Начало / Любопитно / „Пикник в Прованс“ от Елизабет Бард (анотация и откъс)

„Пикник в Прованс“ от Елизабет Бард (анотация и откъс)

АНОТАЦИЯ

След бестселъра „Обяд в Париж“ Елизабет Бард ни повежда към поредното вкусно приключение – този път в Южна Франция. Преди години тя прекъсва обяда си в парижки ресторант и последва красив французин нагоре по извита стълба до любовно гнездо в сърцето на Париж. Сега, с бебе напът, Елизабет е сигурна, че е намерила своето място завинаги.

Последната романтична екскурзия, преди бебето да се появи, е до Прованс – земята на лавандуловите полета и праскови с цвят на слънце. В малкото градче Серест Елизабет и съпругът й Гуендал попадат в магнетична стара вила с богата история, която скоро става новият дом на семейството. Те се сбогуват с Париж и поемат към ново приключение. Двамата се превръщат в кулинарни предприемачи и отварят малка сладкарница за домашно приготвен сладолед.

Пълна с различни съблазнителни рецепти като плодова пита със смокини и сладолед с мед и мащерка, книгата „Пикник в Прованс“ е история за всичко, което се случва след думите „и заживели щастливо“. За обичта в семейството, намерило нова професионална страст, и за посвещението в класическата провансалска кухня. С настроение, хумор и топка сладолед със сладко от диви ягоди, авторката ни напомня, че животът в кухнята и извън нея е среща с неочакваното.

ОТКЪС

Обикновено не се представям на крави. Но тези крави бяха важни, жизненоважни. Ако по някаква причина нещо се случеше с тях, мечтите ни за домашно приготвен провансалски сладолед щяха да бъдат разбити още преди да сме започнали.

− Здравейте, дами − казах решително и забелязах, че кокалите на хълбоците им изпъкват. За американка като мен изглеждаха твърде слабички, за да осигурят мляко за добър лавандулов сладолед. Е, бях във Франция и не биваше да се изненадвам, че дори добитъкът изглежда, все едно е на диета. Кравите гледаха равнодушно, до- като стоях пред тях с токчета, потънали в разкаляната пролетна земя. Една от тях най-накрая вдигна очи и ми обърна внимание. Замислено дъвчеше сено, а големите ѝ влажни очи бяха идеално очертани в черно като на Елизабет Тейлър в „Клеопатра“. Изведнъж кравата све- де глава към обувките ми и веднага я вдигна, сякаш за да каже: „Excuzes-moi, мадам, но по чистите ви обувки съдя, че сте нова тук. Съвсем прясна. А по принцип не даваме мляко за хора, родени в Манхатън“.

Ако на моята сватба някой ми бе казал, че след десет години ще стоя на поляна в Прованс и ще водя любезен разговор с кльощави крави, щях да кимна любезно, да попипам смутено перленото си колие и да отвърна, че явно ме бъркат с друг човек.

И щях да сгреша.

Не дойдохме с намерението да останем за постоян- но. Искахме само да прекараме няколко дни на слънце с тумбеста бутилка червено вино „Кот дю Рон“.

Серест, разположен на един час източно от Авиньон, може да се нарече шикозната част на Прованс. Представлява село с хиляда и триста жители, сгушено в долина край стар римски път. Местните са свикнали с туристи, преминаващи оттам на път за по-живописните градове по близките хълмове − Сеньон, Лурмарен. Серест има само една главна улица с месарница, две хлебарници и кафене с пластмасови столове и сламени навеси. Пътят с кола през него (от мига, в който отбиете към града на кръговото кръстовище край примигващия неонов надпис на аптеката, до момента, в който излезете в другия му край под свода на извисяващи се борове) трае около двайсет и пет секунди. Наведете ли се да потърсите слънчевите си очила в жабката, може да го изпуснете. Но ето ни тук − един уморен френски директор и бре- менната му американска съпруга на почивка за десет дни по време на великденските празници.

С Гуендал повлякохме куфарите си, чиито колелца вдигаха шум като каруци, по павирания двор на хотел- чето. La Belle Cour е достолепна къща, пълна с книги, дивани  с пропаднали възглавници  и  оглушителното цъкане на стари стенни часовници. Докато изкачвахме спираловидното стълбище до стаята ни (никой не предложи да ме занесе на гръб, макар да бях готова да приема), прокарах ръка по белите варосани стени, студени на пипане. Зарадвах се на пухкавите възглавници на леглото. Седнах, по-скоро се отпуснах бавно назад заради корема, върху ръчно тъканата, пъстра покривка.

