„Цюндел си отива“ от Маркус Вернер (анотация и откъс)

Още с първия си роман „Цюндел си отива“, оценен от критика и читатели като „вертикално излитане” и „една от най-големите малки книги на съвременната художествена литература“, Маркус Вернер се нарежда сред най-значимите швейцарски писатели на ХХ век.

Наглед белязана от сложни взаимовръзки и пресечни точки предимно с прозата на Макс Фриш, тъканта на този роман вплита и нишките на множество алюзии и скрити цитати, които го превръщат в сериозен философски и културен факт, без да отнемат от неговата увлекателност и четивност. Тъкмо напротив. Ранимостта и вътрешната разпокъсаност на главния герой Конрад Цюндел, непоносимостта му към оглупяващото консуматорско общество, невъзможността му да се идентифицира с някоя обществена група и абсурдните ситуации, в които той се оказва, изглеждат колкото заслужаващи съчувствие, толкова и трагикомични и дори гротескни, а ефектът от описанието им е подчертано забавен.

Изпаднал в отчаяние и резигнация и претърпял почти кафкианска метаморфоза, в пика на екзистенциалната си драма Цюндел изчезва безследно, като оставя читателя без еднозначен отговор на не един въпрос.

 

За автора

Маркус Вернер е роден през 1944 г. в Швейцария, живее в Шафхаузен. Учи немска филология, философия и психология в Цюрихския университет. Там през 1974 г. защитава докторската си работа върху творчеството на Макс Фриш. От 1975-а до 1985-а е главен учител, а от 1985-а до 1990-а е преподавател във висшето училище в кантона Шафхаузен, след което се посвещава на творчеството си. Той е член на Германската академия за език и поезия. Книгите на Маркус Вернер, преведени до момента на двадесет езика, му донасят престижни литературни награди и отличия, сред които на името на Херман Хесе (1999), Йозеф Брайтбах (2002), Йохан-Петер Хебел (2002), Шилеровата награда на Фондацията на швейцарските писатели (2005), наградата за литература „Бодензее“ на град Юберлинген (2006), почетната награда на град Шафхаузен (2008) и други.

Маркус Вернер е познат на българските читатели с последния си роман „На склона” (2011 г). През 2013 г. швейцарският режисьор и сценарист Маркус Имбоден създава по него игрален филм.

ОТКЪС

До започването на часа Цюндел седя в учителската стая със зареян поглед и с изражение на твърдо решен да не допусне някой да не го заговари. От всеобщото ръкостискане не успя да се отърве напълно, но ако освен него някой колега се осмелеше да изкоментира прическата му, Цюндел се отвръщаше с каменна физиономия.

Да не говорим как се подхилкваха учениците. Един попита дали него – Цюндел – не го е газил трамвай. Друг попита дали му се е наложило да изкара отново донаборната школа, или смятал да приеме будизма.

Все добронамерени закачки.

Но и тук ни следа от усмивка! Цюндел мълча, докато се умълча целият клас, докато и последният усети, че човекът, застанал пред тях като стълб, не става за шегички.

Накрая Цюндел едва чуто каза: Само внимавайте, само внимавайте, никой днес не е миропомазан още от майчината утроба и всяка глава ще мине един ден през бръснач.*

