Джеймс Тредуел е бивш научен работник и настоящ автор на фентъзи романи. Роден е в западен Лондон. Израства с книгите на Роджър Ланслин Грийн, К. С. Луис, Дж. Р. Р. Толкин, Мервин Пийк. Почитател е и на играта „Dungeons & Dragons“. Продължава да чете фентъзи и в университетските си години. По образование е експерт по британска литература от XVIII и XIX век. Пише исторически трудове преди да се насочи към любимия си жанр. Първата му книга от трилогията „Advent“ излиза през 2012 г. От днес, 9 юни, тя е българския книжен пазар със заглавието „Гавин и завръщането на магията“. Творчеството му е фокусирано върху ужаса, който ще настъпи, ако магията стане реалност, а не фикция и начин за бягане от действителността.
–––––––-
Да започнем с представяне: Кой е Джеймс Тредуел?
– Мисля, че е онзи висок човек на задния ред, който изглежда объркан и има нужда от подстрижка. Както и от нови обувки.
Как бихте представили „Гавин и завръщането на магията“ на потенциален читател?
– Хич не ме бива в тези „резюмета“… Предполагам, че бих го попитал дали някога се е чудил какво би било – ама наистина какво би било – ако му се случи нещо невъзможно. Все пак, ако трябва да създам малко по-обширна представа за книгата, вероятно бих казал, че тя е за завръщането на магията в света. В нашия свят, т.е. реалния свят, в който живеем; в който всички сме наясно, че отсъства каквато и да било магия.
Какво Ви вдъхнови да напишете този роман (както и продълженията му)? И откъде черпите вдъхновение като цяло?
– „Гавин и завръщането на магията“ е резултат от нещо, което се въртеше в главата ми години наред, много преди въобще да се замисля, че от него може да излезе книга. Доколкото си спомням, всичко започна с картината на момче, което ходи само в гората и по пътя си среща нещо абсолютно необяснимо. Усещах, че тази картина крие в себе си история, която все още не знам и явно съм бил прав. Често всичко започва с малки неща като тази картина: сцена, или определен герой, или събитие, които сякаш имат необяснима тежест. Но не бих могъл да кажа откъде идват историите. Филип Пулман веднъж го сравни с риболова от малка лодка в голямо езеро. Просто си седиш и, ако имаш достатъчно късмет, рано или късно нещо от това огромно и абсолютно непрогледно пространство под теб се улавя на кукичката. Не можеш просто да насилиш процеса и той да се случи. Всичко, което би могъл да сториш, е да се съсредоточиш и да бъдеш търпелив.
Харесва ли Ви да сте писател и да работите в издателската сфера? И имате ли някакви по-особени навици при работата – по време на писането и проучването?
– Харесва ми да съм писател по много причини. Издателската сфера е съвсем друга работа. Но не в лошия смисъл на думата – имам прекрасни агент и редактор, а и когато посетя офиса на издателите ми, винаги оставам изненадан (и очарован) колко радостни изглеждат всички. Но нямам никаква представа от тази работа с печата, маркетинга и продажбата на книги. Аз само пиша: всичко след това зависи от други хора. Всеки има своите работни навици, не е ли така? Навик, който може да ви се стори странен, е този, че аз пиша с химикалка на лист. И винаги извън дома. Първоначално пиша чернови, които нямат почти нищо общо с крайния вариант.
Кога осъзнахте, че искате да бъдете писател и каква беше първата ви стъпка към постигането на тази мечта?
– Мисля, че винаги ми е допадала идеята да разказвам истории, но перспективата наистина да стана писател въобще не ми изглеждаше реалистична, преди да се случи една поредица от събития и обстоятелства, когато бях на трийсет и няколко. Когато бях тийнейджър опитах да напиша някакво долнопробно фентъзи. Когато го прочетох, установих, че е потресаващо ужасно. Толкова отвратително, че не го погледнах отново в продължение на доста време. Но имам наистина щастливи спомени от процеса на писане: стоях до късно в стаята си, пусках въображението си на свобода и игнорирах всичко останало.
Какво е мнението Ви за жанра днес?
– Имате предвид фентъзи жанра, нали? Това е важен и интересен въпрос. Заинтригуван съм от преобладаващата несериозност на фентъзитата напоследък. Голяма част от най-добрите произведения имат някаква отракана, язвителна хладина в себе си, сякаш са писани от поколение, силно повлияно от Дъглас Адамс. Говоря за писатели като Тери Пратчет, чиято версия на фентъзито е открито сатирична. Но също и за писатели като Джо Абъркромби, където ще намерите конвенционален фентъзи материал, оформен по силно ироничен начин. Дори Нийл Геймън – когото смятам за истински гений, един от най-добрите живи писатели – поръсва всичко с щипка остроумие, което придава някакъв вид тъмен блясък. Напоследък виждаме все по-малко от деликатната, но сериозна тържественост на Толкин или Ле Гуин. Или, за да се изразя по друг начин: забележете разликата между Фродо Бегинс и Тирион Ланистър като фентъзи герои. Или колко по-остроумен и дързък стана Д-р Кой с времето.
Какво биха били изненадани да научат за вас читателите?
– Шубе ме е да прочета Х. Ф. Лъвкрафт. Истина е. От него сънувам кошмари. Много хора ми казват, че книгите ми са доста мрачни, но всъщност аз съм тотален литературен страхливец. Не мога да понеса какъвто и да било хорър.
Интервюто е извадка от „Interview with James Treadwell“ by Stefan Fergus; Civilian reader
Снимка: ВСС
Текстът е предоставен на lira.bg от издателство AMG Publishing
„Гавин и завръщането на магията“ тук