Начало / Любопитно / „Убийствено студена“ от Луиз Пени (анотация и откъс)

„Убийствено студена“ от Луиз Пени (анотация и откъс)

АНОТАЦИЯ

Три подозрителни смъртни случая и само един Гамаш!
Добре дошли отново в света на брилянтния детектив с необикновен ум и прозорливост – инспектор Арман Гамаш!
Мраз е сковал идиличното планинско селце Трите бора. Наближава Коледа – време за милосърдие, коледни песни и топъл пунш. Както и за ежегодния двубой по кърлинг в съседното градче, който по традиция отборът на Трите бора винаги губи. Тазгодишното състезание обаче никой няма да забрави. В най-вълнуващия момент е убит човек от публиката – най-мразената личност в околността. При това, без никой да забележи и при изключително странни обстоятелства. Местната полиция е слисана и не разполага с никакви следи по случая.
Но главен инспектор Арман Гамаш се завръща в Трите бора с екипа си от млади специалисти и се заема с разследването. В рамките на няколко дни се случват още два подозрителни смъртни случая, свързани или не с убийството на площадката за кърлинг. А докато разплита загадката около тях, самият Гамаш е изложен на опасност. Невидим враг от квебекската полиция е решен да го унищожи и крои подмолен план, за да постигне целта си…

ГЛАВА ПЪРВА

Ако Си Си дьо Поатие знаеше, че ще бъде убита, можеше да купи на мъжа си Ришар подарък за Коледа. Можеше дори да отиде на тържеството за завършване на срока на дъщеря си в Училището за девици на госпожица Едуард (или за „дебели цици“, както подигравателно подхвърляше на пищното си момиче). Ако Си Си дьо Поатие знаеше, че краят е толкова близо, можеше да отиде в офиса си, а не в най-евтината стая, която предлага хотел „Риц“ в Монреал. Но единственият край, който тя предусещаше, бе свързан с мъж на име Сол.

– Е, какво мислиш? Харесва ли ти? – попита Си Си, като остави книгата върху бледия си корем.

Мъжът погледна книгата за пореден път. През последните няколко дни Си Си я вадеше от голямата си дамска чанта час по час. На бизнес срещи, вечери, в таксита по заснежените монреалски улици… Неочаквано се навеждаше, а после се изправяше победоносно и показваше творението си, сякаш бе плод на второ непорочно зачатие.

– Корицата ми харесва – отговори мъжът. Наясно бе, че това ще я подразни.

Снимката на корицата беше негова. Знаеше, че тя моли, умолява го за одобрение, но не му дремеше. Питаше се колко още време трябва да прекара със Си Си дьо Поатие, преди да се превърне в нея. Не физически, разбира се. На четирийсет и осем тя бе няколко години по-млада от него. Беше стройна, жилава и стегната, с невъзможно бели зъби и невъзможно руса коса. Да я докосваш, бе като да галиш ледена статуя. Изглеждаше красива и крехка, което го привличаше. Но беше и опасна. Ако се счупеше, ако се пръснеше, щеше да го нареже на парчета.

Проблемът обаче не беше във външността. Като я гледаше как милва книгата си с повече нежност, отколкото бе галила него, Сол се запита дали мразът в душата ? се е пропил по някакъв начин и в неговата (докато правеха секс, може би) и сега бавно го вледенява. Вече не чувстваше сърцето си.

На петдесет и две Сол Петров едва започваше да забелязва, че приятелите му вече не са толкова находчиви, толкова умни, толкова стройни, колкото бяха навремето. Дори повечето от тях вече го отегчаваха. И от време на време забелязваше същата досада и при тях. Бяха затлъстели, оплешивели, оглупели и вероятно той също изглеждаше така в техните очи. Не го тревожеше толкова, че жените вече рядко го заглеждат, че реши да смени ските за спускане с такива за бягане или че личният му лекар го прати за първи път на изследване на простатата. Готов бе да приеме тези неща. Но нещо го будеше в два през нощта и му нашепваше със същия глас, който като дете го предупреждаваше, че под леглото му се крият лъвове, че хората вече определено го смятат за скучен. Поемаше си дълбоко въздух в мрака и се опитваше да си внуши, че прикритите прозевки, които е видял у компанията на вечеря, са били заради виното, тежкото magret de canard1 или топлината в монреалския ресторант.