Сетих се за друго вито стълбище към третия етаж, където се гушеше тесничко любовно гнездо в сърцето на Париж. Преди десет години отидох на обяд с красив французин − и така и не се прибрах у дома. Моят френски любовник сега ми е съпруг, а аз съм натурализирана Parisienne. Знам в коя местна пекарна правят най-хубавите кроасани, разговарям свободно с представителя на телефонната компания (по-голямо постижение, отколкото предполагате) и мога да поръчам добре одран заек в месарницата, без да ми мигне окото.

Последните пет години прекарахме в почти постоянно движение. Гуендал основа успешна консултантска компания и осъществи мечтата си да работи в киноиндустрията. Аз направих рискования преход от журналист на непълен работен ден към попрището на писател. Първата ми книга, както и първото ми дете, щяха да се появят на бял свят съвсем скоро. Имахме апартамент с работеща камина и някакво подобие на вана. Бяхме близо трийсет и пет годишни, дълбоко влюбени и (макар крайно изтощени) животът ни се подреждаше добре. Като малка си представях, че ще стане точно така. Цял живот бях чакала да се изкача на върха на спретната купчина от постижения и да се наслаждавам на гледката. Но напоследък от време на време, у мен се прокрадва и друго усещане. Да го наречем недостиг на кислород. Умора от битките. Може би просто се дължеше на факта, че бебето яко притискаше пикочния ми мехур. По-скоро беше чувството, че планината от постижения започва все повече да ни притиска.

Издокарани официално слязохме за вечеря, а на масата от ковано желязо навън вече ни чакаха четири стък- лени чаши и бутилка розе. Домакинята ни, англичанката Анджела, се появи с чиния gressins − вид солети, дълги и тънки като цигаре от двайсетте години, и купичка захаросан джинджифил. Тя бе висока и елегантна, с изправената стойка на възпитаничка на девическо училище, раменете ѝ бяха обгърнати от памук и кашмир, а над тях се спускаха сребърни обеци. Нещо в начина, по който се усмихваше резервирано, ми подсказваше, че тя е забав- ната в семейството им. Съпругът ѝ Род носеше костюм на райета в пастелни цветове в тон с румените му бузи. Имаше блесналите очи на човек, който плаче от умиление по сватби и на филми. Харесахме ги от пръв поглед.

− Какво ви води в Серест? − попита Род, докато сип- ваше от розето в чашата на Гуендал.

Не е престъпление да изпиеш чаша вино по време на бременността си, особено във Франция, но аз неохотно се задоволих с газирана вода.

Гуендал се замисли в опит да съчини отговор, който да не прозвучи, все едно бяхме дошли на поклонение. Съпругът ми е голям почитател на френския  поет и лидер на Съпротивата по времето на Втората световна война Рене Шар. Знаехме, че Шар е живял в Серест по време на войната. Бях бременна в петия месец и не ми се щеше да пътувам със самолет. Ето защо решихме да разгледаме Люберон − пейзажите и местата, описани в най-прочутите стихотворения на Шар. Може и да ви изглежда като чудат избор за прекарване на ваканцията, но пък има хора, които ходят да гледат птици.

Веднага щом  споменахме за Шар, Анджела остави чашата си, влезе в къщата и се върна с книжка с меки корици.

− Чели ли сте я? Най-новата е.

Оказа се, че малко по-надолу по пътя можем да се срещнем с историята на живо. По време на войната Шар имал страстна връзка с Марсел Пон Сидоан − млада жена от селото. Двамата живеели заедно и координирали работата на местната мрежа на Съпротивата от фамилната ѝ къща. Марсел имала дъщеря, която била на осем годинки през 1940 г.

− Съвсем наскоро излезе книгата ѝ за детството ѝ с Рене Шар − каза Анджела. − Живеят през няколко къщи, отляво. Искате ли да се запознаете с нея?

Очите на Гуендал блеснаха, след което се смути. Усещах как типично по френски се чуди „Какво ще кажа на напълно непозната?“ Нужни са повече от десет години в леглото с американка, за да се отърве един европеец от присъщата си резервираност. Накрая любопитството надделя над възпитанието − и дума не можеше да става да откаже.

