Лира Литературно-рекламна Агенция
На 26 декември 2004 г. Сонали Дераниягала е със семейството си – съпруг, двамата им сина и нейните родители – на почивка в Яла, Шри Ланка. Тогава, само за броени мигове, океанът заличава живота такъв, какъвто тя го познава. Историята за огромното цунами, отнело живота на над 200 000 души, е описана в мемоарите на Дераниягла, „Wave” („Вълна“). Книгата беше отличена с престижния приз „PEN/Ackerley prize“.
Сега тя живее в Ню Йорк. Когато се мести там преди 5 години, Сонали очаква да остане 3 месеца, но открива психотерапевт, който й помага да се справи със загубата. Именно лекарката я съветва да напише книгата като част от терапията.
Ето какво разказва за npr.org Сонали Дераниягала:
„Мога да пиша само в Ню Йорк, само в ъгъла на леглото на малкия ми апартамент. Това е място, където усещам сигурност и мога да изключа всичко друго. Сякаш съм в какавида“, споделя Дераниягла.
Сега, почти 10 години по-късно, Сонали може спокойно да говори за случилото се. В деня на трагедията сутринта е слънчева, а децата й си играят на двора. Дераниягла ги наблюдава със своя приятелка.
„Тя ги гледаше, а аз им направих забележка да не са толкова шумни. Тя ми каза, че са прекрасни и че иска и тя скоро да има деца. Мислеше, че живея в един прекрасен сън. И следващото й изречение беше: „О, Боже, морето идва!“.
В началото те не осъзнават в пълна степен какво се случва. Бързо обаче разбират, че трябва да бягат. Веднага взимат децата и със Стив съпругът й), се качват в джип, но той бързо се пълни с вода.
„Тогава видях лицето му по начин, по който не го бях виждала досега. Мисля, че Стив видя вълната зад нас. Не можех да се обърна, нямаше време. Изведнъж джипът се обърна и всички се пръснахме. Не чувствах, че съм под водата, но предполагам, че бях, защото тялото ми беше мятано в различни посоки. Леко отворих очи и видях само сива маса. Гърдите ме боляха сякаш са затиснати от голям камък“.
След около 20 минути водата я изхвърля на повърхността. Сонали е единствената от семейството, която оцелява. Едва успява да се добере до къщата на леля си в Коломбо, Шри Ланка.
„Месеци наред не можех да изляза от стаята. Бях ужасена от всичко. Не исках да погледна слънцето, не исках да виждам тревата, по никакъв начин да си спомням за тях…след 4 години се върнах в дома ни в Лондон. Бях убедена, че никога няма да мога да го направя. Помолих приятелите ни, които се грижеха за къщата, да не пипат нищо, да оставят всичко както е. Когато влязах вътре, сякаш току що бяхме тръгнали на почивка. Там бяха отломките на нашия живот“.
С времето Дераниягла разбира, че отблъскването на спомените няма да й помогне да се справи с мъката. Тя се научава да гледа на тях по друг начин и просто да си спомня с хубаво за времето, когато всички са били заедно.
„Все повече съм способна да усещам как сме заедно- със съпруга ми и децата, до река Хъдсън. Сякаш те са образи от друг свят. Пазя чувството за нас, заедно, там. Не толкова спомена, колкото чувството. Уча се да живея паралелно и в двата свята. Няма изкупление за моята скръб, но като пиша за семейството ми, ги увековечавам, връщам ги, в известна степен, отново към живота“.
Свързани заглавия
