„Светът според Кларксън” от Джереми Кларксън (откъс)

Още един почивен ден? В никакъв случай.

Според допитване, проведено сред англичаните, които едва се замъкнаха на работа след празниците, повечето хора са на мнение, че страната им е трябвало да последва примера на Шотландия и да обяви вторника за почивен ден.

В случая ме учудват две неща. Първо, че някой си е направил труда да провежда подобно проучване, и второ, че нормален човек може да си помисли, че почивните дни около Коледа са прекалено малко.

Аз си взех десет дни отпуска и още на първия ден до 11 часа бях изпил 14 чаши кафе, бях изчел всички вестници (включително и „Гардиън“) и… и после?

Към обяд бях толкова отегчен, че реших да окача няколко картини. Намерих чук, а по-късно дойде майстор, за да измаже онези участъци от стената, от които беше паднала мазилка. След това се опитах да поправя електрическата порта, която работи, когато си иска. Излязох на двора, въоръжен с гаечен ключ, а по-късно дойде друг майстор, за да монтира портата обратно на мястото й.

Тъкмо се канех да се захвана с печката, която, естествено, се повреди на 24 декември, когато жена ми ме дръпна за ухото и ми обясни, че майсторите рядко прекарват свободното си време в писане, следователно и писателите не би трябвало да прекарват отпуската си в ремонти. После добави, че това начинание излизало скъпо и можело да е опасно.

Жена ми е права. Лампата в трапезарията ни е замислена така, че да рисува звезди от светлина върху масата за хранене. Никога не ми е правило особено впечатление, че светлината всъщност се процежда отстрани и така звездите не се виждат. Когато скучаеш обаче, такива неща ти лазят по нервите.

Ето защо купих уплътнителна лента и животът ми изведнъж придоби смисъл. Имах нещо, с което да се занимавам.

За щастие Коледа се намеси, преди да съм успял да нанеса повече щети, но после празниците свършиха и животът отново ми опротивя. Всяка сутрин копнеех да си легна и да изпадна в блажено безсъзнание.

Протрих кухненския под с безкрайните си набези по посока на хладилника, като отчаяно се надявах да открия чинията със студени наденички, която не намирах при предишните си 4000 посещения. После, незнайно защо, реших да купя столче за крака.

Заведох цялото семейство в един от онези префърцунени магазини, в които се носи толкова силен мирис на сладникав ароматизатор, че свят да ти се завие. И докато децата ми лежаха на пода и се опитваха да не повърнат, аз прекарах няколко часа в търсене, за да избера съвсем съзнателно столче за крака, което беше прекалено малко и не беше в подходящ цвят, така че след това изгубих още време, за да го върна.

На следващия ден (още миришех леко на шкафчето за бельо на Дилия Смит[1]) реших да купя неподходящ шкаф в античен стил. След фиаското със столчето за крака обаче жена ми каза „не“. Ето защо ми се стори подходящо да се разболея. Това е добра идея, когато човек е отегчен, тъй като всичко, дори и херпесът, е по-добро от скуката.

Знам, че е трудно да се разболееш от възпаление на гениталиите, когато си поискаш, но с малко усилие можеш да хванеш настинка, която лесно ще мине за грип, ако мрънкаш достатъчно. И да, дори перспективата да лежиш в леглото си и да гледаш Джуди Финиган[2] в костюм на Дядо Коледа е по-добра от неизлечимия рак, наречен скука.

Скуката те кара да се обаждаш на хора, с които не си се виждал от 18 години, а по средата на разговора разбираш защо никога не са ти липсвали. Да ти е скучно означава да четеш не само каталозите на магазините, доставящи стоки по домовете, но и рекламните вложки, които падат на пода. Скуката те кара да се замислиш дали да не грабнеш пушката и да не се развилнееш в местния търговски център – а всички знаем как свършват подобни истории. И накрая – да ти е скучно означава да започнеш да играеш голф.

На 23 декември седях във влака. Когато излязохме от гара Падингтън[3], мъжът до мен се обади на жена си, за да й каже, че е приключил, че се е пенсионирал и че отсега нататък може да прави с живота си, каквото поиска. Човекът се опитваше да звучи бодро, но мрачният му поглед казваше всичко.

Щеше да прекара месец-два у дома, да изпочупи маса неща из къщи и да изтреби де що има растение в градината. Някой хубав ден щеше да приеме покана за партия голф и това щеше да бъде краят. Животът му щеше да завърши много преди човекът да склопи очи. Жалко. Изглеждаше ми симпатичен.

