Начало / Интервюта / Васил Георгиев: Бързата литература стана жертва на собствения си успех

Васил Георгиев: Бързата литература стана жертва на собствения си успех

Има много повече примери за повърхностно писане от хора, които влязоха с взлом в литературата, въпреки че владеят по-рафиниран изказ

 

Васил Георгиев е роден през 1975 г. в София. Завършва право в СУ „Св. Климент Охридски“ през 2001 г. През 2008 г. защитава докторска дисертация в областта на правото на Европейския съюз. Работи като адвокат .
Първият сборник с разкази на Васил Георгиев – „Будистки плаж“ (2008) е номиниран за наградата „Хеликон“ за 2009 г. и е един от фаворитите за спечелването й .
Вторият сборник на Васил Георгиев – „Уличник. Истории на софийските улици“ е номиниран за Националната литературна награда „Христо Г. Данов“ за българска книга на 2010 г. Книгата представлява сборник с най-добрите текстове на автора от списание „Една седмица в София“, в което от 2006 г. всяка седмица представя портрета на една софийска улица.
През 2011 година излезе третата книга на Васил Георгиев, сборник с разкази „Деград“, номинирана за наградата „Хеликон“.

 

►На пръв поглед заглавията на твоите сборници са обединени, “разположени “ сякаш спрямо определено място – “Будистки плаж”, “Уличник” ,”Деград”. Това съзнателно търсен ефект ли е?
– Не съм мислил по този въпрос. Да – “плаж “, “град” ,” улица”. Заглавието е първото нещо, което прави впечатление. По – сериозна е зависимостта между заглавието и то да има някаква отличителност, отколкото да съдържа контекста на книгата .Така беше при “Будистки плаж”. Промених заглавието на един от разказите, за да мога да нарека така целия сборник.

“Деград “ е най-социална, в сравнение с предишните ти две книги.
– Да, така е. С времето човек се опитва да балансира между личното и социалното и минава на друг етап. Мислех след “Уличник”, следващата ми книга да бъде роман. Опит, който се увенча с неуспех. През това време написах няколко разказа и други неща ,които се случиха оформиха една основна идея – за разруха ,“деград”, прощаване с илюзиите, че българското общество само ще достигне ниво, което да е съизмеримо с по- развитите , т.нар. западни общества… Вече знам, че мога да избягам от баналностите, от политизирането , от не особено обмислените обобщения.
Социалното писане всъщност е задаване на правилните въпроси.

Ти си юрист по професия, как се поместват в едно съзнание нормата , закона и импулса те да бъдат нарушени .
– Начина на осмисляне и в двата случая е, да прецениш какво би станало, просто изразните средства са различни – при писането на един договор и на един разказ. Когато трябва да защитаваш клиент предлагаш на съда една обосновка , пречупена през доказателствата. Същото е при разказа – трябва да си достоверен, въпреки абсурдите. Законът е едно абстрактно положение, приложено към конкретни случаи. Същото е при литературата – имаш не една, а много норми и си избираш в коя да влезеш. Можеш да пишеш дори сюрреалистично и пак да не излизаш от нея, в рамките на едно повествование ти работиш с едни и същи кодове.

“Уличник “, с целия този труд – да се проучат имена и факти около всяка софийска улица, промени ли отношението ти към историята ?
– Не особено. Доколкото познавам българската история като връзки между фактите и това, което сме учили в един смлян вид. Много съм мислил по тях и затова съм имал интерес да ги доразвия в “Уличник“. Това е труд, който върша и до сега всяка седмица и ми помогна да излагам мисълта си ритмично. Не бих го нарекъл висока литература, то е сборник с най- хубавите неща, които съм писал и много хора смятаха, че той трябва да излезе. Аз лично бях скептичен, но се получи.

Пародията удобство ли е в случая ?
– Това е иронизиране на клишетата. Ние сме отровени с изключителни клишета по отношения на историческите събития и никога не сме се опитвали да ги осмислим от гледна точка на човешкото участие. Сега в литературата има и такива опити- например “ Възвишение “ на Милен Русков.Това не е точно пародия, по- скоро поглед от един друг ъгъл .Ние възприемаме всички събития като експонати от музей, подредени по неоспорим начин. Пародията е нещо, върху което стъпваш, но тя не може да продължава през цялото време.

Ако съществува улица “Васил Георгиев “, как си я представяш – какво ще има там?
– Ще е павирана, вероятно ще има липи, и това ако стане ще бъде със сигурност , когато няма да ме има и се надявам да е след доста време… когато вече ще сме в тропиците, в този смисъл – защо не и едни портокалови дръвчета. Трябва да има стари кооперации също и хубав бар.

Възприемат те като част от онова цяло, наречено “бърза литература”, което доста време битува в масовото съзнание като късна реакция на 90-те години.
– Този термин Тома Марков го въведе около 2003-та и утихна преди аз да започна да пиша. Връзката ми с тези хора е, че сме добри приятели, но аз не бях писател тогава и никой не ме е възприемал като такъв. От една страна това е хубаво, защото създава колективна идентичност на едни хора и нещо като търговска марка , спрямо която публиката да има определени очаквания . Но и всяко обобщение съдържа риск – някой автор може да стане жертва на общия образ, ако друг от него не се харесва.

Има напоследък читателска съпротива срещу този начин на писане, който се свързва с пиара, с вестникарското клише, с едно моментно състояние на речта, което може би е лишено от дълбочина.
– Бързата литература стана жертва на собствения си успех и аз много се пазя да пиша в различни всекидневници, заради които хората мислят, че тези автори пишат по същия начин в произведенията си. Не мога да си представя Богдан Русев, Радослав Парушев, Момчил Николов , или Тома Марков и Стефан Иванов, които са поети – като повърхностни . Има много повече примери за повърхностно писане от хора , които влязоха с взлом в литературата, въпреки че владеят по-рафиниран изказ. Трябва да умееш да съчетаеш книжовния с уличния език по един определен начин.

Къде реално е проблема?
– Проблемът е, че българската литература трудно си пробива път. Хората са предубедени. Когато един човек живее в твоето общество, ти си мислиш, че той няма какво ново да каже за него. Имам идея за роман точно за това – легитимността на същото общество, която се крепи на доверието в институциите. Ето, във връзка с предстоящите избори – аз като юрист сериозно се замислям – моят глас бива неутрализиран срещу 20 лв. някъде и реално не се отчита, когато се избира висшия представителен орган на държавата. После 15 човека гласуват един закон – всичко това няма легитимност … Ако нормален човек можеше да живее извън държавата , той щеше да каже – не приемам и не съм длъжен да се подчинявам на този закон. Вие сте просто едно юридическо лице, което си мисли, че е парламент.
Ще се опитам да видя как в една малка група от хора това съждение работи, въпреки ,че е крайно. Когато вътрешно не си убеден в даден правов ред.

Публицистика ли ще бъде това ?
– Напротив, една романтична история.
Книгите на Васил Георгиев тук

Прочетете още

215939_b

Сборник със знакови текстове на Ориана Фалачи

Ключовите събития от повратната в съвременната световна история 1968 година, видяни през погледа на известната …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *