На фокус
Начало / Интервюта / Васил Георгиев: Бързата литература стана жертва на собствения си успех

Васил Георгиев: Бързата литература стана жертва на собствения си успех

Има много повече примери за повърхностно писане от хора, които влязоха с взлом в литературата, въпреки че владеят по-рафиниран изказ

 

Васил Георгиев е роден през 1975 г. в София. Завършва право в СУ „Св. Климент Охридски“ през 2001 г. През 2008 г. защитава докторска дисертация в областта на правото на Европейския съюз. Работи като адвокат .
Първият сборник с разкази на Васил Георгиев – „Будистки плаж“ (2008) е номиниран за наградата „Хеликон“ за 2009 г. и е един от фаворитите за спечелването й .
Вторият сборник на Васил Георгиев – „Уличник. Истории на софийските улици“ е номиниран за Националната литературна награда „Христо Г. Данов“ за българска книга на 2010 г. Книгата представлява сборник с най-добрите текстове на автора от списание „Една седмица в София“, в което от 2006 г. всяка седмица представя портрета на една софийска улица.
През 2011 година излезе третата книга на Васил Георгиев, сборник с разкази „Деград“, номинирана за наградата „Хеликон“.

►На пръв поглед заглавията на твоите сборници са обединени, “разположени “ сякаш спрямо определено място – “Будистки плаж”, “Уличник” ,”Деград”. Това съзнателно търсен ефект ли е?
– Не съм мислил по този въпрос. Да – “плаж “, “град” ,” улица”. Заглавието е първото нещо, което прави впечатление. По – сериозна е зависимостта между заглавието и то да има някаква отличителност, отколкото да съдържа контекста на книгата .Така беше при “Будистки плаж”. Промених заглавието на един от разказите, за да мога да нарека така целия сборник.

“Деград “ е най-социална, в сравнение с предишните ти две книги.
– Да, така е. С времето човек се опитва да балансира между личното и социалното и минава на друг етап. Мислех след “Уличник”, следващата ми книга да бъде роман. Опит, който се увенча с неуспех. През това време написах няколко разказа и други неща ,които се случиха оформиха една основна идея – за разруха ,“деград”, прощаване с илюзиите, че българското общество само ще достигне ниво, което да е съизмеримо с по- развитите , т.нар. западни общества… Вече знам, че мога да избягам от баналностите, от политизирането , от не особено обмислените обобщения.
Социалното писане всъщност е задаване на правилните въпроси.

Ти си юрист по професия, как се поместват в едно съзнание нормата , закона и импулса те да бъдат нарушени .
– Начина на осмисляне и в двата случая е, да прецениш какво би станало, просто изразните средства са различни – при писането на един договор и на един разказ. Когато трябва да защитаваш клиент предлагаш на съда една обосновка , пречупена през доказателствата. Същото е при разказа – трябва да си достоверен, въпреки абсурдите. Законът е едно абстрактно положение, приложено към конкретни случаи. Същото е при литературата – имаш не една, а много норми и си избираш в коя да влезеш. Можеш да пишеш дори сюрреалистично и пак да не излизаш от нея, в рамките на едно повествование ти работиш с едни и същи кодове.

“Уличник “, с целия този труд – да се проучат имена и факти около всяка софийска улица, промени ли отношението ти към историята ?
– Не особено. Доколкото познавам българската история като връзки между фактите и това, което сме учили в един смлян вид. Много съм мислил по тях и затова съм имал интерес да ги доразвия в “Уличник“. Това е труд, който върша и до сега всяка седмица и ми помогна да излагам мисълта си ритмично. Не бих го нарекъл висока литература, то е сборник с най- хубавите неща, които съм писал и много хора смятаха, че той трябва да излезе. Аз лично бях скептичен, но се получи.

Пародията удобство ли е в случая ?
– Това е иронизиране на клишетата. Ние сме отровени с изключителни клишета по отношения на историческите събития и никога не сме се опитвали да ги осмислим от гледна точка на човешкото участие. Сега в литературата има и такива опити- например “ Възвишение “ на Милен Русков.Това не е точно пародия, по- скоро поглед от един друг ъгъл .Ние възприемаме всички събития като експонати от музей, подредени по неоспорим начин. Пародията е нещо, върху което стъпваш, но тя не може да продължава през цялото време.

Ако съществува улица “Васил Георгиев “, как си я представяш – какво ще има там?
– Ще е павирана, вероятно ще има липи, и това ако стане ще бъде със сигурност , когато няма да ме има и се надявам да е след доста време… когато вече ще сме в тропиците, в този смисъл – защо не и едни портокалови дръвчета. Трябва да има стари кооперации също и хубав бар.

Възприемат те като част от онова цяло, наречено “бърза литература”, което доста време битува в масовото съзнание като късна реакция на 90-те години.
– Този термин Тома Марков го въведе около 2003-та и утихна преди аз да започна да пиша. Връзката ми с тези хора е, че сме добри приятели, но аз не бях писател тогава и никой не ме е възприемал като такъв. От една страна това е хубаво, защото създава колективна идентичност на едни хора и нещо като търговска марка , спрямо която публиката да има определени очаквания . Но и всяко обобщение съдържа риск – някой автор може да стане жертва на общия образ, ако друг от него не се харесва.

Има напоследък читателска съпротива срещу този начин на писане, който се свързва с пиара, с вестникарското клише, с едно моментно състояние на речта, което може би е лишено от дълбочина.
– Бързата литература стана жертва на собствения си успех и аз много се пазя да пиша в различни всекидневници, заради които хората мислят, че тези автори пишат по същия начин в произведенията си. Не мога да си представя Богдан Русев, Радослав Парушев, Момчил Николов , или Тома Марков и Стефан Иванов, които са поети – като повърхностни . Има много повече примери за повърхностно писане от хора , които влязоха с взлом в литературата, въпреки че владеят по-рафиниран изказ. Трябва да умееш да съчетаеш книжовния с уличния език по един определен начин.

Къде реално е проблема?
– Проблемът е, че българската литература трудно си пробива път. Хората са предубедени. Когато един човек живее в твоето общество, ти си мислиш, че той няма какво ново да каже за него. Имам идея за роман точно за това – легитимността на същото общество, която се крепи на доверието в институциите. Ето, във връзка с предстоящите избори – аз като юрист сериозно се замислям – моят глас бива неутрализиран срещу 20 лв. някъде и реално не се отчита, когато се избира висшия представителен орган на държавата. После 15 човека гласуват един закон – всичко това няма легитимност … Ако нормален човек можеше да живее извън държавата , той щеше да каже – не приемам и не съм длъжен да се подчинявам на този закон. Вие сте просто едно юридическо лице, което си мисли, че е парламент.
Ще се опитам да видя как в една малка група от хора това съждение работи, въпреки ,че е крайно. Когато вътрешно не си убеден в даден правов ред.

Публицистика ли ще бъде това ?
– Напротив, една романтична история.

Въпросите зададе: Людмила Еленкова
Книгите на Васил Георгиев тук

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

Memoir

U2 издават албум по книга

Съдържа 40 парчета Songs of Surrender, както ще се казва дискът, е всъщност аудиоверсия на …