Лира Литературно-рекламна Агенция
През февруари 1948-а комунистическият ръководител Клемент Готвалд застана на балкона на един бароков дворец в Прага, за да приветства стотиците хиляди граждани, струпани на площада на стария град.
Заобиколен бе от другарите си, а до него, съвсем близо, стоеше Клементис. Валеше сняг, беше студено, а Готвалд бе гологлав. Изпълнен със загриженост, Клементис свали калпака си и го сложи на главата на Готвалд.
Секцията за пропаганда размножи в стотици хиляди екземпляри снимката на балкона, от който Готвалд, с калпак на главата, заобиколен от другарите си, говори на народа. Именно на този балкон започна историята на комунистическа Чехия. Всички деца познаваха въпросната снимка, тъй като я бяха виждали по афишите, в учебниците или музеите.
Четири години по-късно Клементис бе обвинен в предателство и обесен. Секцията за пропаганда моментално го заличи от Историята и, разбира се, от всички снимки. Оттогава Готвалд е сам на балкона. Там, където стоеше Клементис, се вижда голата стена на двореца. От Клементис е останал само калпакът върху главата на Готвалд.
Годината е 1971-ва и Мирек казва: борбата на човека срещу властта е борба на паметта срещу забравата.
По този начин той иска да оправдае това, което приятелите му наричат неблагоразумие – че грижливо си води дневник, пази кореспонденцията си, прави протоколи на всички събрания, в които обсъждат положението и се питат как да продължат нататък. Мирек им обяснява: не вършат нищо, което да противоречи на конституцията. Да се крият и да се чувстват виновни би означавало да се признаят за победени.
Преди седмица, докато работеше с бригадата си от строителни работници на покрива на една сграда, той погледна надолу и му се зави свят. Загуби равновесие и се задържа за една лошо закрепена греда, която поддаде. После се наложи да го измъкват. На пръв поглед изглеждаше сериозно наранен, но малко по-късно разбра, че само ръката му е счупена. Тогава си каза със задоволство, че ще му дадат няколко седмици отпуск и най-после ще може да уреди някои работи, за които досега не бе имал време.
Накрая все пак се бе съгласил с мнението на по-благоразумните си приятели. Конституцията действително гарантира свободата на словото, но законите наказват всичко, което може да бъде определено като посегателство срещу сигурността на държавата. Никога не се знае кога държавата ще се развика, че тази или онази дума заплашва сигурността й. Затова реши да пренесе компрометиращите писания на сигурно място.
Но първо му се щеше да уреди историята със Здена. Опита се да й телефонира в града, в който тя живееше, на стотина километра от Прага, ала не можа да я намери. Така загуби четири дни. Едва предишния ден успя да говори с нея. Тя му обеща да го чака този следобед.
Седемнайсетгодишният син на Мирек се възпротиви: Мирек не можел да шофира с гипсирана ръка. И наистина му бе трудно да шофира. Бинтованата ръка висеше пред гърдите му безпомощна и безполезна. За да сменя скоростите, Мирек трябваше да пуска волана.
Бе имал връзка със Здена преди двайсет и пет години и от онова време пазеше само няколко спомена.
Помнеше как веднъж, на една тяхна среща, тя си бършеше очите с кърпичка и подсмърчаше. Той я попита какво й е. Тя му обясни, че предния ден бил умрял виден руски държавник. Някой си Жданов, Арбузов или Мастурбов. Ако се съдеше по изобилието от капещи сълзи, смъртта на Мастурбов я бе развълнувала повече от смъртта на собствения й баща.
Дали това действително се беше случило? Да не би единствено днешната му омраза да е съчинила този плач за смъртта на Мастурбов? Не, сигурно се бе случило. Но очевидно днес му убягваха непосредствените обстоятелства, поради които този плач е бил възможен и реален, и затова споменът за него бе станал неправдоподобен като карикатура.
Всичките му спомени за нея са такива – двамата пътуват заедно в трамвая на връщане от апартамента, където са се любили за първи път. (Мирек установява с особено задоволство, че напълно е забравил съвкупленията им и не би могъл да си спомни нито миг от тях.) Тя седи в единия ъгъл на седалката, трамваят се друса, а лицето й е намръщено, безизразно, удивително състарено. Когато я пита защо е така мълчалива, разбира, че не е доволна от начина, по който са се любили. Казва, че я е любил като интелигент.
На тогавашния политически жаргон думата „интелигент“ бе оскърбителна. Тя означаваше човек, който не разбира живота и е откъснат от народа. Всички комунисти, които по онова време бяха обесени от други комунисти, биваха удостоявани с това оскърбление. За тях казваха, че витаели из облаците, за разлика от онези, които здраво стъпват на земята. Затова в известен смисъл бе справедливо, че за наказание достъпът до земята бе окончателно отказан на краката им и те останаха да висят малко над нея.
Но какво е искала да каже Здена, обвинявайки го, че се люби като интелигент?
По една или друга причина тя е била недоволна от него и както бе способна да вложи и в най-нереалното отношение (отношението към Мастурбов, когото не познаваше) най-конкретно чувство (материализирано в сълзи), така бе способна да придаде и на най-конкретното действие абстрактно значение, а на неудовлетворението си – политическо съдържание.