И все пак вътрешният глас му натякваше в нощта и предупреждаваше за неизбежни опасности. За наближаващо бедствие. За това, че започва твърде дълго да разказва стари истории, че вече не успява да задържи вниманието на събеседниците си, че все по-често ще вижда бялото на очите им. За кратките им скришни погледи към часовника. (Как по-деликатно да се отърват от него?) За това, че оглеждат салона в отчаяно търсене на по-интересна компания.

Така допусна да го съблазни Си Си. Да го съблазни и изконсумира – сякаш лъвът под леглото се беше превърнал в лъв във леглото. Вече имаше чувството, че тази самовлюбена жена, след като е успяла да поквари себе си, мъжа си и дори ужасната си дъщеря, сега усилено покварява и него.

Вече усещаше, че се държи жестоко в компанията й. И започваше да се презира. Но нея мразеше повече.

– Блестяща е – заяви Си Си, без да му обръща внимание. – Без съмнение. Кой не би я пожелал? – Размаха книгата пред лицето му. – Хората ще я купуват като топъл хляб. Има толкова много заблудени души.

Обърна се и погледна през прозореца към отсрещната сграда, сякаш наблюдаваше въпросните „заблудени души“.

– Написах я за тях – добави и пак го погледна. С големи искрени очи.

„Нима си вярва?“ – запита се Сол.

Беше прочел книгата, разбира се. „Бъди спокоен“, така я беше озаглавила – по името на фирмата, която бе основала преди няколко години. Звучеше като виц, защото самата Си Си беше кълбо от нерви. Имаше трескави, нервни ръце, които постоянно нещо оправяха и изглаждаха. Отговаряше на хората рязко, а нетърпението й често прерастваше в гняв.

Въпреки хладнокръвната й ледена външност никой не би употребил думата „спокоен“, за да опише Си Си дьо Поатие.

Изпратила бе книгата до всички издателства: от водещите компании в Ню Йорк до „Пюбликасион Режан е Мезон де карт“ в Сен Поликарп – краварско селце по пътя между Монреал и Торонто.

Всички й отказаха, веднага разпознали в ръкописа й бездарна смесица от абсурдни философии в стил „помогни си сам“, увити в недомислени будистки и индуистки учения. И то поднесени от жена, която на снимката на корицата изглеждаше, сякаш е изяла собствените си деца.

– Няма никакво просветление, по дяволите! – заяви пред Сол в монреалския си офис един ден, когато бе получила купчина писма с откази. Накъса ги на парченца и ги посипа на пода, да ги чисти прислугата. – Този свят е объркан, казвам ти. Хората са жестоки и безчувствени, обожават да се прецакват един друг. Няма любов, няма състрадание. Това – замахна с книгата във въздуха като с митичен древен чук, който е на път да се стовари върху наковалнята на отмъщението – ще научи хората как да открият щастието.

Гласът й бе нисък, думите едва се процеждаха между устните й като змийска отрова. Щеше сама да публикува книгата си, да се погрижи тя да излезе преди Коледа. И понеже в произведението й се говореше за светлина, на Сол му се стори иронично, че ще бъде издадена точно на зимното слънцестоене. В най-късия ден от годината.

– Кой я публикува? – не се сдържа да попита сега Сол. Си Си не отговори. – А, спомних си – продължи. – Никой не искаше да я издаде. Сигурно е било ужасно. – Замълча за момент. Дали да забие ножа още по-дълбоко в раната? Е, какво толкова? Защо пък не? – Какво беше чувството, Си Си?

Това болезнено присвиване на очи ли беше?

Мълчанието се проточи красноречиво. Лицето й бе все така безизразно. Ако нещо не се харесваше на Си Си, то не съществуваше. Това включваше мъжа и дъщеря й. Както и всяко неприятно преживяване, всяка критика, всяка груба дума, изречена от друг, всяка емоция. Си Си живееше в собствен свят, където бе идеална, където можеше да скрие чувствата и провалите си.

Сол се питаше кога този неин свят ще избухне. Надяваше се да е наблизо, за да види. Но не прекалено близо.

Хората били жестоки и безчувствени, казваше тя. Жестоки и безчувствени. Не толкова отдавна, преди да се обвърже с договор като неин фотограф и любовник, Сол дори мислеше, че светът е красиво място. Всяка сутрин се будеше рано и излизаше в свежия ден, когато светът бе нов и всичко беше възможно, и виждаше колко прекрасен е Монреал. Гледаше как хората се усмихват един на друг, докато пият капучино в кафенетата или се разхождат с цветя или франзели в ръка. Гледаше как децата събират кестени през есента, за да играят конкърс2. Гледаше как хванати под ръка възрастни жени вървят по главната улица.