После седна и извади от чантата си две книги. – Искам да се пренесете, каза той, сега искам да се пренесете в седемнайсти век. Свежи и отпочинали, и с кафяв загар да се захванем с Трийсетгодишната война. Но по-напред искам да ви запозная с чувството за живота на една страдалческа, тоест изчезнала епоха, епоха, която е финална, защото е била последната, която не е позволила животът да я заблуждава, последната, която е счела за недостойно да се въргаля доволно в калта от фалшив оптимизъм. Вярно, ужаси е имало и през следващите епохи! Два световни пожара само през нашето столетие! А пред вратата нервно чака третият! Но човечеството е по-благоразположено откогато и да било, прекланя се пред позитивното, боготвори наперени старци и полустарци, които в качеството си на политици направляват съдбините ни и които настъпват с гръм и трясък, и размахват саби само за да пропъждат баба Смърт. Живи са, докато са силни! Подобно чувства се забелязва и у човечеството, и то е влюбено до полуда в мускули, почита рудата, стоманата, бетона и всичко, що е твърдо и трайно, и не тъй преходно като него. – Знаете ли за неутронната бомба? Да? Известно ли ви е, че тя е продукт на модерната любов? Продукт на онова преклонение, за което току-що говорих. Известно ли ви е, че то – това абсолютно чисто оръжие – гальовно щади многоетажните сгради и бункерите, магистралите и самолетните писти и се ограничава с унищожението на неугледната майка природа? – С две думи, имаше времена, когато човекът не се срамуваше от своите слабости, не гледаше да замаже своята нищожност с бодибилдинг, с небостъргачи или с програми за крилати ракети, когато човекът не се боеше да се види в цялата си мизерна недъгавост. – Та за тези времена дайте да поговорим днес. Нека изслушаме двама очевидци от това време!

Цюндел направи дълга пауза. После разгърна първата от двете извадени книги.

Каза: Ще прочета няколко думи на първия наш очевидец, удостоете го с внимание!

Зачете: „Не зная кой ме е създал, нито какво представлява светът, нито какво съм самият аз; в ужасяващо неведение съм за всичко; не зная какво представляват тялото ми, сетивата, душата и онази част от съществото ми, която обмисля думите ми, която разсъждава за всичко и за себе си, но се познава толкова малко, колкото познава всичко останало. Съзерцавам всяващите ужас простори на всемира, които ме затварят отпред, и съм прикован в едно кътче от тази необятна шир, без да знам защо точно тук, а не другаде, нито защо за малкото време, отредено ми за живот, е избран този миг, а не някой друг от вечността преди и след мен. Накъдето и да се обърна, виждам само безкрайности, които ме заграждат отвред като нищожен атом, като мимолетна сянка, пробягваща безвъзвратно. Зная само едно, че скоро трябва да умра, но от всичко най-малко ми е позната именно смъртта, която не мога да избегна. Както и откъде идвам и къде отивам.”**

Цюндел остави книгата, отново направи дълга пауза, после посегна към другата и каза: Ще прочета няколко думи на втория наш очевидец, удостоете го с внимание!

Зачете: „Сбогом, свят, защото не вдъхваш нито упование, нито надежда за нещо: в твоя дом миналото вече е изчезнало, настоящето се изплъзва безвъзвратно, бъдното въобще не е настъпило, най-трайното пропада, най-силното се прекършва, всевечното престава, така че ти си мъртвец сред мъртвите и за сто години не ни даваш дори час да поживеем. Затуй всеки плаче, въздиша, хленчи, вайка се, пропада и намира своя край; в тебе никой не вижда и не научава нищо друго освен взаимна омраза до задушаване, приказки до подмамване, обич до отчаяние и вършене на грехове до последния си час.

Бог да ти е на помощ, свят, разговорът с тебе ми додея; животът, що ни даваш, е окаяно поклонническо лутане, нетрайно, несигурно, мъчително, сурово, мимолетно и скверно битие, пълно с несрета и заблуда, и в което ние всеки миг умираме чрез многото недъзи на нетрайността и по различните пътища на смъртта! От златния потир в ръката си ни даваш да пием горчивина и притворство и ни правиш слепи, глухи, луди, пияни и безумни. Превръщаш ни в мрачна бездна, в жалък земен мир, в дете на гнева, в зловонен леш; а след като дълго си ни обграждал и терзал с ласкателства, милувки, заплахи, бой, мъки, тормоз и изтезания, ти предаваш изнуреното тяло на гроба. Тежко тогаз на горката душа, която послушно ти е служила, о свят!”***

На това място Цюндел – видимо изтощен – затвори книгата и въпреки че до звънеца оставаха още двайсет минути, стана и каза: Толкова за днес. – Взе си чантата и с бавна крачка излезе.

