Лира Литературно-рекламна Агенция
„Разполагам с вечността, но се нуждая от теб сега.“
Хари Август е на смъртното си легло. За единайсети път. Той чака да умре, както обикновено, в обятията на ласкавия морфинов унес, за да се прероди и да започне живота си отново.
Независимо какво се случва и какви решения взема, Хари винаги се озовава точно там, откъдето е започнал: дете, родено в началото на XX век, което пази спомените от всичките си предишни животи.
Но не и този път. Този път е различно.
„Едва не ви изпуснах, д-р Август.“ Малко момиче се появява до болничното му легло. „Светът свършва и ние не можем да предотвратим края му. Сега всичко е във вашите ръце.“
В традицията на „Скитникът евреин на” Йожен Сю „Първите петнайсет живота на Хари Август” е вълнуваща, романтична история за силата на духа, за приятелите, враговете и за това какво бихме направили, ако знаехме какво ни предстои.
ОТКЪС
Глава 9
Джени говореше с глазгоуски акцент, от който майка ѝ безуспешно се мъчела да я отучи. Майка ѝ вярвала в напредъка, а баща ѝ – в изоставането, и в резултат на това и двамата останали там, където винаги се намирали, до деня, в който Джени навършила осемнайсет, когато те най-сетне се разделили, за да не се видят никога повече.
Срещнах я отново в седмия си живот.
Бях на научна конференция в Единбург. На табелката ми беше изписано „Професор Х. Август, Лондонски университетски колеж“, а на нейната – „Д-р Дж. Мънроу, хирург“. Седях три реда зад нея, слушах ужасно скучна лекция на тема „Взаимодействието на калциевите йони в периферната нервна система“ и се взирах в тила ѝ като омагьосан. Все още не бях видял лицето ѝ и не бях сигурен, че е тя, но въпреки това знаех, че е. За вечеря сервираха питиета и храна, състояща се от прегорено пиле и картофено пюре с блудкав грах. Някакъв оркестър свиреше посредствени мелодии от петдесетте. Изчаках, докато двамата мъже, които ѝ правеха компания, се напиха достатъчно, за да се разтанцуват, оставяйки я сама с мръсните чинии и измачканата покривка. Седнах до нея и протегнах ръка.
– Хари – представих се аз.
– Професор Август? – поправи ме тя, след като прочете табелката ми.
– Доктор Мънроу, срещали сме се и преди – отвърнах аз.
– Така ли? Не мога съвсем да…
– Вие следвахте медицина в Единбургския университет и през първата година от обучението си обитавахте малка къщичка в Стокбридж заедно с четирима младежи, които без изключение се бояха от вас. Грижехте се за съседските близнаци, за да припечелите още малко пари, и решихте на всяка цена да станете хирург, след като видяхте как едно все още биещо сърце продължава усърдно да изпомпва кръв върху операционната маса.
– Точно така – промърмори Джени и се извъртя в стола, за да ме погледне. – Съжалявам, но въпреки всичко все още не мога да си спомня кой сте.
– Не се безпокойте – отвърнах. – Аз бях поредният младеж, който ужасно се страхуваше да ви заговори. Бихте ли танцували?
– Моля?
– Бихте ли танцували с мен?
– Аз… Божичко, да не би да се опитвате да ме впечатлите? Така ли да ви разбирам?
– Аз съм щастливо женен мъж – излъгах аз – със семейство в Лондон и нямам лоши намерения към вас. Възхищавам се на работата ви и не обичам да виждам самотни жени. Ако това ще ви зарадва, докато танцуваме, можем да обсъдим последните разработки в областта на образната диагностика и въпроса дали генетичното предразположение или сетивните стимули в хода на растежа са по-важни за развитието на нервните пътища в детството и предпубертетната възраст. Ще танцувате ли с мен?
Джени се поколеба. Пръстите ѝ неспирно въртяха венчалната халка, златен пръстен с три диаманта, по-безвкусен от онзи, който ѝ бях купил в един предишен живот, живот, приключил преди цяла вечност. Тя погледна към дансинга, окуражи се от тълпата и чу как оркестърът подхваща поредната мелодия, създадена с мисълта да запази строгите социални граници.
– Добре – съгласи се тя и ме хвана за ръка. – Надявам се, че сте усъвършенствали познанията си в областта на биохимията.
***
Двамата танцувахме.
Попитах я дали ѝ е трудно да бъде първата жена хирург в отделението на нейната болница.
Тя се разсмя и отговори, че само идиотите я осъждат заради това, че е жена, и че тя ги осъжда заради това, че са идиоти.
– Ползата за мен е, че мога да бъда едновременно жена и адски добър хирург, докато те завинаги ще си останат просто идиоти.
Попитах я дали се чувства самотна.
– Не – отвърна тя след миг. Не била самотна. Имала познати, които харесвала, колеги, които уважавала, семейство, приятели. Имала две деца.
Джени открай време искаше деца.
Чудех се дали би искала да има връзка с мен.
Тя ме попита кога съм престанал да се боя от нея дотам, че да стана толкова дързък на дансинга.
Отговорих ѝ, че това се е случило преди цял един живот, но че тя все още е красива и аз знам всичките ѝ тайни.
– Не чухте ли онази част от разказа ми за приятелите, колегите, семейството и децата?
Да, чул бях всичко и то ми тежеше при последвалия разговор. Тя ми отсече да се махам и да я оставя на мира, защото животът ѝ е съвършен и не се нуждае от усложнения. Колко ли силно привличане изпитвах към нея, попитах я аз, за да знам всичко това и все пак да шепна съблазнителни покани в ухото ѝ?
– Съблазнителни покани ли? Така ли ги наричате?
Избягай с мен, шепнех ѝ, само за тази нощ. Светът ще продължи да се върти, всичко ще свърши и хората ще забравят.
За миг изглеждаше изкушена, но после дойде съпругът ѝ и я хвана за ръка. Той беше верен, любящ и напълно здравомислещ, нейният мъж мечта, и тя се изкушаваше не толкова заради мен, колкото заради приключението.
Щях ли да постъпя различно, ако знаех бъдещата съдба на Джени Мънроу?
Може би не.
Оказва се, че в крайна сметка времето не е толкова добър пророк.
