„Антология българска поезия ХХІ век“ (ревю)

27.02.2015 Читатели

Златина ПЕТКОВА

Днес не се чувствам никак добре. Разболях се. Диагнозата е странна: „Настинка на очите“. Причинява се от твърде много изплакан дъжд.Хората се лекуват с алкохол, хапчета, сън или усмивки, аз – със стихове. Лекувам се с новата „Антология на българската поезия на 21 век“. Повярвайте, най-доброто хапче срещу простуда на очите. Правя си компреси – римувани или бели. Спирам се на имена, които не познавам или обратно. Вече не помня как точно беше. Петър Чухов, Георги Господинов, Георги Рупчев, нещичко от Деян Енев… Сетих се защо обичам Калина Ковачева и тропнах яростно с крак с по мъжки сопнатия стих на Маргарита Петкова. За първи път срещам Борис Гуляшки. Заши ме с “ Конец“. Пише особено и хубаво, а е хубаво, точно защото е особено. Кратката биографична справка свършва с :“ Умира на 16 декември 2007-ма година в старчески дом.“ И в тази смърт има повече поезия, отколкото в патоса на куршума. Начумерена, жилава, грозновата, но истинска.

С любовта си към Борис Христов вече даже и на себе си досадих. “ Самотният човек “ не е стихотворение или песен, а молитва, която си шептя, докато си вървя и хич не ми пука, че е богохулство. Заяков още ми е загадка, поисках му малко време, разбран човек – съгласи се и на много. Динков някак ме е срам, когато го срещам. Понякога идва в спомените ми. Звъни в 22:30 на входната врата в дома ми в Пазарджик. Отваря му баба. Бил приятел на дядо ми и поет. Ама дядо ми вече е мъртъв, аз съм на 10, а той е странен мъж, дето и пие, и пуши много. Динков, като дядо ми, умря преди да порасна. Не можах да го прочета, докато спеше на дивана вкъщи. Нищо не разчетох и в дима на хилядите му цигари. Сега ми е някак виновно , когато с възхита често си повтарям:

…Аз искам тоя свят да видя

без облаци от керемиди:

да го изстрадам в пълна мяра,

та утре да му имам вяра-

та в стиховете ми презирани

да няма нищо за умиране.

Не закъснях ли ? С Николай Кънчев съм се зарекла да обходя стотици редове, но не точно днес. Всички обувки са ми скъсани, а боса , както и да го гледаме, си е клише, че и ще боли. Емил Симеонов с “ Архивно“ го слагам в собствените си архиви и отбелязвам, че прочита подлежи на множество повторения с цел – усещане за свобода. Малина Томова сега я виждам и, за да не я забравя, я подчертавам с … С молив, но не в книгата, а в ума си. А с молив, защото химикалите са за прозата. Поезията е длъжна да бъде некатегорична, въпреки че това, от моя страна, звучи дразнещо категорично.

Антологията почва с Валери Петров, някак по подразбиране. А на мен ми е и тъжно и болно, че чакахме смъртта да ни припомни колко велико е белобрадото старче, дето ни закле винаги да помним, че и ние сме „от рода на хвърчащите хора.“

Завършвам с поезията на Ваня Ангелова. Обикновено име. Обикновени кратки стихове. А аз си мисля “Колко ли талант се изисква , за да го направиш да изглежда така обикновено.“

НЯМА ЗАЩО

да ме търсиш.

Аз съм там,

където отивам.

ПЪТЯТ Е СЪЩИЯТ

Само ти,

която се връщаш,

не си онази,

която отиваше.

„Антология българска поезия ХХІ век“ тук