Босна и Херцеговина и изгубеният Иво Андрич (литературно пътешествие)

 „От всичко, което човек в стремежа си към живот издига и строи, най-доброто и най-ценното в моите представи са мостовете. Те са по-значителни от къщите и по-свещени от храмовете, защото са по-достъпни. Принадлежащи на всички и към всеки еднакви, полезни, построени винаги обмислено, там където се кръстосват най-много човешки нужди, те са по-трайни от другите постройки и не служат за нищо, което е потайно и зло.

… Всички мостове всъщност са едни и същи и еднакво заслужават нашето внимание, защото показват мястото, на което човек е срещнал препятствие и не се е спрял пред него, а го е преодолял и го е преминал според своите схващания, своя вкус и условията, които са го заобикаляли.“, из „Мостове, Иво Андрич

 Елена БОЙЧИНОВА

Туроператорите много, много рядко предлагат литературни пътешествия. Преди няколко месеца, покрай кончината Габриел Гарсия Маркес в Колумбия много популярни станаха магическите пътешествия по местата, за които Габо пишеше. За българите обаче южноамериканската страна е далечна, екзотична и немного постижима дестинация. Нобелист в литературата имаме и много по-близо – Иво Андрич и неговата Босна и Херцеговина.

Близка, красива страна с великолепна природа, много планини, много реки… и най-вече – много мостове. Мостове, за които великият писател редовно пише – книгите „Мостове“ и „Мостът на Дрина“ са най-малкото, което може да споменем.

Мостът към живота на Андрич в родината му обаче изглежда изоставен, раздрънкан, с дупки, почти изгорен. Днес, повече от 120 години след рождението му, писателят продължава не само да не е пророк в своята Босна, колкото в далеч по-мегаломанската Сърбия, например, но и да е откровено недолюбван. В Сараево, Мостар и Травник Андрич е просто едно минало, известно име, живял и писал там и за там, но отричан от местните жители, които го смятат повече за предател и сърбин или хърватин.

Далеч по-приеман и тачен е нобелистът в Белград, където е гробът му, където има и музей, и училище. Разбира се, почитта към Андрич е голяма и във Вишеград, който е част от областта Република Сръбска в административното делене на Босна и Херцеговина.

С култа към неговото творчество се сблъсках още на входа на Новото гробище в Белград, където почиват тленните останки на писателя. „Не мога да повярвам, че идват хора от България, които да тачат Андрич. Той е голямо име, но предполагах, че при вас повече бихте се интересували от Аркан, например“, казва вдъхновено на бариерата един от охранителите, докато ни упътва към парцела с гробовете на най-влиятелните и признати сърби.

Там е и Андрич, малък гроб, с изкуствени цветя до него, на почетно място, близо до най-прочутите сръбски учени, спортисти, артисти, професори. Край него, но с общи паметни плочи с други, почиват Момо Капор и Милорад Павич. Явно за сърбите босненцът Андрич е голямото име, което заслужава отделен гроб.

Неговите произведения са на витрината на всяка една белградска книжарница – многотомни поредици, както и последното издание на сборник с всичките му романи са изложени редом до явно големия хит на пазара в Сърбия това лято „Изневяра“ на Паулу Коелю. В сараевските книжарници Андрич е забутан, почти невидим, а пълните красиви белградски издания на творчеството му напълно липсват.

Самият живот на Андрич донякъде предопределя отношението на съграждани и сънародници в Босна. Хърватин католик по рождение, той е сърбин в произведенията си – ползва диалекта „ekavian“ и кирилицата, използвани предимно от сърбите. Факт от биографията му са, че през Първата световна война, като член на „Млада Босна“ – просръбска националистическа организация, чиито членове убиват австрийския принц Фердинанд в Сараево – той е арестуван и задържан от австроунгарските власти. Андрич е босненец според темите, които най-често избира, включително и тази, която му печели Нобеловата награда.

Той е бил и все още е едновременно възхваляван и отхвърлян в Босна и Херцеговина. Когато започва конфликта през 1992 г. паметникът му във Вишеград е разрушен, в Сараево – също. В Загреб пък и до днес все още не са определили напълно позицията си по отношение на него и самият Андрич е бил склонен да твърди, че хърватската столица никога не го е приемала добре – вероятно поради това, че е ухажвал Белград. Загреб разглежда успеха му в светлината на открито просръбска ориентация. Белград признава Андрич много по-рано и през 1926 г. на 34-годишна възраст той става асоцииран член на Сръбската академия на науките и изкуствата.

 „Да, Босна е страна на омразата. Това е Босна. И по някакъв странен контраст, който може би и не е така странен и би могъл чрез внимателен анализ да се обясни лесно, може също така да се каже, че малко са страните, в които има толкова твърда вяра, възвишена сила на характера, толкова нежност и любовен плам, толкова дълбочина на чувствата, привързаност и непоколебима преданост, толкова жажда за правда. Но под всичко това се крият в някакви неподозирани дълбини вихри от омраза, цели урагани от сподавени и подтиснати омрази, които зреят и чакат своето време”, пише Андрич  в „Писмо от 1920 година”, включено в сборника „Мостове”.

Било е така през 20-те години на миналия век, било е така през 90-те години, така до някаква степен е и днес. Босна е страна, в което националното е извън езика и националния химн и флаг, страна, в която религията продължава да играе важна роля в бита и ежедневието, страна, която дори се управлява на ротационен принцип от президенти, представители на трите етнически общности. Страна, пълна с мостове, но разделена от реки.