През следващото междучасие седеше отново, без дума да обели, в учителската стая.

Направи четири възела на носната си кърпичка, на всеки край по един. Сетне извади от джоба си коркова тапа и взе да я мирише. – Насреща му двама преподаватели по немски водеха разговор. – През ваканцията, каза единият, през ваканцията отново се занимах интензивно с лириката на Гьоте от зезенхаймския период и, да си призная, беше истинско обогатяване. Жена ми също намери достъп до нея.****

Изведнъж заговори Цюндел. И то на висок глас. Толкова висок, че всички други онемяха. Каза: Дано най-важният достъп до жена ти не е задръстен сега с поезия, щях да съжалявам.

Колегата го погледна с безкрайно недоумение. Цюндел обаче – несмущаван от всеобщата неловкост – продължи. Попита: Знаеш ли какво е танга? – Танго ли имаш предвид?, попита вежливо колегата. – Не!, извика Цюндел, нямам предвид танго, имам предвид танга!

В този момент в анкетата се намеси седящият през две маси от тях д-р Вап, учител по география, и каза: Танга е пристанищен град в източноафриканска Танзания, изходна точка на така наречената железопътна линия Танга, която води до района на Килиманджаро!

Колегите се възхитиха. Цюндел го похвали: Отлично, господин Вап, много богати познания! Аз обаче попитах какво е танга, и човек едва ли би се изразил така, ако питаше за някой град, нали? Ето защо не мога да Ви пиша отличен за отговора, който ми дадохте, господин Вап. Не-не, господа, танга – впрочем от мъжки род – следователно един танга – танга е нещо съвсем друго, а именно обозначение за изтънчени, незакриващи седалището дамски мини гащи, една действително дръзка синфония от сатен и тюл, по желание на клиента се доставя и с дантелена апликация – това е танга*****!

И се обърна отново към учителя по немски с думите: Я й ги купи, я й ги купи, кой знае, може пък да внесат оживление във вашия вял зезенхаймски сексуален живот!

Мъртва тишина.

Въпросният колега, изумен, но сдържан, най-накрая попита: Конрад, какво те прихвана?

Един друг, седнал по-надалеч, извика: Какви врели-некипели говориш?

Освалд, учител по английски и добър приятел на Цюндел, скочи, хвана го за раменете и попита: Кони, какво ти е, ела, зле ли ти е? Ще те заведа до вас!

Ала Цюндел, очевидно загубил власт над себе си, отблъсна Освалд и изкрещя: Какво се правите на светци, вие путьовци, вие гранясали хуманисти, тъпи виолетови муцуни, вие жалки, двулични, хилави, перверзни, гадни педагози, вие мазни амбулантни търговци, вие ограничени разпространители на незнание – не чувате ли, че звънецът бие?

Грабна си чантата и изхвърча от стаята.

Никой от останалите обаче не се усъмни в това, че техният иначе толкова сдържан, дори затворен колега си е загубил ума. Но и никой не посмя да тръгне след него и да се погрижи следващият учебен час да му бъде спестен.

Класът, на който Цюндел преподаде последния си урок, клас, който обичаше, се състоеше само от петнайсет ученици-зрелостници.

Хубаво ли прекарахте ваканцията?, попита той, но още неизчакал отговора, побърза да продължи: Едва ли ще се намери някой в тази зала, който да оспори, че нашите седем бундесрата****** не са никакви флегми, както понякога се говори, а изпечени тарикати?

Учениците смутено погледнаха Цюндел. Не се учудиха толкова на въпроса, който заради словореда не схванаха веднага, колкото на израза „зала”, понеже се намираха в най-малката стая на училищната сграда.

Е и?, попита Цюндел.

Един вдигна ръка и каза: Бихте ли евентуално повторили въпроса?

