Начало / Любопитно / “Раздяла няма.Македония срещу македонизма” от Темелко Нешков (анотация и откъс)

“Раздяла няма.Македония срещу македонизма” от Темелко Нешков (анотация и откъс)

Една книга, очаквана с нетърпение от читателите на нестандартното четиво вече е на книжния пазар.  Това е мемоарно-автобиографично-публицистичната книга “Раздяла няма.Македония срещу македонизма” на Темелко Нешков.

Заглавието и подзаглавието носят голямата интрига –  духовна и  политическа, защото авторът е  духовен стожер, устоял на всички политически инквизиции, съпътстващи нелекия му живот.

За какво иде реч?

Шестнайсетгодишният юноша Темелко Нешков е изкушен от желанието да отиде в партизанския отряд, за да се бие с нацистите. Но там  непокварената му душа с покруса открива, че  редиците на Титовите партизани в Македония целенасочено се прочистват от хората с българско самосъзнаие, силно желаещи Македония да се откъсне от Югославия. Пратеникът на Тито  Светозар Вукманович – Темпо е мрачната фигура, която реди пасианса на съдбите на тези обречени люде, които имат една единствена “вина”, че се наричат българи.

Дал си клетва, че ще се включи в борбата на своя народ за съхранение  на българското  име, авторът  преминава през иглените уши на всяка инквизиция, която му  предлага Титовата демокрация. Арестите, карцерите, затворите концлагерите са неговата черна ориз в продължение на 12  години, съпътстван от стотици хора, мислещи и непридаващи се като него. Смъртта е всекидневие, изтезанията – повсеместна практика, безчовечието – закон. Ако  световната литература притежава   шедьовъра на Данте Алегиери “Ад”, ако съветската – има своя “Гулаг” на Александър Солженицин, днес българската книжнина вече се сдоби с  разтърсващата изповед –  “Раздяла няма.Македония срещу македонизма”.

Но ако Данте поставя в преизподнята грешниците на Христовата вяра, ако Солженицин разголва садизма на сталинизма срещу собствените му опоненти, Темелко Нешков разкрива трагедията на тези, които не искат да заменят българското си име с друго, насила натрапено им.

Какъв парадокс! В Югославия, наредена до побледителите срещу нацизма, се извършва национален геноцид над българите. Антифашистите са усвоили блестящо методиката на нацистите и я прилагат в Македония.

Читателят няма как да затвори книгата след като е надникнал в нея. Събитията са главоломни, динамиката –  завладяваща, интелект и емоция, състрадание и възхита се преплитат, за да ни заставят да прочетем тази страница от българската история, която  досега умишлено беше държана  в периферията на националното ни себепознание.

Това е книга, която задължително трябва да бъде прочетена от всеки българин!

ОТКЪС

След обвинителя съдът даде думата на защитата. В нейния състав влизаха трима служебни адвокати, избрани от самия съд. Единият от двамата, на 40-45 г., стана и започна своята защитна реч. Едва ли някой от нас в този момент се е надявал на някаква помощ, но дори и да е имал някакви минимални надежди, те изчезнаха още с първите думи. Ние бяхме защитавани под меката форма на обвинение, което напълно се подкрепяше от Лазар Мойсов. Вторият адвокат използва същия метод на защита. И с отекчено безразличие очаквахме думите и на третия адвокат, за да свърши възможно по-скоро тази трагикомедия, подготвена с цел да развесели сръбската аудитория. И о, небеса!Третият адвокат зае истинската позиция на защитник и разобличи колегите си. Не само нас, изненадата стъписа всички. Освен злобна почуда, по лицето на Лазар Мойсов и Панта Марина, се четеше и обърканост.

Пред всички нас, гордо изправен, с достолепие и чувство на отговорност, стоеше мъж на около 50-годишна възраст, плешив, среден на ръст. Дълбок, покоряващ глас прекъсна тишината в залата.: „Уважаеми съдии, съдебни заседатели, прокурори, уважаема публика, има ли тук място за обвинение на моите защитници. От обвинението и от отговорите на подсъдимите стигам до едно единствено заключение: Автономна Македония.

Благоя Попанков, това е името на този адвокат, говори около час. Той се изразяваше на литературен български език, което предизвика смут в грижливо подготвения сценарий. Лазар Мойсов не намираше сили да прикрива яростта си, на моменти ставаше, правеше две три крачки и сядаше, за да чуе още по-непоносимите за него думи на нашия защитник: „Какви терористи, какъв терористичен акт – продължаваше Попанков – са направили, за да бъдат съдени като такива и още по-малко пък, да се иска смъртно наказание. Срамно ли е да се чувстваш българин, трябва ли да се отречеш от това?Тогава позволете ми искрено да кажа, че в този случай би трябвало в съдилищата да се изправи населението на цяла Македония. Има ли някой от тях, който да не е българин и да не се чувства такъв? И за това ли се искат смъртни наказания. Кажете ми тогава, кой ще заеме техните места, кой ще отиде в къщите им ? Сърби ли? На няколко пъти тук бе подчертано, че подсъдимият Живко Илиев като дете е избягал в свободна България, какво лошо има в това, че хората са бягали и напускали родните си огнища в период, когато Македония е кървяла под сръбското робство! Днес, защитавайки невинни хора, аз си давам пълното право, да отхвърля категорично искането за смъртни наказания и да се съобразя с това, че те всичките са били партизани, влизали са в боеве с немците и в тези трудни дни не са криели, че продължават да отстояват идеите на Гоце и Даме…..Всъщност, под лозунга на тази идея им е била обещавана независима Македония.“

През последните месеци, докато ни развеждаха от карцер в карцер по цяла Македония и сега, по време на процеса, постоянно чувахме презрителните думи „престъпници“, терористи“ и ето, че изведнъж в този кръг от избрани джелати, като мълния достигна до сърцата ни гласът на истината, на защитата. Този глас потвърждаваше вътрешното ни убеждение, че ние сме повече, че ние имаме право, въпреки че това право е мачкано, но винаги ще има хора, които ще ни защитават и оправдават.