Да вземем за пример Сараево. Там пред очите ми, идващият от западния град Бихач Дамир, музикант и учител по пиано, само за минути стана лесна плячка за нападките на група ученици само заради по-различния си акцент. „Така е. Дори в Сараево, който е най-големият град в Босна, събрал хора от всички краища на страната, има огромно разделение. Никога не знаеш на какъв човек ще попаднеш. Трябва да се преструваш, да се преправяш, за да нямаш проблеми. Войната е свършила, но всички я помнят. Разделението го има“, споделя младият мъж, докато сядаме в един от най-популярните барове в столицата – Бар „Тито“ (поредната демонстрация за странностите на Босна – заведение, илюстриращо култа към бившия сръбски диктатор, бар, превърнал партизанското движение, а и войната през 90-те, в атракция).

Цитатът по-горе само малко обяснява неособено толерантното отношение на босненците към писателя. Босненците, които открито отричат мнението на писателя за народа им и го определят като вредно. „Да, Андрич е голямо име, но не го обичаме, много повече тачим Миленко Йергович, например“, признава ми 35-годишният Амир, собственик на хостел в Сараево.

Това обаче са същите граждани на Босна и Херцеговина, които по време на последното световно първенство по футбол, вместо заедно да стискат палци на националния отбор на страната при дебюта му на подобен форум, се разделяха и част от тях (хърватската) злорадстваха и вдигаха празненства с фойерверки при всяка негова загуба. Това са същите граждани на Мостар, например, които все още, над 20 години след войната, живеят разделени от река Неретва. Същите граждани на Босна, за които Старият мост в града, построен от наричания Микеланджело на Османската империя Мимар Синан (архитект), е само един източник на приходи и туристическа атракция, но не и свързващ духовно етносите от двете му страни.

 „И най-дългата война само разтърсва въпросите, поради които е избухнала, а тяхното решаване оставя за времената, настъпващи след сключването на мира“, пише Андрич в „Знаци край пътя“. Днес, години по-късно, въпросите от толкова много войни в региона още седят. И почти всички хора в страната помнят поне една от тях. „Разбрах, че в тези времена основен и често пъти единствен двигател на човешките дела е страхът, паническият, неразумният, твърде често съвсем безпочвен, но истински и дълбок страх“, казва още нобелистът в „Ex Ponto“.

Колко ли страх трябва да са натрупали жителите на цяла Босна и Херцеговина в себе си?

Безразличието на местните към Иво Андрич стига дотам, че първият етаж на родния дом на писателя в китния Травник е превърнат… в бар. Самата къща не предразполага към поклонение към един гений. В нея е запазена стаята с детската му люлка, а останалото е просто изложбена зала на романите му на няколко езика, няколко снимки и факсимилета.

Безразличието обаче е безсилно, когато става въпрос за бизнес. Осъзнавам го във Вишеград. Градчето, което все пак е част от административната Република Сръбска, е превърнало Андрич в пари. И няма как. Тук е прословутият „Мостът на Дрина“, построен  поръчка на Мехмед паша Соколовичи – велик везир, взет за еничар като юноша от едно от селата в околността. Макар и затворен заради ремонт, величествената осанка на моста привлича десетки туристи, които срещу скромната сума от 2 лв. могат дори да се разходят с лодка по реката и да снимат. Градът е осеян с места, напомнящи, че Иво Андрич е живял в него – класната му стая, музей. Но най-противоречивото доказателство за присъствието на Андрич в бита му е Андричград.

Изумително място – напълно изкуствен туристически мини-квартал, който в момента се строи на нещо като полуостров, образуван при сливането на реките Дрина и Рзав. Има си магазини, кино, статуи, няколко малки улици, църква и кой знае още какво предстои да се появи. Странна идея – да строиш атракция тип Дисниленд за Нобелов лауреат. Явно обаче действа, защото в края на септември и въпреки нестабилното време беше пълно с туристи, които се снимаха пред статуята на писателя или пред книжарницата, в която наред с книгите, наредени по-скоро като за изложба, се предлагат … десетки бутилки местно вино.

  „Накрая всичко, чрез което се изразява нашият живот – мисли, усилия, погледи, усмивки, слова, въздишки – всичко това се стреми към отсрещния бряг, към който се отправя като към цел и на който получава истинския си смисъл. Всичко това трябва да се преодолее и да премине нещо: безпорядък, смърт или безсмислие. Защото всичко е преминаване, мост, чиито краища се губят в безкрайността и в сравнение с този мост всички земни мостове са само детски играчки, бледи символи. А цялата ни надежда е там, отвъд.”

(Иво Андрич, „Мостове”, из „Мостове”)

Това пътуване трябваше да е търсене на Иво Андрич и местата, описвани от него. Защото е твърде повърхностно разсъждението, че Андрич описва градове и мостове, хора и истории. Той описва балкански архетипи. Всичките му книги са такива – разказват модели на поведение както между хората, така и между народите, защото просто тук едва ли е възможно нещата да се случват по различен начин. И тези модели на поведение все още са факт, независимо от опитите на по-големи международни сили да сложат рамки между етносите и религиите. И в това няма нищо лошо. Стига да можеш да приемеш, че цял живот ще живееш в реалност, приличаща на турско (босненско) кафе: черна, но топла; горчива, но сладка; с каймак, но и с утайка.

Фото: Автора

Свързани заглавия

120 години от рождението на Иво Андрич

Емир Костурица и Сърбия ще строят Андричград

Книги от Андрич тук

Иво Андрич. Исторически песимизъм и трансцендентални блянове тук

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия. Поръчайте доказано добри книги от ✔