Лира Литературно-рекламна Агенция
Якуба Каталпа (1979) е автор, който с книгите си редовно разбърква застоялите води на съвременната книжна продукция. Стилът й е незаменим и уникален. Творчеството й предизвиква отвращение и възхищение. Всяка книга поражда понякога прекалени емоции, най-вече сред критиците, които Каталпа с желязна отмереност вади от равновесие и провокира. И ако по-рано е страдала от реакцията на критиката, сега смята повечето рецензенти за лаеща глутница, забавна сама по себе си. На българския книжен пазар излезе романът й „Немците. География на загубата“. Книгата е отличена с наградите „Йозеф Шкворецки“ и „Чешка книга“. Предлагаме ви интервюто с Якуба Каталпа, взето от Зузана Култанова за literarni.cz.
––––––
В новата ви книга, освен останалото, работите по темата за депортирането на судетските немци. Това е доста популярна идея в чешката белетристика. Не се ли страхувахте да се впуснете в толкова употребена тема? Или сте го правите от вътрешна необходимост – и за това, защото сама сте израснала в Судетската област.
– Имам поглед върху чешката белетристика, понякога си вредя с това, защото после излишно се ядосвам на нещата, които излизат. Разбира се, знаех, че върху темата е работено много пъти, в края на краищата тя сама говори за важността си и – цинично казано, за ползата, която може да има от нея. Все пак не мога да се водя от това, че някой вече е работил по дадена тема. Поне моето писане не функционира така. Когато пиша, имам довод, не се оглеждам, дали някой ме е изпреварил, или не.
Докосвате се до темата за депортацията на немците и в предишните си книги. Кога почувствахте потребност да се захванете по-цялостно с това?
– Както казвате, тази тема ми резонира още от началото. Но едва преди няколко години реших да се оттласна от моите обикновено експериментални и лирични текстове към нещо по-отворено, към проза, която ще представя като незаинтересован разказвач, наблюдател. Така че в един момент в мен се срещнаха апетита да опитам нова разказваческа позиция с ищаха напълно да се приближа до чешко-германската тематика.
Как изглеждаше Судетската област в детските ви години? Беше ли тази сянка от събитията видима и върху междучовешките отношения?
– Когато бях малка, депортираните немци бяха част от живота ни, поне през лятото. Имахме къщичка близо до границата, в село с около 200 къщи преди войната. След депортацията броят на домовете се редуцирал само на седем, нашата къщурка беше от тези седем… Откакто се помня, знам, че там някога са живели немци, с другите деца си играехме в останките на старите къщи, лазехме през зидовете им, на полето търсехме остатъци от порцелан, монети и копчета. Още повече, че всяка ваканция се срещахме с германците, на които беше принадлежала къщата ни – идваха да видят бившия си дом. Появяваха се цели разклонения от родове, стари хора, които са живели в нашата къща, също потомците и близките им. Това се случваше практически с всички от селото и ние с приятелите ми всеки път, когато немците си тръгваха, сравнявахме какво сме получили – шоколади, вафли, бонбони. Тия посещения се случваха още по време на комунизма, също и няколко години след революцията, после спряха. Най-вече защото първоначалните обитатели, тези, които са били депортирани, бяха починали, а наследниците им нямаха причина да посещават родното място на предците си.
Появи ли се някога чувство за вина от гледна точка на това, че притежавахте техния дом?
– Родителите ми купили къщата 30 години след депортацията, така че там не се чувстваше пулса на вина, несправедливост или враждебност. Още повече, че бях дете и много неща не забелязвах, почувствах ги едва като се върнех после назад в спомените си. Например меланхолията, която носеше всяко едно от тези посещения. За нас идващите немци бяха източник на лакомства, но за тях трябва да е било много трудно да видят как се променил родният им край. Спомням си как обикаляха къщата, докосваха стените и разказваха какво е имало преди във всяка една стая, после се отбиваха в параклиса на площада и малко по малко, всяка година, си взимаха за спомен нещо оттам. Не беше нищо ценно, обикновени репродукции на светци, а оставяха венци от изкуствени цветя. Интересното е, че едва когато параклисът беше напълно празен, на вратата му се появи катинар, закачи го собственикът на един от имотите, по произход от Словакия, който дойде при първата вълна на повторното заселване на граничната зона.