Никой от нас не вярваше, че защитата на Благоя Попанков ще промени хода на процеса или че ще се отменят смъртните наказания, но неговите думи бяха най-неочакваният подарък, който получихме в навечерието на смъртта. Защитата му за нас означаваше, че делото ще продължи да живее, идеята за свободна и независима Македония ще се предава от човек на човек и с нас нищо не свършва.

Отново всички заедно, както при първия ден на процеса, ни качиха в микробуса и той потегли към затвора, а тук отново всеки – в своя карцер. Часовете, които ни разделяха от окончателното решение на съда минаха страшно бързо. Имах възможност да си припомня много подробности, да си помисля за какво ли не. През последните дни толкова много се произнасяше думата „смърт“, че бях свикнал с нея и престанах да мисля за живота и смисъла му и някак си подсъзнателно започнах да се отдалечавам от него.

За първи път нощта ми се стори страшно тиха. Бях ли прекалено зает със собствените си мисли или пък беше някакво изключение и нямаше изтезания? Мисълта ме понесе надалеч, на моменти бях с приятели, с роднини, в някое село или град и бързам, бързам времето да ми стигне поне с мисълта да отида навсякъде, при всеки. Ще успея ли да стигна и до бащиния си дом? Бедният ми старец, какво ли прави сега? Разбрал ли е, че в тази серия от процеси е затворен и синът му? Колко време мина откакто се видяхме за последен път? Сигурно все някой му е казал и е разбрал какво е станало. И докато гонех съня, в тъмния карцер отварях широко очи и в тъмнината виждах всичко. Всичко минаваше пред очите ми: детството, борбата, затвора и … нямаше нищо друго. Животът ми беше от три части, а житейският ми път – сравнително къс. Бях само на 19 години и нямаше никакво съжаление в душата ми. Мислех си, че достойно съм ги изживял тези 19 г. и бях щастлив, че се срещнах и запознах със знаменити хора, големи патриоти. Нямам спомен дали все пак съм мигнал тази нощ, но дремнал или не дремнал на другия ден отново потеглихме към съда.

И ето че пак сме в същата враждебна зала, черната скамейка, пред нас съдиите, от едната страна обвинителят, от другата – защитата, а времето лети.

Панта Марина се изправи. Държеше лист, от който трябваше да прочете присъдите. Хартията трепереше в ръцете му. Като започна да чете, гласът му също трепереше и тревожно отекна в залата:

– Ангел Ми- и- и- ше -в с-с-с-мъ-рт чрез раз-ст-рел.

И съвсем неочаквано в залата закънтя друг глас, гласът на Живко., като последен поздрав, като последно сбогом: „Господине, защо треперите така гузно? Ние сме готови да приемем смъртта, вашият глас няма да трогне нито един от нас“. В ехото на неговия глас отново се чу гласът на Панта Марина, и отново треперещ:

– Жи – в – ко Ил- и -е-в смъ-рт, стре-ля-не.

– Сара-фко Ге-ле- ев смъ-рт, стре-ля-не.

– Жи- ван- че- вич смъ-рт, стре-ля-не.

– Александър – Санде – 20 г. затвор.

– Слободан Соколов -18 г. затвор.

– Темелко Нешков 12 г. затвор.

– Ванчо Арсов – 15 г. затвор.

– Фердо Илиев- 20 г. затвор.

– Милан М. Хаджиатанасов – 10 г. затвор.

Панта Марина пропусна да прочете присъдата на Дончо Попандов, но Лазар Мойсов му припомни: „Пропуснахте да прочетете присъдата на Дончо Попандов”.

Дончо Попандов беше осъден на 15 г. затвор.

*********

Ангел Мишев, Живко Илиев, Сарафко Гелев…От този момент, черната пропаст на смъртта ни разделяше безвъзвратно. Останаха тежките мисли и недоизречените думи. Остана невъзможността за братска прегръдка на раздялата, останаха неосъществените ни мечти , остана светлата диря на делото, тя ще е връзката между вашите гробове и нашия живот. Очите ви макар и затворени, ще виждат чрез нашите, в гробовете ви макар и живи ще влезем и ние. Раздяла няма и в това е силата на Македония.

“Раздяла няма.Македония срещу македонизма”  тук

Прочетете още

PAMUK_Orhan_The-Texture-of-Istanbul_FINAL_Cover_4

Орхан Памук за Истанбул: „Когато падне мъгла, е като градът от детството ми“

Писателят е роден точно там преди 72 години Носителят на Нобелова награда за литература през …