Мирек поглежда в огледалото за обратно виждане и установява, че зад него кара все същата лека кола. Никога не се е съмнявал, че го следят, но досега са действали с похвална дискретност. Днес е настъпила коренна промяна: искат да забележи присъствието им.
На двайсетина километра от Прага, насред полето, зад голяма дървена ограда, има бензиностанция с автосервиз. Там работи негов добър приятел, който трябва да смени дефектния му стартер.
Мирек спря колата пред входа, препречен с набраздена в червено и бяло бариера. До нея стоеше дебела жена. Почака я да вдигне бариерата, но тя само продължително го изгледа, без да се помръдне. Натисна клаксона, ала напразно. Подаде глава през вратата.
– Още ли не са ви арестували? – попита жената.
– Не, още не са ме арестували – отговори Мирек. – Бихте ли вдигнали бариерата?
Тя продължаваше да го гледа втренчено, с отсъстващ вид, после се прозя и се върна в будката си. Настани се зад някаква маса и повече не му обърна внимание.
Тогава той слезе от колата, заобиколи бариерата и отиде в сервиза да потърси познатия си техник. Техникът се върна с него и сам вдигна бариерата (дебелата жена продължаваше да седи в будката с все същия отсъстващ поглед), за да може Мирек да влезе с колата в двора.
– Ами това е, защото много се показваше по телевизията – каза техникът. – Всички тези женоря те разпознават.
– Коя е тя? – попита Мирек.
И научи, че нахлуването в Чехия на руската армия, която бе окупирала страната и навсякъде упражняваше влиянието си, било за нея сигнал, че започва друг живот, различен от обичайния. Тя виждала как заради най-незначителни изказвания хора, стоящи по-високо от нея (а целият свят стоял по-високо от нея), били лишавани от властта си, от положението си, от работата и хляба си и това я възбуждало. Тогава доброволно започнала да доносничи.
– Но защо все още е пазач? Защо не са я повишили?
Техникът се усмихна.
– Защото дори не знае да брои. Не могат да й намерят друга работа. Могат само да признаят правото й да доносничи. Това е то нейното повишение!
Той вдигна предния капак и погледна мотора.
Изведнъж Мирек усети, че до него стои някакъв мъж. Обърна се: мъжът носеше сиво сако, бяла риза с вратовръзка и кафяв панталон. Над дебелия врат и подпухналото лице се спускаше накъдрена на маша сива коса. Мъжът стоеше неподвижно и наблюдаваше техника, наведен под вдигнатия капак.
След малко техникът също забеляза присъствието му, изправи се и каза:
– Търсите ли някого?
Мъжът с дебелия врат и подпухналото лице отговори:
– Не, никого не търся.
Техникът отново се наведе над мотора и заразказва:
– На Вацлавския площад в Прага някакъв тип повръща. Друг минава покрай него, поглежда го тъжно и поклаща глава: „Да знаете само как ви разбирам…“.
Убийството на Алиенде много скоро заличи спомена за нахлуването на руснаците в Чехия, заради кървавото клане в Бангладеш забравиха Алиенде, войната в Синайската пустиня заглуши с грохота си стенанията в Бангладеш, заради кланетата в Камбоджа забравиха Синай и така нататък, и така нататък, и така нататък до пълната забрава на всичко от всички.
В епохата, в която Историята все още се придвижваше бавно, малобройните й събития лесно се вписваха в паметта и тъчаха фона, който всички познаваха и на който личният живот разгръщаше завладяващия спектакъл на приключенията си. Днес времето напредва с огромни крачки. Забравеното за една нощ историческо събитие още на другия ден заискрява от росата на следващото и вече не е фон в повествованието на разказвача, а учудващо приключение, разиграващо се някъде встрани от прекалено обикновения личен живот.
Историята се изпарява от паметта и ми се налага да говоря за събития отпреди няколко години така, сякаш са се случили преди хиляда. През 1939-а германската армия навлезе в Чехия и чешката държава престана да съществува. През 1945-а руската армия навлезе в Чехия и страната отново се нарече независима република. Хората бяха въодушевени от Русия, която бе прогонила германците, и понеже виждаха в Чешката комунистическа партия нейна вярна ръка, прехвърлиха върху нея симпатиите си. Ето защо през февруари 1948-а комунистите взеха властта без кръв, без насилие, приветствани с радостни възгласи от почти половината нация. А сега обърнете внимание: тази, надаващата радостни възгласи половина, бе по-динамичната, по-интелигентната, по-добрата.
Да, каквото и да приказват, комунистите бяха по-интелигентни. Те имаха грандиозна програма. Проект за един изцяло нов свят, в който всеки ще намери своето място. Онези, които бяха срещу тях, нямаха голяма мечта, а само няколко износени и скучни морални принципи, които искаха да използват, за да закърпят съдраните гащи на установения ред. Не е чудно тогава, че ентусиастите, смелчаците лесно победиха трезвите и предпазливите и бързо се заеха да осъществяват мечтаната идилия на справедливостта за всички.