Черпехте ли при писането на книгата от истински съдби?
– Не. Обикновено не взимам нищо от живота на действителни хора, може би понякога се вдъхновявам за една или друга подробност, но по-голямата част е въпрос на сюжет
Говорите за това, че за децата немците са означавали най-вече лакомства. Мотивът с гумените мечета, изпращани от Германия, се появява във вашата книга. Свързан ли е с детските ви спомени?
– Не ми е хрумвало, но може би да… Някак подсъзнателно. Немците да означават за теб лакомства. Малко необикновено клише.
Дали е мода романите, които се занимават с историческа тематика, да поднасят нова интерпретация на събитията. Вие обаче изобщо не го правите. Клара всъщност не знае как да реагира на събитията. Дали искахте да изобразите точно това, че понякога хората дори не разбират какво се случва около тях?
– Преди всичко исках да уловя обикновения живот. За това, че се случва нещо преломно или исторически значимо, е възможно да разсъждаваш чак като се обръщаш назад. Повечето немци, независимо дали са от Райха, или от Судетската област, не са били принудени да заемат позиция спрямо нещата, които днес изглеждат невероятни и които до днес събуждат силни емоции, например Холокоста. Разбира се, имало е и изключения, иначе няма как да говорим за групата Бяла роза, брат и сестра Шол или за Клаус фон Щауфенберг. Преобладаващата част от хората обаче продължила да си живее своя живот, естествено, белязан от политическия климат на времето и войната, имало болезнени и неразбираеми неща, синове и съпрузи на фронта, атрофирала бюрокрация, въздушни нападения, недостатъчно храна, но нормалният живот се промъквал въпреки всичко това на повърхността. Не е било необходимо да заемаш морална позиция, защото евреинът, който ми е продавал дантели, е изчезнал. Единственото усещане било лошото настроение, че трябва да ида при конкуренцията, която няма толкова качествени стоки.
Не ви ли съблазняваше това да сте по-остра, докато пишехте? Като автор сте изцяло на заден план, не поддържате нито чехите, нито немците, това трябва да е тежко, когато темата е такава…
– Не ме съблазняваше. Не принадлежа към защитниците на теорията, че авторът трябва да изразява в текста мнението си. Писателят трябва да е винаги по-назад, главното е текстът.
Судетската област е пареща тема, болезнено място за миналото ни. Във връзка с политическата ситуация – беше ли тази тема използвана в президентската кампания. Как възприемате това „целесъобразно” измъкване на „немската карта”?
– След известен период от време това беше момент, в който отново се срамувах, че съм чехкиня. И се страхувам, че по време на мандата на господин Земан в Пражкия Храд ще се случи още много пъти. Това беше примитивен ход от силно примитивен човек. Тъжно е, въпреки че не е изненадващо, че някои хора чуха това. Чешко-немските отношения са невралгична точка в историята ни, всеки път, когато се докоснете до нея, ще има реакция. Пенсионерът от Височина зазвъня на този звънец при примамването на нова партида избиратели и рефлексът на Павлов проработи, отново се съживи ирационалният страх, че лошият немец ще дойде повече от 60 години след края на войната и ще се храни с клетите чехи. Цялата тази кауза беше гадна и предизвикана с една цел. За мен лично е неприятно да се отнасяме с някаква историческа действителност самоволно и манипулативно, да се изопачава и използва като средство за достигане на каквато и да е цел.
