзнанието и над-съзнанието (вж.”Петото измерение на литературата”, Нели Лишковска, Открита литература). Довежда до степен на разбиране измеренията на непонятното и необозримото. Повдига крайчеца на екзистенциалната тъмна завеса, която покрива всичко истинско. Зад която е Светлината.
Когато читателят стигне до последната точка на романа, ще разбере какво е истинското му лице. Отвъд всички маски. Или както Карлос Руис Сафон го е казал, много по-точно от мен: ”Книгите са огледала.Виждаш в тях това, което вече съществува вътре в теб”.
Ако не прочетете този роман ще запазите ограниченото си човешко съзнание, спокойствието на душите си, потънали в плътната мъгла на материалния свят и непробудния си дълбок сън.
Ако прочетете тази книга ще бъдете безкрайни.
Аз я прочетох.
„Деветимата непознати” тук