Ами риболовът? Виждате някакви хора да седят край риболовния канал, докато над главите им ръми, и се питате колко трябва да ти е скучно у дома, че да предпочетеш да прекарваш времето си по този начин.

Мисля, че отговорът е „не много“. След една седмица в отпуска ми идеше да крещя. Не можех дори да си опека наденички, които да сложа в хладилника, защото един следобед, когато жена ми не ме гледаше, се опитах да поправя печката, вследствие на което някакъв чарк изпадна от нея.

Разбира се, можех да го върна на мястото му. Странното обаче е, че когато не си зает, никога нямаш време за нищо. Написах едно писмо, но все още не съм намерил време да го пъхна в плик. Това може би е свързано с факта, че миналия вторник прекарах осем часа в тоалетната. Е, и това е хоби, не по-лошо от други.

Явно британците работят повече от всички европейци, а разни хора с мрачни лица постоянно ни повтарят, че това води до стрес и сърдечни заболявания. Прави са. Уверявам ви обаче, че ако не работим, всички ще хванем хемороиди.

 

неделя, 07.01.2001 г.

 

Всички тия приказки за здраве и безопасност просто ме убиват

Може би си спомняте, че след влаковата катастрофа в Хатфилд миналата година[4] нашият вицепремиер, дебеловратият Прескът[5], излезе пред медиите, за да остави хората с впечатлението, че с малко повече усилия и много повече инвестиции вече никой никога няма да загине в жп катастрофа.

Подобна беше реакцията и миналата седмица, когато стана ясно, че в дните преди Коледа броят на хората, хванати да шофират, след като са пили, е нараснал с 0.1 процента. Всякакви псевдохипита се изредиха да обясняват по радиото, че ако горната граница на допустимото съдържание на алкохол в кръвта при шофиране бъде сведена до -8 промила, а полицаите получат правото да стрелят по водачите на МПС без предупреждение, смъртта на пътя ще остане в миналото.

Същите хора ни казват, че мобилните телефони ще изпържат ушите на децата ни, че продължителното летене със самолет води до тромбоза и че месото е смъртоносна отрова. Тези хора искат да сложат край на всички смъртни случаи. И това не е всичко. Те се опитват да предпазят околните дори от най-леката контузия.

Всяка седмица, докато снимахме моето телевизионно токшоу, някой разсипваше храна на пода и всеки път снимките спираха, за да бъде пометен подът. „Какво ще стане – казваше отговорникът за здравето и безопасността – ако някой оператор се подхлъзне?“

„Ами може би ще трябва да се изправи“, отговарях аз.

Като всяка голяма организация в наши дни и Би Би Си е обсебена от мисълта за добруването на онези, които стъпят във владенията й. Във всяко студио трябва да има разлепени предупредителни надписи, ако сред декорите има истинско стъкло. Неотдавна пък ми връчиха брошура, в която се обяснява как се отваря врата. Без майтап.

Можете да си представите какви проблеми ще имам тази седмица при снимките на телевизионната поредица, в която участвам, при положение че ще трябва да вляза в барокамера, за да открия как биха се чувствали хората на 9000 м височина, ако някой от прозорците на самолета се разхерметизира.

Горкият продуцент получи формуляр, с който би могъл да застеле цял Люксембург. В него се съдържат въпроси относно рисковете, пред които ще бъда изправен. Е, дробовете ми ще експлодират, а въздухът в кухините между вътрешните ми органи ще увеличи обема си девет пъти, което ще ми причини неописуеми болки. Аз обаче надали ще ги усетя, тъй като е много вероятно хипоксията да ме превърне в увехнал зеленчук.

Смятам, че си струва да поема този риск, но моите доводи не са от значение, защото в наши дни за моя живот и за това как да го живея се грижат отговорниците за здравето и безопасността. Това са същите хора, които миналата година ми казаха, че не може да летя с американски военен хеликоптер, тъй като пилотът не е одобрен от Би Би Си.

Стига де. Всеки знае, че на американските военни им е забранено да разбиват хеликоптерите си. След случая в Сомалия през 1993 г., когато 16 войници бяха изпратени да спасят двама свои вече мъртви другари и загинаха, беше взето решение никога повече да не се допуска раняване на американски военен. Дори и на война.