Подчертавам: идилия, и то за всички, понеже всички човешки същества открай време копнеят за идилия, за онази градина, в която пеят славеи, за онова царство на хармонията, в което светът не се изправя като чужд срещу човека, нито човекът – срещу останалите хора, а напротив, светът и всички хора са омесени от едно и също вещество. Там всеки е нота от възвишена фуга на Бах, а нежелаещият да бъде такава си остава безполезна черна точка, лишена от смисъл, която улавяш и размазваш с нокът като въшка.
Някои хора веднага разбраха, че нямат необходимата за идилията нагласа, и поискаха да заминат за чужбина. Но тъй като по същността си идилията е свят за всички, желаещите да емигрират се оказаха отрицатели на идилията и вместо да отидат в чужбина, отидоха зад решетките. Други, хиляди и десетки хиляди, скоро поеха по същия път и сред тях имаше много комунисти като министъра на външните работи Клементис, който бе дал калпака си на Готвалд. По екраните на кината влюбените срамежливо си подаваха ръка, изневярата биваше строго наказвана от другарския съд, съставен от обикновени граждани, славеите пееха, а тялото на Клементис се люлееше като камбана, възвестяваща със своя звън новото утро на човечеството.
И тогава тези млади, интелигентни и радикални хора внезапно изпитаха странното чувство, че са разпратили делото си по широкия свят и то е започнало да води свой собствен живот, престанало е да прилича на идеята, която са имали за него, и вече не го е грижа за създателите му. Тези млади и интелигентни хора започнаха да викат след делото си, да го зоват, да го корят, да го гонят, да го преследват. Ако пишех роман за поколението на надарените и радикални хора от онова време, щях да го озаглавя „На лов за изгубеното дело“.
Монтьорът затвори капака, а Мирек го попита какво му дължи.
– Трици – каза монтьорът.
Мирек седна на волана, но бе развълнуван. Нямаше никакво желание да продължи пътя си. Би предпочел да остане при монтьора и да слуша вицове. Монтьорът провря глава в колата и го потупа по рамото. После се насочи към будката, за да вдигне бариерата.
Когато Мирек минаваше покрай него, той му посочи с кимване колата, паркирана пред входа на сервиза.
Мъжът с дебелия врат и къдравата коса стоеше до отворената й врата. Наблюдаваше Мирек. Мъжът, който седеше на волана, също го наблюдаваше. Двамата нагло и безсрамно се взираха в него и минавайки покрай тях, Мирек направи усилие да ги погледне със същото изражение.
Подмина ги и видя в огледалото за обратно виждане как мъжът се качва в колата и обръща, за да продължи да го следи.
Помисли си, че все пак е трябвало по-рано да се освободи от компрометиращите писания. Ако го бе направил още на следващия ден след злополуката, без да изчаква телефонния разговор със Здена, може би щеше да ги пренесе, без да се излага на опасност. Само че не можеше да мисли за нищо друго, освен за посещението при Здена. Всъщност мислеше за него от години. Но през последните седмици имаше чувството, че не може повече да чака, защото съдбата му с големи крачки се е запътила към края си и той трябва да направи всичко възможно, за да й придаде съвършенство и красота.
В онези далечни дни, когато скъса с нея, изпита шеметното чувство на безкрайна свобода и изведнъж всичко започна да му се удава. Малко след това се ожени за жена, чиято красота му вдъхна самочувствие. После неговата красавица умря и той заживя със сина си в кокетна самота, която му печелеше възхищението, интереса и вниманието на много други жени.
Същевременно се налагаше с научните си изследвания и този успех го закриляше. Беше необходим на държавата и затова можеше да си позволи да бъде язвителен към нея във време, в което все още почти никой не смееше да го прави. Постепенно, с все по-нарастващото влияние на онези, които преследваха своето дело, той все по-често се появяваше на телевизионните екрани и стана известна личност. След пристигането на руснаците, когато отказа да се отрече от убежденията си, го уволниха от работа и го обградиха с цивилни ченгета. Това не го пречупи. Бе влюбен в съдбата си и дори разрухата й му се струваше благородна и красива.
Разберете ме добре: не съм казал, че е бил влюбен в себе си, а в съдбата си. Това са две съвсем различни неща. Сякаш животът му изведнъж бе извоювал свободата си и придобил свои собствени интереси, които изобщо не съответстваха на неговите. Именно така според мен животът се превръща в съдба. Съдбата нямаше намерение да помръдне и малкия си пръст за Мирек (за неговото щастие, сигурност, добро настроение и здраве), докато Мирек бе готов да направи всичко за съдбата си (за нейното величие, чистота, красота, за стила и ясния й смисъл). Чувстваше се отговорен за съдбата си, макар тя да не се чувстваше отговорна за него.
Бе свързан с живота си по същия начин, както скулпторът със статуята си или романистът с романа си. Неотменимо право на романиста е да преработва романа си. Ако началото не му харесва, може да го пренапише или унищожи. Но съществуването на Здена отнемаше на Мирек тази авторска привилегия. Здена настояваше да остане в първите страници на романа и не даваше да я изтрият.
„Книга за смеха и забравата“ тук