След дълъг размисъл Цюндел отговори: Не, ще ми е твърде трудно. Пък и не съм задал някакъв съществен въпрос. Но едно ще ви кажа: Бъдете бдителни! Пазете се от побратимяването с реалността! В момента, в който влезете в пакт с нея, било то от нужда да се придържате към нещо, било от кариеристична похотливост, във вас вече се е вселил дяволът. И знаете ли защо? В началото реалното е било идентично с божественото. Но историята на света представлява история на едно разпарчетосване. И днес дяволът се е настанил и в последното най-крайно парченце на действителността. Така че действителността е станала идентична с дяволското! – Как ли ще да изглежда биографията на един съвременен човек? Противно. Противно и триактно. Триактно като комедия. Първи акт: Бунт срещу съществуващото, тоесто злото. Втори акт: Адаптация към съществуващото, тоест злото. Трети акт: Възхвала на съществуващото, тоест злото. – Но езикът на истината на вас ви е непознат. По-иначе сте го учили, ето така: Първи акт: Пубертиращ идеализъм. Втори акт: Зрелост. Трети акт: Пълна зрелост, мъдрост, улегналост. Така и само така сте го учили и затова няма към какво да се стремите, освен да се сношавате с реалното, което обаче означава: с дяволското. С години кисните на тези чинове и зяпате безутешните муцуни на тесногръди звероукротители, слушате глупостите, които непрестанно им се точат като лиги от устата. Не забелязвате ли, че всичките ви възпитатели, към които причислявам и вашите родители, че всички те не са нищо друго освен коварни сводници и сутеньори, които на всяка цена искат да ви тласнат в обятията на действителността? А знаете ли по какъв семпъл начин го постигат? – Плашат ви! Плашат ви с команди, заповеди, забрани, с оценки, наказания, злепоставяне, с насилие, натиск, заплахи и лишаване от любов. Възпитанието е непрекъснато, далновидно, богато на идеи фабрикуване на страх и който не признава, че е така, е корумпиран подлец и заслужава да го дамгосат с нажежени щипци! – Какво обаче прави пострадавшият с перманентните си страхове? – Съществува само един път, само един метод да се отърве от тях: да се подчинява, приспособява, отъждествява с душевадците, от радост да вика „Да” на собственото си обезобразяване, да целува с език статуквото, най-демонстративно да се съвокуплява с действителността. – И ми се ще да се изразя една идея по-ясно, можете направо да си го запишете някъде: съществуващото копнее да го наебете, а вашите възпитатели копнеят да ви гледат, като го вършите. И колкото по-рутинно го правите, толкова  по-спокойна, по-доброжелателна, по-лъчезарна ще става физиономията ви. – Така е. Така е, а не иначе. – И с това урокът ни получи своя естествен завършек, а да изчакваме биенето на звънеца би било раболепно!

Цюндел понечи да напусне стаята, посегна няколко пъти, но не улучи дръжката на вратата.

Обърна се отново към класа, който седеше онемял и свит, и каза едва чуто: Искат да ме затворят. Помислете върху двоякия смисъл!

После се върна до катедрата, като се олюляваше, седна и написа в дневника на класа: Всичко окей!

Лицето му пребледня, чертите се изостриха, изведнъж му се повдигна и той повърна. Помъчи се да стане, вероятно за да отиде до умивалника, понадигна се, помагайки си с ръце, усмихна се, повтори два пъти „оппа” и се строполи.

–––

* Алюзия за казаното от ангела на Маноевата жена, майката на Самсон, и за           историята на Самсон и Далила: Стар завет, Книга на съдиите, 13:1-16:31

** Блез Паскал, Мисли, изд. Наука и изкуство, С., 1978, превод Л. Сталева, А.  Сталева

*** Ханс Якоб Кристофел фон Гримелсхаузен, Приключенията на Симплицисимус, изд. „Изток-Запад”, С., 2013, превод: Борис Парашкевов

**** Игра на думи, буквален превод на устойчиво словосъчетание, чието значение в този контекст е: жена ми беше завладяна от тази лирика, и на нея тя й проговори нещо.

***** Прашки

****** Федерален съвет

 Превод от немски: Радка Димитрова-Пурвин

Фото: editionszoe.ch

„Цюндел си отива“  тук