Начало / Любопитно / „Пайнс“ от Блейк Крауч (анотация и откъс)

„Пайнс“ от Блейк Крауч (анотация и откъс)

АНОТАЦИЯ

Единственото по-страшно от това да изгубиш разсъдъка си е да осъзнаеш, че си нормален…

„Това, че си параноик, не означава, че никой не те дебне!“, Джоузеф Хелър

Агент Итън Бърк от Сикрет Сървис отива в Уейуърд Пайнс, Айдахо – малко кътче от рая насред нищото, – да търси двама изчезнали федерални агенти, единият от които е негов бивш партньор. Още с пристигането си той попада в ужасна катастрофа и когато идва на себе си в болницата без документи и лични вещи, започва да подозира, че в Уейуърд Пайнс нищо не е такова, каквото изглежда. Но същото се отнася и за самия Итън Бърк.

В хода на разследването въпросите стават все повече и повече. Защо Итън не може да се свърже с жена си и сина си във външния свят? Защо един от изчезналите агенти е бил окован за легло и оставен да се разложи в изоставена къща? Защо никой не му вярва, че е онзи, за когото се представя? Дали електрическите огради държат жителите на Уейуърд Пайнс в градчето, или ги пазят от нещо друго?

С приближаването до истината положението на Итън става все по-невъзможно и той все по-ясно започва да осъзнава, че може никога да не напусне жив Уейуърд Пайнс.

За феновете на „Изгубени”, „Туин Пийкс”, „Досиетата Х” и „Злокобен остров”…

Филмовата компания FOX е закупила правата за сериал по книгата, която е абсолютен бестселър в повече от двайсет държави.

ОТКЪС

Дойде на себе си легнал по гръб, с лееща се върху лицето му слънчева светлина и ромон на река някъде наблизо. Усещаше силна болка в оптичния си нерв и равномерно безболезнено туптене в основата на черепа – далечен грохот на приближаваща мигрена. Претърколи се на една страна и се надигна в седнало положение, сврял глава между коленете си. Усети нестабилността на света много преди да отвори очи, сякаш опорната ос на земята бе подсечена и оставена да се клатушка. Първото му дълбоко поемане на дъх беше като стоманен клин, забит между ребрата високо отляво, но той преодоля със стон болката и заповяда на очите си да се отворят. Лявото явно се беше подуло здравата, защото имаше чувството, че гледа през цепка.

Надолу към брега се стелеше най-зелената трева, която бе виждал – същинска гора от дълги меки стръкове. Реката бе бистра и бърза, водата струеше между канарите, стърчащи от дъното. От другата страна отвесна скала се извисяваше на триста метра нагоре. Борове растяха на групи по ръбовете й и въздухът бе изпълнен с аромата им и със сладостта на течаща вода.

Беше облечен в черни панталони, черно сако и официална риза отдолу; белият памук бе изпръскан с кръв. Черна вратовръзка едва се крепеше на хлабав възел на яката му.

При първия опит да стане коленете му се подгънаха и той тупна така тежко, че през гръдния му кош мина вибрираща изгаряща болка. Втория път успя и се изправи несигурно; земята бе като люлееща се палуба под краката му. Завъртя се бавно, широко разкрачен, за да запази равновесие.

Намираше се на края на открито поле с реката зад него. В отсрещния край под яркото обедно слънце блестяха металните повърхности на люлки и пързалки.

Наоколо не се виждаше жива душа.

Отвъд парка зърна викториански къщи, а още по-нататък – сградите на главната улица. Градчето бе дълго най-много километър и половина и се беше разположило насред амфитеатър от камък, заобиколен от отвесни скали на червени ивици, издигащи се на стотици метри от всички страни. В най-високите сенчести кътчета все още се виждаше сняг, но тук, в долината, бе топло, а безоблачното небе беше като от кобалт.

Мъжът провери джобовете на панталоните си, а после и на палтото.

Нямаше портфейл. Нито клипс с банкноти. Нито документи. Нито ключове. Нито телефон.

Само малко швейцарско ножче в един от вътрешните джобове.

Когато стигна отсрещната страна на парка, беше дошъл горе-долу на себе си, но още по-объркан, а пулсирането в шията вече не бе безболезнено.

Знаеше шест неща.

Името на сегашния президент.

Как изглежда лицето на майка му, макар че не можеше да си спомни името й, нито как звучи гласът й.

Че може да свири на пиано.

И да управлява хеликоптер.

Че е на трийсет и седем.

И че трябва да намери болница.