След телефонно обаждане и кратък любезен разговор стана ясно, че Мирей с радост ще се срещне с нас след няколко дни.

Уговорихме срещата и тръгнахме да разглеждаме района. На следващата сутрин, докато четях в пълния с цветя двор, Гуендал излезе на разходка. Имаше нужда от движение след последните няколко месеца в офиса. Преди две години бе слял малката си фирма с по-голяма компания и се скъсваше от работа (принадлежи към редкия вид на французите работохолици). На сегашния етап вече нямаше стратегически контрол върху дейността на фирмата си. Бе като онези мимове, които бутат капака на невидима кутия − взимаше чудесна заплата, имаше гръмка служебна титла, но въпреки това бе като хванат в капан. Анджела и Род му показаха пътеката зад мест- ното гробище, която водеше до съседното село Монжустен. В ясен ден се виждаха заснежените върхове на Алпите. Гуендал се върна по обед с тъмна коса, прилепнала по главата му от пот и кални ботуши. Колкото и да го харесвам с костюм и вратовръзка, трябва да призная, че по къси панталони изглежда с пет години по-млад.

Дори да не бях в толкова напреднала бременност, едва ли щях да успея да измина голямо разстояние по туристическите пътеки. Гуендал, израснал по дивото крайбрежие на Бретан, бе по-близо до природата от мен. Той обича ширналите се простори, планинският ветрец да разрошва косата му и да изпълва дробовете му. Аз съм градска принцеса. Обичам вятърът от вентилационната система на метрото да вдига полата ми и да гали бедрата ми като на Мерилин Монро. Любимата ми гледка е хубаво подредена маса за вечеря.

И така налагаше се да напазаруваме. Хотелчето нямаше ресторант. През повечето следобеди температурата вече достигаше приятните 24°С и с Гуендал решихме да излезем на пикник. На петнайсет километра на запад по пътя, който лъкатуши през хълмовете на Люберон, се намира Апт. Там пазарът е с вековни традиции. Всяка събота от осем сутринта до дванайсет и половина на обед той превзема цялото градче − от паркинга в покрайнините на стария град, под тесните арки с островърхи часовникови кули, по павираните улици, на всеки ъгъл и площадче се предлагат сирена, зеленчуци, месни изделия и лавандулов мед.

С времето френските пазари се превърнаха в естествената ми среда. Може да се каже, че почти всичко, което знам за новата си родина, съм научила autour de la table − на масата. Ритуалът по пазаруването, готвенето и изяждането на ястията се превърна в неразривна част от живота ми във Франция и вече ми е трудно да си спомня отдавна отминалите дни в Ню Йорк, когато моят обяд се изчерп- ваше с петнайсетте минути, необходими ми да стигна от закусвалнята за китайска храна обратно до бюрото си.

 

 

Едва бяхме минали под първата арка, когато ме спря ароматът на ягоди. Не ги видях, просто усетих уханието им. Над главите на минувачите зърнах сгъваема сергия и екип от тъмнокоси майка и дъщеря. Двете подреждаха редове от плетени кошнички. Плодовете имаха формата на сърца и спретнати коронки от зелени листа. Бяха по-дребни и с по-блед цвят от кървавочервените гиганти, внос от Испания, които обикновено имахме възможност да купуваме.

Бяха ни предупредили, че Великден бележи началото на туристическия сезон, и наистина, цените изненадващо бяха колкото в Париж, та дори и по-високи. Но трябва да се яде. По-специално трябва да се изядат първите за сезона ягоди от Карпонтра, което можеш да направиш единствено тук. Купих една кошница за нас и една за Анджела и помолих тъмнокосата жена да минем да ги вземем по-късно. Имах усещането, че накрая ще се натоварим с безброй торби.

Минахме покрай продавач на пъдпъдъчи яйца, мънички и изпъстрени с петна, почти неразличими от великденските си шоколадови събратя на витрината на сладкарницата. Спретнати връзки аспержи бяха положени нежно върху купчинки слама. Нямаше смисъл да се съпротивля- вам. Бях убедена, че ако помоля Анджела, ще ми заеме тенджера и местенце на печката, където да ги бланширам.