При това повечето судетски немци не проявяват съществен интерес към чешко гражданство . Въпреки това чехите само при спомена за тази тема се страхуват за имотите си. Има ли в това липса на баланс с историята на новото време? Историкът Адриан фон Арбург каза нещо интересно – това, че лайтмотивът на чешкия политически дискурс открай време е въпросът кой от кого какво е откраднал.
– Мисля, че страхът за това, което ни принадлежи, е част от природата ни. Особено в държава, в която 40 години всичко е било на всички и никой всъщност не е притежавал нищо. Не е морално да се използва този страх като лост за достигане на нещо от страна някой човек, политик. Също така не мисля, че чешко-немските отношения са отбелязани само с тая изкривеност към историята на новото време, тоест с историята на ХХ век. Определен антагонизъм тук е имало винаги, корените му може би се разпростират до местата, където – на едно абстрактно равнище, се срещат някаква несъвместимост на германската и славянската стихия. От друга страна, едва историята на ХХ век, двете войни, позволиха да възникне някаква основа за възможен катарзис, за пречистване на отношенията със съседите ни. Най-напред огромния възторг през 1918-а, когато възниква независимата република. После Мюнхен и редицата загуби. Депортацията на немското население и 48-а – годината, която означава невъзможност да си поемеш въздух и навреме и подобаващо да реагираш на случилото се. Едва преди някакви си 24 години сме получили възможност да се върнем към всичко това. Бих казала, че това е много кратко време, за да разберем как да разрешим нещата.
Голямата тема на „Немците”е също загубата на идентичността. От романа се вижда, че това е и голямата вреда, която им е причинена. Загубата на идентичността е онова, което води дори към самоубийство, а не към прибиране на имота и заемане на дома.
– Преди, а и във времето, за което пиша, идентичността на отделния човек е била много по-свързана с народа, от който е произлизал, а пък в случая с хора от село, селяни, и със земята, която са обработвали, евентуално с имота, който се наследявал от всяко следващо поколение. И точно от тази част на идентичността, може би най-важната, свързана с труда на предците и даващи визия за бъдещето, са били лишени немските жители. Загубата на собствеността и заемането на къщите било видимото проявление на нещо много по-фино; най-болезнената загуба и изкореняване се случвало във вътрешната, духовната и културно-историческата плоскост. И както се оказва днес, тази рана, претърпяна преди повече от половин столетие, не е заздравяла. Въпреки че има опити за коригирането й и от немска, и от чешка страна, липсват огромни парчета здрава тъкан, върху които може да се строи, това се вижда в граничната зона, където селата, кипящи от живот, са се превърнали в съсипан, неплодороден край.
Как изглеждат тези опити за преодоляване?
– Съществуват редица двустранни организации, които се опитват теоретично и практично да развият това, което е било изпоразкъсано. Възстановяват се унищожени паметници, чехи и немци се срещат по различни поводи, при възпоменателни поклонения и други подобни. Не се мълчи за това, което се е случило, в обществото се дочуват много по-смирени гласове, отколкото някога. Чешко-немските отношения са взривоопасна тема и чехите ми изглеждат като малки деца, може би биха били склонни да дискутират (а вероятно и да простят), но им е необходимо уверение, че няма да претърпят никаква загуба. Някъде четох, че ще продължи две или три поколения, преди отношенията в нашата република да се озоват на обичайното ниво в демокрациите на Западна Европа. Така че трябва да се въоръжим с търпение.
Главният герой на „Немците”, Клара, е жена, която е много доверчива, никакъв супергерой. Не ви ли се искаше при писането да я превърнете в морален идеал, или такива герои въобще не ви интересуват?
– Не ме интересуват. Героите са поносими само до определена възраст, после започват да досаждат на читателите (а най-вече на автора). Никога не съм понасяла Фродо, истинският герой все пак е помощникът му Сам.
Между другото, мислите ли, че литературен герой може да служи за пример?
– Съмнявам се. Имам чувството, че човек надраства своите литературни образци рано или късно. На мен ми се случи, когато бях на 12, тогава бях готова да разбера, че Винету никога не е съществувал и че във филмите неговата роля се играе от синеок французин.