Извън тези факти светът и неговото място в него бе като текст, написан на непознат език с напълно неразбираема терминология. Усещаше как истината витае някъде покрай границите на съзнанието му, но си остава извън него.

Вървеше по тиха квартална улица и оглеждаше всяка кола, покрай която минаваше. Дали някоя от тях не е негова?

Къщите от двете страни бяха безупречни – току-що боядисани, със съвършени малки квадрати яркозелена трева, отделени един от друг с декоративни огради. Всяка фамилия бе изписана с печатни бели букви върху черната пощенска кутия.

В почти всеки заден двор се виждаше пъстра градина, заета не само от цветя, но и от плодове и зеленчуци.

Всички цветове бяха невероятно изчистени и живи.

Между втората и третата пряка се намръщи. От ходенето се беше задъхал и болката отляво го накара да спре. Свали сакото си, издърпа ризата от колана си, разкопча я и я разтвори. На вид беше по-лошо, отколкото го чувстваше – по цялата му лява страна имаше тъмно пурпурно петно с нездраво жълто по краищата.

Нещо го беше ударило. Здравата.

Предпазливо прокара длан по черепа си. Главоболието си беше налице и ставаше все по-силно с всяка следваща минута, но не откри някаква сериозна травма освен синината отляво.

Закопча ризата си, напъха я в панталоните и продължи по улицата.

По всичко личеше, че е претърпял някаква злополука.

Може би автомобилна катастрофа. Или падане. Или пък е бил нападнат – това можеше да обясни липсата на портфейл.

Трябваше веднага да отиде в полицията.

Освен ако…

Ами ако е извършил нещо лошо? Ако е престъпник?

Възможно ли беше това?

Може би беше по-добре да изчака, да види дали няма да си спомни.

Макар че нищо в градчето не му се струваше дори смътно познато, той осъзна, че чете имената върху всяка пощенска кутия, докато се препъва по улицата. Подсъзнателно ли го правеше? Защото някъде дълбоко в себе си знае, че една от тези кутии ще носи неговото име? И че щом го види, всичко ще си дойде на мястото?

Сградите в центъра се издигаха над боровете няколко преки по-нататък и за първи път дочу шума на движещи се коли, далечни гласове, бръмчене на вентилационни системи.

Замръзна насред улицата и неволно наклони глава настрани.

Взираше се в пощенската кутия пред двуетажна викторианска къща, боядисана в червено и зелено.

По-точно не в кутията, а в името върху нея.

Сърцето му заби по-бързо, макар да не разбираше защо.

МАКЕНЗИ

– Макензи.

Името не му говореше нищо.

– Мак…

Но първата сричка му говореше. Или по-скоро предизвикваше някаква емоционална реакция.

– Мак. Мак.

Той ли беше Мак? Това ли бе името му?

– Казвам се Мак. Здрасти, аз съм Мак, приятно ми е да се запознаем.

Не.

Начинът, по който думата се оформяше в устата му, не беше естествен. Не беше като нещо негово. Ако трябваше да е честен, не му харесваше никак, защото събуждаше…

Страх.

Ама че странно. Незнайно защо, думата предизвикваше страх.

Може би някой на име Мак го е наранил?

Продължи нататък.

След още три преки стигна до ъгъла на Главната и Шеста улица, където седна на сянка на една пейка и пое бавно и внимателно дъх. Огледа улицата, отчаяно мъчейки се да открие нещо познато.

Не се виждаха магазини от търговски вериги.

Имаше аптека на отсрещния ъгъл.

И кафене до нея.

До кафенето се издигаше триетажна постройка с козирка, от която висеше табела:

ХОТЕЛ „Уейуърд ПАЙНС“

Ароматът на печено кафе го издърпа от пейката. Вдигна очи и видя заведение на име „Димящото зърно“ нагоре по улицата, което явно бе източникът.

Хм.

Предвид всичко останало, информацията не беше от най-полезните, но изведнъж го осени, че обича хубавото кафе. Умираше си за него. Още едно малко парче от пъзела, който съставляваше самоличността му.

Отиде до кафенето и отвори мрежестата врата. Заведението бе малко и старомодно; достатъчно беше само да подушиш, за да разбереш, че тук се предлага превъзходна стока. На бара отдясно имаше еспресо машини, кафемелачки, смесители, бутилки с подправки. Трите високи стола бяха заети. Покрай отсрещната стена имаше няколко канапета и столове. Рафт книги с избелели меки корици. Двама старци водеха шахматна война с фигури от различни комплекти. По стените висяха местни произведения на изкуството – серия черно-бели автопортрети на някаква жена на средна възраст, чието лице се повтаряше на всяка снимка. Единствено фокусът на обектива се променяше.