Забавихме крачка сред сгъстяващата се утринна тълпа. Напред, при хлебарницата, имаше задръстване. Пред самия магазин бяха изкарали количка от ковано желязо, по-елегантният вариант на количките, които използваха продавачите на гевреци по улиците на Ню Йорк. Освен с кроасани и pains au chocolat, тя бе заредена и с плоски овални питки с мая. Някои бяха покрити с настъргано сирене грюер и бекон, други със запържен лук и аншоа.

На черната дъска пишеше с тебешир Fougasse, което реших, че е местен вид фокача. Наведох се към питка, по- ръсена с печени орехи и ухаеща на току-що разтопено сирене рокфор. Това бе идеалният хляб за пикника ни − късаше се лесно и бе точно толкова мазен, та да си намеря извинение да си оближа пръстите.

Тълпите хора по главната пешеходна улица започваха да наподобяват „Таймс Скуеър“ в новогодишната нощ. Всички едва пристъпваха и се смушкваха, без да искат, с лакти. Многобройните натежали найлонови торбички прорязваха китката ми и започнах да виждам предим- ствата на пъстрите сламени кошници, които се продаваха в съседство с червеното цвекло. Шмугнахме се в странична уличка, минахме покрай сергии, отрупани с топове плат в ярки цветове и купички лъскави маслини, и излязохме на малък площад. Внимателно огледах с какво вече сме се сдобили. Липсваше ни само една незаменима френска съставка: колбас. Отидох до бял микробус без надписи, от онези, в които майките предупреждават децата си никога да не се качват. От едната страна микробусът бе отворен и имаше безупречно чист тезгях от неръждаема стомана и хладилна витрина, пълна с пържоли, пресни наденички, изпъстрени с петънца от подправки, дори boudin noir maison − домашно пригот- вена кървавица (не много практична за пикник, но не се сдържах и започнах да обмислям варианти как мога да пренеса до Париж няколко парчета в куфара си). Спрях се на saucisse séche au thym − подкова суджук, подправен с прясна мащерка и черен пипер на зърна. Бях сигурна, че Гуеднал се е сетил да вземе джобното ножче на баща си.

От пазаруването на хранителни продукти във Франция неизменно огладнявам. Въоръжени с храна за поне няколко дни, бяхме напълно готови за обяд.

Следващия вторник пристигнахме точно в три часа, за да пием кафе с Мирей − дъщерята на любимата на Шар от времето на войната. Тя ни посрещна на вратата. Беше тъмнокоса жена на повече от седемдесет години, облечена с вълнена пола, удобни обувки, розова памуч- на блуза и дълъг шал в същия цвят. Минахме под каменните арки на прилежно реставрирана странноприемница от XVII в. В нея тя живее със съпруга си и майка си Марсел, която е на деветдесет и четири години. Намирахме се на приземния етаж − някогашната кухня на хана. Каменното огнище на камината бе почти толкова високо, че да мога да застана изправена в него. Никак не бе трудно да си представя как над жаравата къкри огромен котел с яхния или soupe d’épeautre – супа от лимец, готова да посрещне пътниците, спрели да напоят конете си и да потеглят отново призори.

Край прозореца бе приготвена маса. Върху колосаната бяла покривка съгледах дървена кутия за моливи и чифт облицовани  с кожа  слушалки, прикрепени  към  стара жица. Приличаха на реквизит от старомоден спектакъл на илюзионист. Не знаех какво да очаквам. До момента за мен Рене Шар бе просто име от домашната библиотека.

Омъжиш ли се за чужденец (когато ти си чужденката), една от най-широките пропасти, които трябва да преодолееш, са културните различия. С Гуендал имахме различни идоли. Когато се запознахме, той не бе гледал „Клуб Закуска“; аз не бях гледала „400-те удара“. Първият ми танц с момче бе под звуците на група „Уем”. Той танцувал за пръв път с момиче на песента на някаква италианска поп звезда, за която не бях и чувала. Тийнейджърските ми любовни трепети бяха подклаждани от поезията на Джон Дън, докато Гуендал предпочиташе Рембо. Няма дори да ви разказвам какво стана първия път, когато се опитах да го накарам да изяде десертче „Туинки“. Смятам, че съм достатъчно добре подготвена по английска литература (каквато бе специалността ми в колежа), но освен кратките откъси, които Гуендал ми четеше на глас, когато бе особено впечатлен, не знаех нищо за поезията и миналото на Рене Шар.