Не беше толкова глупав или сляп, за да не вижда бездомниците или пък насинените и похабени лица на част от минувачите, които, изглежда, бяха прекарали дълга и празна нощ и се готвеха за още по-дълъг ден.

По принцип обаче смяташе, че светът е хубаво място. И снимките му отразяваха това схващане – показваха светлината, блясъка, надеждата. Но и сенките, които по естествен начин подсилваха светлината.

По ирония на съдбата тъкмо това негово качество привлече окото на Си Си и я накара да му предложи договор. В едно монреалско модно списание го бяха нарекли „горещ“ фотограф, а Си Си винаги искаше най-добрите. Затова все запазваха стая в „Риц“. Си Си прибираше шампоаните и канцеларските стоки, за да се докаже, точно както бе взела него. И ги използваше, за да впечатлява хора, на които изобщо не им дремеше, точно както използваше него. В крайна сметка всичко отиваше на боклука. Както бе изхвърлила съпруга си, както пренебрегваше и осмиваше дъщеря си.

Светът беше жестоко и безчувствено място.

Сол вече вярваше, че е така.

Мразеше Си Си дьо Поатие.

Стана от леглото, като остави Си Си да гледа влюбено книгата си – истинския й любовник. Погледна я и я видя леко размазано. Наклони глава и се запита дали не е прекалил с алкохола. Ту я виждаше размазано, ту ясно, сякаш гледаше през призма две различни жени: едната – красива, бляскава, жизнена; другата – жалка, изрусена, смачкана, похабена, наранена, груба. И опасна.

– Какво е това?

Бръкна в кошчето и извади тънка папка. Веднага позна, че е портфолио на художник. Беше красиво, грижливо подвързано и отпечатано на луксозна хартия. Сол я отвори и затаи дъх.

От скъпата хартия сякаш грееха бляскави светли картини, които го накараха да трепне. Изобразяваха свят, едновременно прекрасен и наранен. Свят, в който надеждата и състраданието все още съществуваха. Явно такъв го виждаше художникът всеки ден. Както самият Сол навремето бе живял в свят на светлина и надежда.

Картините изглеждаха простички, но в действителност бяха много сложни, с насложени един върху друг образи и цветове. Часове, дори дни бяха необходими, за да се постигне желаният ефект за всяка от тях.

Сол се вгледа в една от картините, която бе точно пред очите му. Могъщо дърво, извисило се в небето, сякаш се стремеше да достигне слънцето. Художникът бе успял някак да създаде усещане за движение, без да е дезориентиращо. Беше се получила красива, внушаваща спокойствие и – най-важното – силно въздействаща картина. Връхчетата на клоните сякаш се разтапяха и изглеждаха замъглени, като че ли дори в увереността и устрема на дървото имаше частица съмнение. Беше блестящо изпълнение.

Всички мисли за Си Си изчезнаха. Сол се катереше по дървото, почти усещаше грапавата кора, както едно време, когато седеше в скута на дядо си и се гушеше в брадясалото му лице. Как бе успял художникът да постигне този ефект?

Не можа да разчете подписа. Прелисти още няколко страници и онова, което видя, озари с усмивка леденото му лице и сгря сърцето му.

Може би някой ден, ако успееше да се откачи от Си Си, щеше да се върне към предишната си работа и пак да прави произведения като тези.

Издиша дълбоко и се освободи от всички мрачни чувства, насъбрани в него.

– Е, харесва ли ти? – попита Си Си и размаха книгата пред него.

Свързани заглавия:

Луиз Пени: Има огромна връзка между здравето на хората и грамотността им

Излиза втората книга за детектив Гамаш от Луиз Пени

Луиз Пени: За какво човек да е романист, ако не може да си играе на Бог

„Убийството на художника“ от майсторката на криминалето Луиз Пени е вече на български

„Убийствено студена“ тук

„Убийството на художника“ тук

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

z26368530IER,Nagroda-literacka-Nike-2020--Zwyciezca-Radek-Rak

Ветеринар стана писател на годината в Полша

Радек Рак се е посветил на фантастиката 33-годишният писател нашумя в родината си с историко-фантастическия …