Сега тази мода се пренесе и във Великобритания. Сигурно сте чели за слуховите увреждания у редниците, причинени от крясъците на старшината. Нещата обаче не спират дотук. Миналата седмица бях в „Хенлоу“[6] и с голяма изненада забелязах плаката, който някой отговорник за здравето и безопасността беше окачил на информационното табло и който предупреждаваше военните летци, че алкохолът може да причини пристъпи на агресия и жестокост. О, не, това е последното, което искаме – агресивни и жестоки военни летци.

И после – британските ядрени подводници, до една обгрижени от отговорниците за здравето, защото може да се окажат опасни.

Напоследък общественото внимание беше привлечено върху британския резерв от ракети с обеднен уран – най-доброто средство за атакуване на вражески танкове. Чудесно, само че отговорниците за здравето и безопасността не ги обичат, защото се оказва, че може да убият някого.

По новините бивши войници разказват, че са изстреляли няколко такива ракети в Косово, а сега са болни от рак. Съчувстваме им най-искрено, но нека погледнем фактите. Обедненият уран може да проникне през кожата само ако някой ви простреля с куршум от обеднен уран. В тялото веществото може да попадне през белите дробове. Обедненият уран обаче е с 40% по-ниска радиоактивност в сравнение с естествения уран в почвата, така че е малко вероятно да навреди някому. Бил съм в уранова мина в Западна Австралия и все още не са ми пораснали нови органи.

Струва ми се странно обаче, че Министерството на отбраната изследва само войниците, служили в Косово, но не и онези, които са били в Персийския залив – там бяха използвани 300 тона обеднен уран и алфа-лъчите са имали повече време да си свършат работата. Но ако по някакво чудо министерството установи, че нашите момчета са били облъчени и че в резултат на това е умрял дори и само един войник, ще получим уверения, че в бъдеще обеднен уран ще бъде използван само срещу НАТО, но не и от НАТО.

Докъде ще стигнем така? Военновъздушните сили на САЩ успяха да убият седем британски войници в Залива с т. нар. приятелски огън. Дали не би било разумно отговорниците за здравето и безопасността да изгонят и американците от бойните полета?

Казват, че глобалното затопляне и изтъняването на озоновия слой ще ни убият. Аз обаче много повече се боя от хората, които смятат за свой свещен дълг да опазят живота ни.

 неделя, 14.01.2001 г.

 Мъжете сме бита карта и се гордеем с това

Като всеки мъж и аз не обичам да спирам колата и да питам разни хора за посоката, защото това би означавало, че тези хора са по-умни от мен. А явно не са, щом аз си седя на топло в колата, а те вървят пеша.

Понякога обаче, особено когато се намирам в град, в който общинският съвет е оставил група 14-годишни хлапета от помощното училище да съставят плана за уличното движение, аз се предавам, предавам и пола, към който принадлежа, и моля някой минувач за помощ.

Каква пълна загуба на време. Ако минувачът започне с „Ъъъ“, значи не знае пътя и ще се чуди в продължение на часове дали трябва да завия наляво, или надясно след ателието за химическо чистене. Затова – един съвет от мен − ако попитате някого за пътя и той се поколебае или покаже съмнение дори за миг, не си губете времето с него.

Разбира се, някои хора веднага ще ви засипят с фелдфебелски указания, придружени с ясни и отмерени жестове и описания на дървета с гъсти корони.

Това обаче също няма да ви помогне, защото вие няма да слушате. От време оно мъжете чуват първата дума, след което престават да слушат – това е всеизвестен медицински факт.

Когато римляните завладели Англия, те се прибрали у дома да празнуват и не се върнали цели 80 години. Защо? Защото не са могли да намерят обратния път за Англия, а когато са молили за помощ във Франция, не са слушали.

В края на XIII век Едуард I назначавал жени да превеждат войските през непознатите земи, защото жените, за разлика от мъжете, умеят да слушат и да запомнят указания. Всъщност това току-що си го измислих. Сигурно има обаче зрънце истина в предположението ми, защото ако се беше осланял на рицарите си, Едуард щеше да се озове във Фолмът[7], а не във Фолкърк[8].

Аз определено не слушах напътствията миналата седмица, когато не можах да открия търсения от мен магазин, а магнитът за хора, наречен булевард „Тотнъм Корт“, ме повлече неудържимо към един от храмовете на езическия свят, в който властват безсмислените клаксони и странните надписи.