Стори му се, че когато барманката на двайсет и няколко най-сетне го забеляза, в красивите й очи се мярна ужас.

„Дали ме познава?“

Видя отражението си в огледалото зад касовия апарат и незабавно разбра какво е предизвикало отвращението й – лявата половина на лицето му беше почерняла, а окото му така се бе подуло, че беше почти затворено.

„Господи. Някой здравата ме е пребил.“

Като се изключи ужасната синина, не изглеждаше зле. Прецени, че е висок към метър и осемдесет, метър и осемдесет и пет. Къса черна коса и двудневна брада, плъзнала като сянка по долната половина на лицето му. Яко мускулесто тяло, ако можеше да се съди по сакото и опънатата по гърдите му риза. Хрумна му, че прилича на рекламен или търговски агент – вероятно с поразителен профил, когато е избръснат и излъскан.

– Какво желаете? – попита барманката.

Беше готов да убие за чаша кафе, но нямаше нито цент на свое име, каквото и да бе то.

– Добро кафе ли правите тук?

Младата жена като че ли се обърка от въпроса му.

– Ъъъ, да.

– Най-доброто в града?

– Това е единственото кафене в града, но иначе, да, кафето ни направо размазва.

Мъжът се наведе над тезгяха.

– Познавате ли ме? – прошепна той.

– Моля?

– Познавате ли ме? Идвал ли съм друг път тук?

– Нима не знаете дали сте идвали тук?

Той поклати глава.

Тя го изгледа за момент, сякаш се възхищаваше на искреността му и се мъчеше да определи дали този тип със сменена физиономия е просто луд, или я поднася.

– Не помня да съм ви виждала преди – каза най-сетне тя.

– Сигурна сте.

– Е, това все пак не е Ню Йорк.

– Добър довод. Отдавна ли работите тук?

– От малко повече от година.

– И не съм редовен посетител или нещо подобно?

– Определено не сте редовен.

– Мога ли да ви попитам още нещо?

– Разбира се.

– Кое е това място?

– Да не искате да кажете, че не знаете къде се намирате?

Той се поколеба. Част от него не искаше да признае подобна пълна и тотална безпомощност. Когато най-сетне поклати глава, барманката сбърчи чело, сякаш не можеше да повярва на въпроса.

– Не ви поднасям – каза той.

– Това е Уейуърд Пайнс, Айдахо. Лицето ви… какво се е случило?

– Аз… честно казано, още не зная. В града има ли болница? – Докато задаваше въпроса, нещо злокобно премина през него.

Някакво смътно предчувствие?

Или дълбоко заровен спомен, прокарващ леден пръст по гръбнака му?

– Да, на седем пресечки на юг. Би трябвало да сте в спешното отделение. Мога да ви извикам линейка.

– Не е необходимо. – Той се дръпна от тезгяха. – Благодаря… как се казвате?

– Миранда.

– Благодаря, Миранда.

От повторното излизане на слънце за момент му се зави свят и главоболието му се засили с няколко пункта, достигайки долния обхват на непоносимото. По улицата нямаше движение, така че пресече Главната и тръгна към Пета, подминавайки млада майка с малко момче, което прошепна нещо като: „Мамо, това той ли е?“.

Жената изшътка на сина си и го погледна извинително.

– Съжалявам, той не искаше да е груб.

Стигна на ъгъла на Пета и Главната пред двуетажна каменна сграда със стъклена двойна врата с надпис „Първа национална банка Уейуърд Пайнс“. На ъгъла видя телефонна кабина.

Закуцука напред с максималната скорост, на която бе способен, и се затвори в кабината.

Не беше виждал по-тънък телефонен указател. Прелисти го с надеждата за внезапно откровение, но осемте страници и няколкостотинте имена не му говореха абсолютно нищо, подобно на всичко друго в това градче.

Пусна указателя да виси на веригата си и облегна чело на хладното стъкло.

Погледът му се спря върху копчетата на телефона.

Усмихна се, когато осъзна нещо.

„Зная телефонния си номер.“

За всеки случай натисна няколко пъти копчетата, преди да вдигне слушалката; пръстите му набираха номера с онази лекота, присъща на автоматично запаметените движения.

Щеше да се обади за сметка на човека отсреща с надеждата да си е у дома – стига този човек да съществуваше. Разбира се, не можеше да каже името си, поне не истинското, но може би щяха да познаят гласа му и да приемат обаждането.

Вдигна слушалката и я поднесе към ухото си.

Посегна към 0.

Нямаше сигнал „свободно“.