Слез издаването на книгата се чуха гласове, които ви обвиняваха, че сте слязла от пътя, изневерила сте на езика си и пишете комерсиално. Имам чувството, че след издаването на няколко ваши книги винаги се появява малко истерична реакция от типа: много е еротично, много е женско, много е неразбираемо, сега за разнообразие – прекалено е четивно… Как възприемате тези критики, взимате ли ги изобщо на сериозно?
– Рецензентите, чиито критики си заслужават, обикновено не са много. Или ми ги споделят при лична среща, или в имейл. Останалото е такава лаеща глутница, фолклор, малко шовинистично, обикновено се определят срещу всичко и всички, втренчени с любов в себе си. Тези хора вероятно не трябва да взимаш на сериозно, защото възгледите им не са конструктивни, нито по някакъв начин ползотворни. За съжаление, те са пред очите ни, личната им безвкусица е представяна за някакво мерило за нещата.
В книгите ви често се появява мотивът за тумора, за рака. Въобще съвременната литература показва рака доста изобилно. Дали от гледна точка, че става дума за болест на цивилизацията, или това има по-вътрешно значение на нещо, което може когато и да е да ни нападне и е опасно близо.
– За мен лично ракът е символ на неочакваното, на жестокостта, на способността за растеж, без да те интересуват желанията на човека. Трябва да е страшно да се разболееш. Това е болест, която може да засегне всеки, има огромна сила, най-вече затова картината й се появява толкова често в съвременната литература.
Често използвате архетипи, има ли в текстовете ви следи от Юнг. Завършила сте психология. „Учите” ли, преди да започнете да пишете?
– Не е нужно. Може би, ако пиша психологически романи. Но иначе ми стига това, което виждам наоколо.
Следващата ви голяма тема е семейството. Семейството, което е наранено. За Клара е директно написано, че е предопределена да губи. Вярвате ли в семейната предопределеност, да речем във формата на повтаряните формули, на пренасяните от поколение на поколение спомени? Фактически, на каквато и да е семейна предопределеност?
– Труден въпрос. По тази тема се развиват вечни дебати, nature versus nurture. Семейното натоварване май се появява винаги, независимо дали човек повтаря грешките на родителите си, или се опитва да ги избегне. Но бих казала, че всеки има своята съдба, формирана от десетки дребни решения, които прави всеки ден. В крайна сметка и Клара, която в романа се представя като личност, носена от историята, има до известна степен възможност да повлияе живота си. Може би не съзнава тази възможност, не я вижда или не иска да я използва, но читателите, като свидетели на нейния живот, го виждат относително ясно.
Възможно ли е да осъзнаеш навреме тази възможност? Способен ли е човек да погледне на живота си без обвързаност, да оцени възможностите, да излезе от кръговрата на нещата и да продължи отдругаде?
– Това зависи най-вече от личността и времевото разпределение. Както споменах, и в Третия райх са съществували хора, които са разбирали, че се случва нещо лошо. Така че това е възможно. Но трябва очите ти да са отворени докрай, да не се валяш в собствения си пясък, да си наясно, че не живееш изолирано, а си част от социум, че също така се движим в някакъв исторически контекст. Не казвам, че всеки трябва да влезе в политиката или да се превърне в активист, но ме ужасява това, че в момента, в който като граждани на демократична страна получим възможност сами да изберем държавен глава, повече от 40% от хората решават да не гласуват. Аргументът, че двамата кандидати били неприятни, ми изглежда много нестабилен. Никой не е пречил тези хора да пуснат в урната невалидна бюлетина и така да изразят някакво мнение. Но това, че си седят вкъщи, че за тях няма значение кой ще ги управлява следващите пет години, ми изглежда без извинение.
Превод от чешки Красимир Проданов, „Радио Хеликон“
„Немците. География на загубата“ тук