Не се вслушах във вътрешните гласове, които ми казваха да се махна оттам. Не слушах и когато някакъв мъж започна да ми разказва с подробности за новия лаптоп „Сони“, в чието име има толкова много гласни, че е просто непроизносимо. Името започва с „В“, а след него трябва да произнесете звука, който вашата котка би издала, ако се опитате да я поставите в гладачна преса.

Не се безпокойте, в тази статия няма да ви разказвам как не се справям с компютрите и как мечтая да се върна във времето, когато работех в „Родъръм Адвъртайзър“ и зареждах високата пишеща машина „Ремингтън“ с рула хартия.

Много обичам компютрите и знам за тях достатъчно, че да мога да пиша, да изпращам имейли и да издирвам тайландски травестити. За съжаление обаче не знам за компютрите толкова, колкото знаят хората от компютърните магазини – продавачи и постоянни клиенти, а това означава, че мозъкът ми постъпва по мъжки и спира да работи.

Така например, ако ви предложат да избирате между „Уиндоус 2000“ и „Уиндоус 98“, ще изберете по-новата версия. Мъжът в магазина обаче ме посъветва да купя „Уиндоус 98“, който е по-евтин, а когато го попитах защо, той започна да говори някакви непонятни неща. Не чух и дума от това, което каза.

Единственото, което ме интересуваше, беше да мога да изпращам имейли през мобилния си телефон, затова попитах: „Мога ли да свържа компютъра с мобилния си телефон?“. На което продавачът отговори… честно, със същия успех можеше да ми разкаже колко е трудно да приготвиш хубав сос от печено, докато се криеш в някое планинско укрепление в Непал.

И така, купих си компютъра… а сега мисля, че е повреден. Угасва всеки път, щом изляза от интернет, а написаното през деня отлита в силициевото небитие.

Най-лесно би било да занеса компютъра в магазина, но тогава служителите ще видят, че съм разглеждал снимки на травестити, и ще се получи неловко. Освен това не мога да си спомня къде беше магазинът и за нищо на света няма да попитам никого.

Бих могъл да се обадя на приятел, но това би било загуба на време – като всеки мъж и аз съм его, обвито в човешка кожа, и ако приятелят ми успее да разреши проблема ми, това ще нарани гордостта ми. Ето защо няма да го слушам. Ако пък не може да отговори на въпросите ми, значи и без това няма смисъл да го слушам.

Ако бях жена, в подобна ситуация щях да отворя упътването. Това обаче е най-голямата разлика между половете. Забравете за гушкането след секс. Забравете пространственото мислене и неясната логика. И най-коравата жена на света, дори самата г-жа Тачър, би лежала с часове по корем с упътването към новото видео, за да е сигурна, че докато вечеря, ще запише на касета програмата на правилния канал в правилното време.

Колко тъпо. Какво правя аз ли? Просто натискам различни бутони и се успокоявам с мисълта, че следващия вторник мога да запиша на другата страна нещо много по-интересно.

Този подход определено помага при т. нар. семейни игри. Тъй като никога не съм чел правилата на играта „Монополи“, се придвижвам по таблото в посоката, която ми изнася, и ако някой ми каже, че трябва да местя пионката си по часовниковата стрелка, му отвръщам с изненадан и разсеян поглед.

Номерът винаги минава и аз винаги печеля.

 неделя, 21.01.2001 г.

––––––

[1] Дилия Смит (р. 1941) – популярна английска водеща на кулинарни предавания и автор на готварски книги – б. пр.

[2] Джуди Финиган (р. 1948) – английска телевизионна водеща – б. пр.

[3] Някога град, днес Падингтън е квартал на Лондон – б. пр.

[4] На 17.10.2000 г. при град Хатфилд влак дерайлира, което причинява смъртта на четирима души – б. пр.

[5] Джон Прескът (р. 1938) – британски политик, народен представител (1970 – 2010), зам.-председател на лейбъристката партия (1994 – 2007), вицепремиер (1997 – 2007) – б. пр.

[6] База на Кралските военновъздушни сили на Великобритания – б. пр.

[7] Пристанищен град в област Корнуол, Югозападна Англия – б. пр.

[8] Град в Шотландия, известен с битката от 22.07.1298 г., когато английските войски, предвождани от крал Едуард I, разгромяват шотландците, водени от Уилям Уолъс – б. пр.

Свързани заглавия

ВВС отказа да прекрати договор на Джереми Кларксън въпреки расистки скандал

„Светът според Кларксън” тук