Знаех, че е бил приятел с Жорж Брак, Пикасо, Андре Бретон, че е живял в Париж − кръстопътя на интелектуалния живот между двете световни войни. По време на Втората световна война е бил сред водачите на Френска- та съпротива. Приемал доставки на оръжия от Лондон, спускани от въздуха, укривал бегълци и млади французи, които отказвали да отбиват задължителната работна повинност в Германия. През 1944 г. заминал за Алжир, за да помага на Де Гол да подготви освобождаването на Южна Франция. Седнахме на масата и усетих, че Мирей иска да сподели с нас какъв е бил този човек в личния си живот, а не като публична личност.

− Шар ми беше като баща − рече тя и ни показа писмо с неговия почерк, който бе равен, наклонен и имаше лек за- мах − ченгелче в долната част на всяко главно L. Тя отвори напуканата дървена кутия и докосна потъмнелия метален писец на перодръжка. Събитията, за които говореше, се бяха случили само преди седемдесет години, но тя се отнасяше към предметите като към древни реликви.

В типичен провансалски стил гостуването ни продължи през целия следобед: едно кафе, след това второ, един коняк, после още един. Мирей ни разказа истории за фалшиви документи, сътрудници от селото и как Шар ѝ помагал да си пише домашните край печката на дърва. Изражението ѝ преминаваше от замислена носталгия до мрачния прагматизъм на местните paysans.

− Накара ме да науча наизуст Maréchal, Nous Voilà, химна на управлението на Виши, и ми каза в училище да го пея с цяло гърло, за да не заподозре никой какво правим. Имате ли други въпроси? − попита Мирей, ко- гато се протегнахме над празните си чаши кафе.

Гуендал се покашля.

− Четох, че макар Шар да е отказвал да публикува творбите си по време на немската окупация, е писал през цялата война. Говори се, че заровил ръкописите в мазето на къщата, в която живеел, и след края на войната се върнал да ги вземе.

Всъщност след освобождението Шар изкопал тетрадките и ги изпратил на прочутото парижко издателство „Галимар“, където  ги  забелязал  нобеловият  лауреат Албер Камю. Публикувани през 1946 г. под заглавието Feuillets d’Hypnos, тези стихотворения си остават шедьовърът на Шар.

− Търсихме из цялото село − започна Гуендал по ти- пичния френски заобиколен начин. − Къде се намира това прочуто скривалище?

− Лесно бих могла да ви покажа − отвърна Мирей. − Къщата все още е наша собственост.

На следващата сутрин минахме покрай руините на средновековния замък и навлязохме в старата част на селото. Къщите в района бяха сгушени една върху друга като части от строеж. Трудно се разбираше къде свършва една сграда и започва следващата. Завихме наляво при  Площада на кестените с фонтана  и гигантските дървета и тръгнахме по тясна павирана улица към Ла Мезон Пон.

Мирей отключи портата от ковано желязо и след като минахме под портика, се озовахме във вътрешен двор. На каменната стена бе подпряно колело от карета, високо до рамото ми.

− Mon grandpère. − Обясни ни, че дядо ѝ по бащина линия бил майстор на карети.

Наведохме се, за да минем през друга врата. С Гуендал буквално трябваше да се сгънем на две, за да не си уда- рим главите в грубо издяланите камъни, преди да я последваме надолу по стълбите към избата. Мирей разчисти няколко празни бутилки и посочи към нисък дървен рафт на трийсетина сантиметра от пръстения под.

− Le voilà. Ето тук Шар зарови ръкописа си − каза тя.

− Увит в стар парашут.

Гуендал сведе поглед.

Това е мъжът, когото обичам, помислих си аз. Мъж, който  се трогва при вида на вдлъбнатина в пръстен под.

− Тук държахме свинското − продължи  изведнъж Мирей с по-практичните подробности. − В онези дни ядяхме всичко. Консервирахме котлетите в мас, а когато ти се доядеше, трябваше да ги изкопаеш. − Тръгнахме да излизаме и тя потупа с крак утъпканата земя. − Чичо ми, който беше шофьор на Шар през войната, каза преди да умре, че тук все още може да има заровени оръжия. Така и не ги потърсихме.

