Лира Литературно-рекламна Агенция
Мечтател безумен, образ невъзможен,
на тъмна епоха син бодър, тревожен,
Раковски, ти дремеш под бурена гъст,
из който поглежда полусчупен кръст.
Син, дреми, почивай, ти, който не спеше,
ти, кой беше вихър, котел, що кипеше
над някакъв злобен, стихиен огън.
Спи! Кой ще разбужда вечния ти сън?Природата веща беше се сбъркала:
тя от теб да стори гений бе искала,
затова в глава ти като в една пещ
фърли толкоз пламък и възторг горещ,
но друг таен демон се намеси тамо:
ти стана създанье от крайности само,
елемент от страсти, от злъчка и мощ,
душа пълна с буря, с блясък и със нощ.
Твойта вражда беше вражда сатанинска,
твойта любов беше любов исполинска,
любов без съмненье, без свяст, без предел,
що кат кръст огромен ти беше понел.
Твоят символ беше: смърт или свобода,
сънят ти – Балкана, кумирът – народа,
народа с безчестье и с кърви облян.Твоят живот целий беше един блян!
Ти гледаше бледен в бъдещето скрито.
Ти се вреше дръзко в миналото срито
и оттам влечеше кат победен знак
векове от слава, затулени в мрак,
за царе, юнаци вълшебни преданья,
обраснали с плесен старинни сказанья;
твоят орлов поглед виждаше навред
от българска слава останки безчет
и в тъмна ни древност, бездънна провала,
ти вкарваше смело вселената цяла.
Нищо невъзможно за теб не оста.
ти даваше образ на всяка мечта.
На неми загадки, сфинкси безответни
предлагаше твойте въпроси заветни;
исторйята, мракът, времето, редът
не значеха много в големий ти път;
ти иска да бутнеш, о, дух безпокоен,
нещастен мечтател, апостол и воин,
в един час делото на пет векове.
Чухме ний твойте горди викове,
когато при Сава и при Дъмбовица
викна пръв „Свобода! Сяйна е зорница!“
И ту с перо остро, ту с гореща реч
надеждите сейше наблиз и далеч.
Един само буден сред толкова спящи,
ти един за всички като демон бдящи
работи, бори се, стреска, вълнува,
тук мъдрец замислен, там луда глава,
мрачен узник в Стамбул, генерал в Балкана,
поет и разбойник под съща премяна,
мисъл и желязо, лира и тръба:
всичко ти бе вкупом за една борба.
Исторйята има да се позамисли
във кой лик безсмъртен тебе да причисли.Ти умря. И пътят към гроба ти ням
обрасъл е вече със бурен голям,
и прахът ти гние без сълзи набожни…
Не зарасна само, герою тревожни,
проломът широкий, който ти тогаз
в бъдещето тъмно отвори за нас!
Иван Вазов, 1882, Пловдив
––––––––
През 2021 г. отбелязваме 200 години от рождението на великия Георги Раковски. Въпреки че има фундаментално значение за Българското възраждане, постепенно животът и делото му потъват в забрава. В своя кратък живот той е бил всичко – революционер, търговец, бегликчия, журналист, писател, поет, войвода, преводач, масон, историк, етнограф, общественик, дипломат, политик… и всичко в името на свободна и независима България.
Предлагаме ви кратък откъс от последната част на „Строителите на съвременна България“, в която Симеон Радев отдава дължимото на Раковски:
„Революционната емиграция, това е преди всичко Раковски. Тоя необикновен човек, който господствуваше както никой друг над своето време, държи и до днес българското въображение в плен. Има в неговата личност някакво тайнствено вълшебство, което, от всички що са писали за него, само Вазов в своята „Епопея на забравените“ е можал успешно да призове. Това се обяснява. Раковски още приживе влезе в своята легенда; да мине от легендата в епоса бе естествено.
Четем нейде, какво Ничше, който при първото си пътуване за Италия минал Алпите заедно с Мацини, запазил от тая случайна среща един незаличим спомен. Певецът на Заратустра видял в апостола на италиянското обединение човекът предопределен от историята, както други са се смятали някога предопределени от Бога. Такъв знак на съдбата са носили върху си всичките тия герои на действието, които се явиха в Европа при голямото раздвижване на народностите като олицетворение на вековния копнеж на своите народи: Гарибалди, Кошут и пр. Към тая категория на големите национални романтици от миналия век се числи Раковски; само че сцената, на която той се яви, бе много по-малка. Борбата за освобождението и обединението на народностите, едно последствие на Френската революция, принадлежеше към общия устрем на левите течения в Европа; у Раковски обаче няма увлечение в тая посока. Той бе въобще неподатлив на идеологиите. През времето, което той прекара в Русия, веднага след Кримската война, се основа в Москва Славянското дружество; тогава почваше и умствения кипеж у интелигенцията, който доведе до създаването на революционния комитет „Земля и Воля“. В разлика от други българи, които след него се завръщаха от Русия повлияни от славянофилството или от нихилизма, Раковски остана незасегнат от едното течение, както и от другото. Проблемите на човечеството и бъдещето на света, всичко което бе умозрение и политическа метафизика, го оставяше равнодушен. Чуждото му обръщаше вниманието, само ако пряко или косвено интересуваше България. Българското минало, българската слава, българският бит, българската съдба, ето кое го занимаваше. Науките, които той засегна, само под тоя ъгъл ги гледаше. Историята му служеше да възвеличи българското име; филологията, да покаже старинността на българския език; богословието, да оборва Гръцката патриаршия.
Всяко негово писание бе дело. Поезията му и тя не бе друго освен патриотична публицистика в стихове. Българин самопогълнат в българщината, такъв го виждаме в цялата му дейност. Не се влияе той нито от сантиментални настроения, нито от политически догматизъм“.
