Лира Литературно-рекламна Агенция
Станислава ЧУРИНСКИЕНЕ
Дебютният роман на Димана Трънкова е възхитително смел литературен риск. Риск е, защото нито една книга не възниква без контекста на местната литературната сцена, а този, в който се е случил „Усмивката на кучето“, не е най-лесният за археологически трилър. Прекият път към това да получиш наистина много лайкове е или да напишеш нещо лексиконно – афористично, или интелектуализирано до приспиване, а тя не е направила нищо подобно. Вместо това е сътворила четиво, което без преувеличение не можеш да пуснеш от ръцете си, а след края му си тъжен. Признавам, че прочетох текста от 451 страници за 56 часа, наливайки се с кафе, за да разбера какво ще стане по-нататък. Но докато четях, гърлото ми се стягаше все по-силно, защото с всяка следваща страница осъзнавах, че авторката е решила да разкаже за това какво е да живееш в никога несвършващ преход. И в държава, която се е сляла с организираната престъпност по дълбоко притеснителен начин. Тук би трябвало да следва кратко резюме на сюжета, но то ще дойде по-късно. Струва ми се важно първо да разкажа защо „Усмивката на кучето“ е толкова значимо постижение.
Книгата е съвършеното доказателство, че добрите четива излизат от клавиатурите на хора, които имат повече от достатъчно личен опит с темите, за които пишат. За мое изумление се оказа, че Димана Трънкова е не възпитаник на елитарна програма по творческо писане в американски университет, а археолог. Така, докато потъва в историята, читателят поглъща необятни количества информация за археологически обекти, тракийски култове, светилища, писмености, дори за любимата ми „Митът за вечното завръщане“ на Мирча Елиаде.
Докато едни герои умират по особено зловещ начин, а други се влюбват (и това също прилича на смърт), четящият попада на пространна информация за иманярските общества в България, която изправя косите. Тя ми изглежда точно толкова невъзможно-абсурдна, колкото със сигурност е и истинска. Разказът плътно очертава сливането на организираната престъпност, иманярската мафия и държавата – един възел, стегнал по един или друг начин всеки от нас.
Колкото и вълнуваща да е криминално-археологическата интрига, поне на мен на преден план ми изпъкваха човешките отношения. Любовният триъгълник, оформил се между опасностите на археологическите обекти и безнадеждността на днешния ден в България, е толкова горещ, рокенрол и натъжаващ, че звучи лично преживян.
Удивителният авторски стил на Димана, заради който я заподозрях в дългогодишно и скъпо обучение по творческо писане. Това е първата книга от български автор, която съм чела (вкл. и моите), чиито диалози не звучат дървено и тромаво. Описанията на сцени са такива, че просто ги виждаш пред очите си. Никой не се опитва да ти обясни истината за живота, света и държавата, но усещаш, че под експлицитната фабула има още няколко пласта, които не преработваш веднага, но натежават в слънчевия сплит.
Няколко думи за сюжета. Формално, повествуванието наистина се завърта около археологическо-иманярски престъпления. На Белинташ, голямо тракийско скално светилище, е открит труп на човек, намерил смъртта си, набучен на няколко копия. В този момент, на сцената излиза Джон – журналист на свободна практика, живо въплъщение на житейския модус „изгори за да светиш“ и заврян зет, който пристига в София, за да зарадва роднините на жена си с „истинска“ сватба по наши традиции. Сврян в малък апартамент заедно с цялото семейство на жена си Емилия, той има отчайваща нужда да се захване с нещо свое и да заглуши съмненията си около здравината на току що сключения брак. Неспокойната душа на Джон скоро го насочва по следите на убийството, а финансовите му затруднения го принуждават да се захване с писане на статия по темата. Услужливите обстоятелства му намират и помощник – журналистката Мая, която никак не обича да стои на едно място и за нея движението е живот. Двамата хукват към Белинташ, за да се заровят в обстоятелствата около престъплението, но второто убийство не закъснява и нещата значително се усложняват. А междувременно самотната съпруга на Джон,Емилия, се притеснява все повече и повече за естеството на отсъствията му. И има защо. Следват още убийства, главоломна надпревара между убиеца, двамата журналисти, българската иманярска мафия и група студенти, вманиачени в тракийски митологически култове и практики. Накрая Джон и Мая се борят не за журналистически материали, а за живота си и душите си. Емилия пък се бори за брака си. С две думи – чудесно четиво. Задължителна за българи в чужбина, българи в България, изкушени от история, археология, темите на прехода, човешките отношения и доброто съвременно творческо писане.
„Усмивката на кучето“ тук
Книги от Станислава Чуринскиене тук