Вътрешността на къщата представляваше лабиринт от варосани стаички. Всичките бяха на различни нива. За да стигнеш от една стая в руга, трябваше да се качваш или да слизаш по едно-две стъпала. В трапезарията имаше тъмни дървени греди, открито огнище и все още се долавяше слаб мирис на пушек. Изкачихме стълбите до полуетаж и се озовахме в стаята, в която е спал Шар. Погледнах през прозореца, под който бе стояло писалището му. Виждаше се само късче от улицата. Представих си, че е било напълно достатъчно, за да може поетът да различи прасците на хубаво момиче от ботушите на германски войник. На етажа имаше още три стаи и две бани. Голямата спалня − някогашна мансарда със скосен покрив − бе обляна от утринната светлина.

− Тук окачвахме пушените бутове − обясни Мирей. Ясно бе, че накъдето и да погледне, вижда два различни свята, този от миналото и този от настоящето. Тя бе родена в тази къща, майка ѝ също. Прокарах ръка по една греда. В дървото бе издълбана година: 1753.

Преди да си тръгнем, излязохме в градината − просторна каменна тераса на две нива с изглед към околните полета. Стръкове прясна мента бяха поникнали в корените на розов храст. Беше почти 1 май и момините сълзи бяха цъфнали. Мирей откъсна една и я притисна в ръката ми. Утринният вятър разлюля малките цветчета като камбанки.

− C’est un porte bonheur – за късмет − обясни тя − с бебето.

Не знаех какво да кажа. Щях да стана майка само след четири месеца, но майчинството продължаваше да ми се струва като абстрактна идея. Жените носят бебето в утробата си, но засега за мен бременността протичаше предимно в главата ми. Гуендал вече се чувстваше като баща. Аз обаче не се чувствах като майка. Все още не. Притиснах цветето до корема си и се зачудих дали бебето долавя пролетния аромат през кожата ми.

Изкачихме няколко стълби и се озовахме срещу външна тухлена пещ с покрит с пепел и паяжини отвор.

Примижах на слънцето. Зърнах два коня да пасат сред тревата на един рид наблизо.

Не съм от хората, които често се чувстват доволни. Обикновено все се стремя към нещо и винаги съм в състояние на лека паника. Но топлината на тази къща ме опияняваше: високите стени на градината, сгушени между съседните сгради, малките спираловидни папра- ти, които растяха необезпокоявано между камъните.

− Знам, че онези времена са били страшни и опасни

− казах на Мирей, − но се усеща, че тук семейството ти е било щастливо.

− Така е − усмихна се за миг тя. − Сега обаче съм тъжна. Оставих къщата на дъщеря си, като си мислех, че ще се върне със семейството си да живее тук в селото. Вместо това тя иска да я продаде.

− Ах!

Хората, които ме познават, ще ви кажат, че почти никога не оставям  реалността да попречи  на хубава история. През по-голямата част от живота ми това ме правеше мечтателка, дилетантка, дори − поне в моите очи − пълен провал. Все пак от време на време решава- ме да последваме мечтите си и успяваме да ги осъществим. Най-добрите решения в живота си съм взела така − следвам обзелото ме усещане, след което се гмурвам в неизвестното. Никога не съм съжалявала за тези решения, макар често да се побърквам от притеснение дали съм постъпила правилно. Струва ми се, че на повечето хора им се ще да поемат повече рискове, а не по-малко.

С Гуендал дори не се спогледахме. Познавам добре съпруга си. И двамата си мислехме едно и също.

Прибрахме се по чакълестата пътека, опасваща по- крайнините на Серест. От едната ѝ страна бяха сгушени къщите, от другата се виеше реката и полетата отвъд. Мирей се задъха леко, докато изкачвахме малкия баир към къщи. Изведнъж спря, сякаш бе забравила нещо важно.

− В хотелчето  няма ресторант − каза тя и сбърчи загрижено вежди.

− В събота си купихме продукти от пазара в Апт − отвърнах. − Правим си пикници.

− C’est bien* − кимна тя одобрително. − Хубаво е да се ходи на пикник. Ние също редовно го правехме.