Почука няколко пъти вилката, но нищо не се получи.

Изненада се колко бързо го обхвана гневът. Затръшна телефона; страхът и гневът се надигаха със скоростта на възпламеняващ се бензин, пламъците се мъчеха да намерят някакъв изход навън. Вдигна ръка да забие юмрук в стъклото, майната им на пръстите, но болката в ребрата така го прониза, че заглуши всичко и го накара да се превие на пода на телефонната кабина.

Пулсирането в основата на черепа му се ускори още повече.

Започна да вижда двойно, после размазано, докато не го обви мрак…

Когато отново отвори очи, кабината се намираше в сянка. Хвана веригата на указателя и се надигна. През мръсното стъкло видя, че слънцето едва се подава зад скалния хребет западно от града.

Веднага щом то се скри зад скалите, температурата падна с десет градуса.

Още помнеше телефонния си номер. За всеки случай го изпробва отново и пак провери за сигнал „свободно“, но от слушалката се разнасяше единствено шум, който не помнеше да е чувал преди.

– Ало? Ало?

Затвори и отново взе указателя. Първия път беше проверявал фамилиите, търсейки напосоки някоя, която би могла да събуди спомен или емоция. Сега гледаше личните имена, прокарваше пръст по списъка и се опитваше да не обръща внимание на болката в основата на черепа си, която отново започна да напомня за себе си.

Първа страница – нищо.

Втора – нищо.

Трета – нищо.

Към края на шестата страница пръстът му спря.

СКОЗИ Мак и Джейн

403 Източна 3-та, У. Пайнс 83278…………559-0196

Прегледа последните две страници – Скози беше единственият Мак в телефонния указател на Уейуърд Пайнс.

Бутна с рамо стъклената врата и излезе в ранната вечер. Слънцето вече бе зад скалния пръстен и светлината в небето бързо отслабваше, а температурата също бе започнала да се понижава.

„Къде ще прекарам нощта?“

Тръгна с олюляване по улицата. Част от него крещеше, че трябва да отиде направо в болницата. Беше му зле. Обезводнен. Гладен. Объркан. Без пукнат цент. Цялото му тяло беше натъртено. И му ставаше все по-трудно да диша с тази замайваща болка, пронизваща ребрата му всеки път, когато дробовете му се разширяваха.

Но нещо друго се противеше на идеята да отиде в болницата и докато се отдалечаваше от центъра към квартала на Мак Скози, той осъзна какво е то.

Отново… страх.

Не знаеше защо. Просто нямаше смисъл. Но не искаше да стъпва в онази болница.

Не и в сегашното си състояние. Нито пък при други обстоятелства.

Беше изключително странен страх. Неопределен. Като да ходиш нощем в гората, без да знаеш със сигурност от какво трябва да се боиш и страхът ти да става още по-силен именно поради тази неяснота.

След още две преки се озова на Трета улица. Гърдите му се стегнаха необяснимо, когато зави и продължи на изток, отдалечавайки се от центъра.

Първата изпречила му се пощенска кутия носеше номер 201.

Доколкото можеше да прецени, домът на Скози би трябвало да се намира само на две преки оттук.

Деца играеха на тревата в двора пред него и се редуваха да тичат през струята на пръскачка. Когато стигна оградата, той се опита да върви изправено и равномерно, но неволно продължи да прехвърля тежестта си повече на дясната си страна, за да облекчи болката в ребрата.

Когато приближи, децата замръзнаха по местата си и го загледаха открито как се тътри покрай тях. На лицата им беше изписана смесица от любопитство и отвращение, която го изпълни с безпокойство.

Мина още една пресечка и продължи по-бавно, като вървеше под клоните на три огромни бора, надвиснали над улицата.

Всички номера на разноцветните викториански къщи в тази част започваха с три.

До дома на Скози оставаше още малко.

Дланите му започваха да се потят и пулсирането в тила му звучеше като дум-дум-дум на бас-барабан, заровен някъде дълбоко под земята.

За две секунди светът пред него се размаза.

Стисна очи и когато ги отвори отново, виждаше нормално.

На следващата пресечка спря. Устата му си беше пресъхнала, но сега имаше чувството, че е пълна с памук. Дишаше с мъка, в гърлото му напираше стомашен сок.

„Всичко ще се изясни, когато видиш лицето му.”

„Пайнс“ тук

Прочетете още

214864_b

„Люляковите момичета” – въпреки войната, заради човека

„Люляковите момичета” (изд. „Изток-Запад“) е разказ за три жени, жертви на най-ужасяващите фрагменти на миналото. …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *