Начало / Интервюта / Изабела Шопова: Надявам се следващата ми книга да е за Антарктида

Изабела Шопова: Надявам се следващата ми книга да е за Антарктида

Авторката на „На Изток – в Рая“ и „На запад от Рая“ Изабела Шопова ще стане втората българска писателка, която ще посети Антарктида. Тя планува да се включи в експедиция с водач Христо Пимпирев в края на годината. Това съобщи Шопова на среща с читатели в столичната книжарница „Хеликон-България“. Дискусията бе водена от нейната колежка Соня Тодорова, автор на книгата „Кратък и практичен наръчник за оцеляване на семейства с малки деца в София“.

Ето част от разговора между двете писателки:

Соня Тодорова: Пишеш в едната книга, че за много хора Австралия и Нова Зеландия са едно и също. Подозирам, че не е така. Еднакво различни ли са от това, което познаваме или са различно различни?

Изабела Шопова: За мен, като българка, те изглеждаха като малко място в света, за което е отделено половин час в програмата по география. Като отидох там, аз също мислех, че двете страни са еднакви. Нова Зеландия беше невероятен шок за мен и съпруга ми. Не беше нищо от това, което си представяхме. Мислехме, че е западна страна с висок жизнен стандарт. Шокът бе не само от природата, странните птици но и от хората, дори от начина, по който си мият чиниите. Беше като да си кацнал на друга планета. Необходими ни бяха 6 години. Бях убедена, че от тук нататък нищо на този свят не може да ме изненада. Единствено Марс може да бъде някакво приключение и предизвикателство. Тогава решихме да прескочим морето и да видим какво правят съседите на запад в Австралия. Никога в живота си не съм била по-малко подготвена за приключението, което там изживях. Австралия, както е на една вада от Нова Зеландия, е абсолютно различна. Да, вярно, говорят същия език горе-долу, да вярно карат от обратната страна на пътя. Така, че да, тези две страни са различни по различен начин.

СТ: Едно от нещата, които е различно и изненадващо е природата, времето. И в двете книги отделяш огромно внимание на тези неща. Установих че в Нова Зеландия животните са не отровни, а в Австралия – отровни. Така ли е?

ИШ: Винаги съм била любопитна към природата, интересували са ме животните в този смисъл Нова Зеландия беше много благодатно за изучаване. Там постоянно си надухва, намокрен, подгизнал дори. В Австралия е още по-интересно макар да не вали непрекъснато, но като спре, напича такова слънце, че всичко изгаря. Като завали пък винаги се стига до някакви тежки наводнения. Един от проблемите ми в Австралия, при положение, че идвам от малка страна, а и Нова Зеландия е мъничка, беше колко огромна е Австралия. Тя е по-голяма от Европа. Истината е, че никой не знае защо в Австралия са концентрирани някои от най-отровните животни на планетата. Имаме 9 от 10-те най-отровни змии в света, 5 от 10-те най-отровни паяка. Продължава класацията с най-отровните миди, най-отровните медузи и т.н. Разбира се, задният двор не гъмжи от отровни змии и паяци. Редките ми срещи със змии са от някакъв по-цивилизован характер. Веднъж бързах с колата, но попаднах в задръстване, защото полицията беше направила кордон, защото чакаме два питона, които правят любов и никой не може да ги закачи, не защото са опасни, а за да не ги прекъсват. Австралия е известна с крокодилите. Периодично има зловещи инциденти. Ходих специално да ги гледам край Дарвин. Не искам да съм съсед с тези крокодили – гнусни са, ужасни са, а на всичко отгоре имат лош нрав, никого не обичат и мразят света. Някои са толкова агресивни, че никога не създават и любовни двойки. Те са застрашени до един.

СТ: Не мога да устоя и да не си спомня за книгата на Тери Пратчет „Последният континент“. Там героят влиза в един магазин и пита: „Има ли неотровни животни на този континент?“ В тази връзка да попитам какво е франджипани и как изглеждат кукабарите?

ИШ: Искам само да уточня, че в района в, който живея, има поговорка, с която посрещат новодошлите: „Което не се опитва да те изяде, е достатъчно отровно да те убие“. Неопасни животни няма. Аз имах най-сериозни премеждия с мравките. В Австралия има едни от най-отровните и кошмарни мравки. Те представляват 10% от биомасата на планетата и по мои наблюдения поне 90% от тях живеят в Австралия. Имала съм взаимоотношения с голяма част от тях и никога не съм излизала победител. Франджипаните са едно от малкото неща в Австралия, които не са отровни и не са опасни. Това е дръвче, тропическо с вечно зелени листа, с невероятен аромат и малки цветове. Използва се в козметиката. Кукабара е птица, нищо особено, с голяма човка. Всички птици в Австралия имат огромни, яки, внушителни човки. Птиците нападат всичко живо. Даже велосипедистите имат специални стърчащи неща по-каските. Кукабарите имат някакъв невероятно заразителен смях. Кискат се като 300 вещици, събрани на събор. Няма как да не се почувстваш засегнат от кикота им.

Гост: А коалите и птицечовките?

ИШ: Те са много кротки животни и не обичат да бъдат притесняване. Живеят далеч от хората. В парковете, където ги показват на хората коалите имат график. Всяка една се показва за около час, а след това я прибират, за да не изпада в силен стрес. Движат се изключително бавно. Те са австралийски символ, но тези, които са в парковете, са специално подбрани да могат психически да издържат на присъствието на хората. Птицечовки не съм виждала в естествена среда. Те са много редки и много отровни – в задния си крак има шип, където е най-силната отрова.

Гост: А кенгурата?

ИШ: Те са навсякъде. Аз забравям за тях, защото абсолютно се вписват в пейзажа. Те са нещо като уличните котки или гълъбите и врабчетата. Има най-различни видове. Напомнят ми на козички. Кротки са по принцип, освен ако не се случи, някое да не те харесва, защото имат много здрави задни крака. Случва се да се прибереш в къщи и да намериш кенгуру. Съветът е да не се приближаваш, както и при всяко друго животно. Един ден отидох в столицата на Австралия Камбера, която е малко, изкуствено създадено градче. Наоколо няма индустрия и кенгурата са на стада, навсякъде, в центъра, по улиците. Естествени обитатели на града. Голям проблем са и посумите. Навсякъде тук им казваме опосуми, но там са посуми. Живеят в покривите на всяка къща и си вдигат вечер семейни скандали.  Кротки и приятни са. Имам проблем с прилепите там. В Австралия са огромни и са стотици милиони. Живеят на колонии. Интересни са и ибисите. Те си живеят в центъра на града и си изкарват прехраната по много интересен начин. Харесват си например някое китайско девойче, отива до нея, изглежда кротък, избира си от храната на човека, приближава се разперва криле и казва „Гааа“. Жертвата му изтървава всичко и така му оставя храната си.

СТ: И в двете страни населението е много разнообразно. Най-интересно ми е обаче коренното население и маурите. Какво прави хората различни, дали е произходът, корените и расата, или по-голямата разлика произтича от неща като социум и икономическо състояние?

ИШ: Хората са най-голямото и разнообразно богатство на тези две страни. Това ми беше много интересно. Мислех си, че ако знам езика, ще мога да общувам с хората там. Оказа се, че комуникацията изцяло е различна. Те имат различен маниер на общуване. Трябваше да се науча на т.нар. small talk – нещото, за което говориш с някой, с когото току що си се запознал. Ние в нашия регион имаме този проблем. Не виждах смисъл защо трябва да инвестирам време и усилия, за да говоря с някакъв човек, с когото се срещам случайно в асансьора на обществена сграда. Какъв е смисълът да си говорим? Изчетох купища книги защо и как се прави това. Оказа се, че ако двамата направим усилия си струва, че това е начин да създаваш приятели. Но още ми е трудно. Ако например се возиш само с един човек в асансьора, е неприлично да не си говориш с него. В Нова Зеландия беше по-лесно, защото задължителната тема е за времето. Другата тема е риболовът. Там няма човек, който да не ходи за риба. В Австралия трябва да знаеш какво е станало в крикета.

В Нова Зеландия маорите са около 10% от населението. Имало е процес на асимилация. Имат своя партия в парламента, етническа. Те много трудно съвместяват модерните представи за живот с традициите. Тяхното понятие за семейство е много различна, например. Имат някакво  понятие за по-разширено семейство, в което баба и дядо отглеждат децата, но гледат и някакви други деца. Там много не се държи сметка кой ти е баща или майка. Езикът им е много различен. Използват английската азбука, за да пишат, но имат 6 гласни и 8 съгласни, или нещо подобно. Опитват се да си поддържат езика и културата си. Но обществото и правителството искрено искат да им помогнат да ги запазят. Имат курсове. Маорският е официално признат навсякъде, учи се в училищата, документите се издават на двата езика – английски и маорски, химнът е на двата езика. Смята се, че това е вид показване на уважение към местната традиция. В Австралия очаквах да намеря същото отношение към аборигените, но се оказа много различно. Отново имаме една култура, която няма нищо общо с маорите. В Австралия се смята, че местното население е там от над 60 000 години. Те са като извънземни за мен. Те имат абсолютно различно светоусещане. Те не се интегрират в обществото не само, защото не искат, но те просто не могат. Нашият начин на мислене е толкова различен, че не се опитват. Тяхната философия е, че трябва да се вписват в околната среда. Те не строят сгради, не искат да оставят следа след себе си. Трябва да не личи къде си бил. Имат нещо като 20 000 езика. Живеят си на малки семейни групи и дори в тях мъжете и жените живеят абсолютно разделени. Имат си някаква територия, която е разделена на женска и мъжка част и на мъжете не е разрешено да ходят в женската от страх от бога. Дори ако случайно попаднат там, след това трябва да се самоубият. Имат проблем, че туристите като снимат, след това публикуват снимките. Има табели, които молят да не се снима. Друга особеност е, че никога не говорят за мъртъвците си. Дори ако някоя дума звучи като името на някой починал, след смъртта му никой няма право да я ползва, тя е табу. И съответно трябва да се измисли нова дума.

СТ: Няма как да не попитам за Марс Арктик 365…

ИШ: Кандидатствах в една програма на Марсианско общество, която планира да изпрати екип за една година на експериментална база в канадския Арктик с цел да се проучат взаимоотношенията на хората в максимално близки условия до тези на Марс. Програмата беше отворена за доброволци от цял свят. Първоначално направиха селекция на полуфиналистите. Нямаше кой знае какви строги критерии. Тази междинна селекция според мен беше с цел да се популяризира този проект. Аз отпаднах при следващата селекция. Вече е определен окончателният екип, който ще замине.

СТ: Кажи и за Антарктида.

ИШ: Това е отдавнашна моя мечта. Веднъж, както си търсех нещо в интернет, открих, че австралийската антарктическа дивизия, която е подразделение на правителството, обявява свободни работни места в Антарктида. Така се зароди идеята ми, че мога да отида там. Не съм го измислила още как да стане да работя там. Карах една година курс за готвач, но ми стана ясно, че няма как да го направя без да напусна сегашната си работа. Примирих се, че моят начин да отида там е като писателка. Кандидатствах за тяхна стипендия – правителството си е дало сметка, че за Антарктида много малко се знае, а това, което се знае, е от гледна точка на учените, които пишат някакви скучни научни изследвания.  Заради това правителството осигурява възможност на представители на медиите и изкуствата, също да посетят континента, да натрупат някакви лични впечатления и да ги представят чрез своята медия. Направих предложение за книга. Исках да направя паралел между това как се живее и работи в Антарктида по австралийски и как се прави по български. Нямам отговор от австралийците. За неавстралийски граждани искаха подкрепа от моята страна, която трябва да е подписала Антарктическия договор. Писах писмо до българския антарктическия съюз. Професор Пимпирев ми отговори веднага, беше много мил. Предложи ми да отида. Новината е, че ще ходя в Антарктида около Коледа. Не искам да обещавам, но се надявам следващата ми книга догодина да е за Антарктида.

Свързани заглавия

Людмила Филипова обяви официално проекта си „Послание на Края на света до хората от Утрешния свят”

Известни личности подкрепиха „Проекта Антарктида“ на Людмила Филипова

Книги от Изабела Шопова тук

Един коментар

  1. Гергана

    „Кандидатствах за тяхна стипендия – правителството си е дало сметка, че за Антарктида много малко се знае, а това, което се знае, е от гледна точка на учените, които пишат някакви скучни научни изследвания“

    и това е написано от човек, претендиращ за интелигентност и образованост…скучните научни изследвания, госпожо спасяват човешки животи…замислете се!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

 

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.