Не мога да кажа какво точно ни накара да действаме. Някаква главозамайваща комбинация от история, бебето − да не говорим за ранните ягоди. Само за миг абсурдното се превърна в очевидно. Тук щяхме да изживеем следващата глава от историята на живота си. Тук щяхме да се превърнем в истинско семейство. С Гуендал прекарахме безсънна нощ пред една екселска таблица и на следващата сутрин се върнахме да попитаме дали може да купим къщата.

Рецепти за пикник в Прованс Ранни аспержи със сос от кисело мляко и тахан Asperges, Sauce Yaourt au Tahini

Анджела действително ми зае тенджера, за да бланширам аспержите, и ето какво се получи. Сосът, много по-лек от традиционния оландез, отдавна се превърна в любимата ми гарнитура за зеленчуци на пара, сьомга, дори пилешка салата.

500 г пресни аспержи

2 с. л. тъмен тахан (от небелени сусамови семена)

3 с. л. и 2 допълнителни ч. л. пресен лимонов сок

1 1/4 чаши кисело мляко

малка щипка фино смляна морска сол щипка прясно смлян черен пипер

Измийте аспержите и отрежете твърдите краища на стеблата. Задушете  ги на пара над голяма тенджера с вряща вода за

3–5 минути в зависимост от дебелината  на стръковете.  В никакъв случай не ги преварявайте  (омекват и миришат неприят- но). Внимателно ги наблюдавайте и ги извадете,  докато са още свежо зелени и твърди.

За заливката:  В средно голяма стъклена купа (или друг съд от нереактивен материал) смесете тахана и лимоновия сок до хомогенна маса. Добавете киселото мляко и щипка сол. Разбър- кайте, докато се смесят добре. Поръсете с черния пипер. Поднесете аспержите топли или със стайна температура. Соса сервирайте отделно.

Продуктите са за 4 порции като предястие или гарнитура.

Салата от нахут с чушки и пресни подправки Salade de Pois  Chiche aux Herbes Fraîches

В Прованс нахутът се отглежда масово и се използва във всевъзможни ястия от poischichade,  местен вид хумус, до socca − традиционните палачинки от нахутено брашно, които приготвят в Екс ан Прованс. Топла и пъстра, тази салата е подходяща за излети и е чудесна гарнитура за печено пиле и агнешки котлети.

1 червена чушка

1 жълта чушка

1 глава жълт лук

1 глава червен лук щипка канела

1 ч. л. червен пипер

1/2 чаена лъжичка кимион на зърна

1/2 чаена лъжичка хариса  (лют северноафрикански сос) или една-две щипки лют червен пипер

1/2 чаша зехтин

3 чаши нахут (2 консерви от по 400 г), изцеден черен пипер на вкус

голяма щипка морска сол

1 чаша (плътно натъпкана) магданоз със стеблата, нарязан на ситно

1 чаена лъжичка прясна мента, нарязана  на ситно

Загрейте предварително фурната на 180°С.

Нарежете чушките и лука на тънки филийки. В голям огнеупорен съд смесете чушките, лука и подправките (без магданоза и ментата − тях ще добавите накрая). Ако искате салатата  да е по-пикантна, можете да удвоите количеството хариса или лют червен пипер, понеже заложеното в рецептата количество само придава аромат. Добавете зехтина и разбъркайте. Печете във фурната в продължение на 1 час, като разбъркате сместа един-два пъти. През това време изплакнете нахута с топла вода и потрийте зърната, за да отстраните ципите.

Извадете  чушките и лука от фурната. Дъното на тавата ще се е покрило с ароматен слой зехтин. Добавете нахута и разбъркайте. Поръсете със смлян черен пипер и щипка сол на вкус. Оставете сместа да отпочине 5-10 минути, след което поръсете с магданоза и ментата. Поднесете салатата топла или със стай- на температура с резени лимон, които всеки може да изстиска върху порцията си. Можете да приготвите салатата  и един ден предварително − така ароматът на отделните съставки ще се смеси по-добре.

„Пикник в Прованс“ тук

Книги от Елизабет Бард тук

Прочетете още

xxxIMG-0579-239x300-1-239x300.jpgMic_.esvmeQQ4iw-239x300.jpg,Mic_.nJirAyIALf-239x300.jpg.pagespeed.ic.UQsbiIKojS

Хората станаха лоши – част първа

Николай ФЕНЕРСКИ Помните ли го онзи злодей Антоан Сигърх от „Няма място за старите кучета“ …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *