Людмила ЕЛЕНКОВА
Избрах романът на Ясмина Реза да започне 2014 г. Може би неволно, заради библейския повей от заглавието – „Блажени са блажените”, взето от стих на Борхес „ Фрагменти от едно апокрифно евангелие”. Тоест, щом съзрем формула утвърждаваща щастие, сякаш трябва да я повторим. Искаме да я наредим до подаръците, лъскавия празничен интериор, вкусотиите, махмурлука и тя да стане с едно отривисто движение начало на нашата Нова година. Избрах го нарочно, защото лекотата, с която потъна почти джобния му формат някъде в мен, остави на прага един привързан читател.
21 разказа (глави) всеки сам за себе си, образуват заедно организъм, съвсем не така монолитен, както предполагат монолозите му. Блаженството избягва контекста, в който обикновено го разчитаме, а изразните средства на тази еврейка с персийска кръв, му дава особена енергия. Колкото и герои да има, сякаш виждаме само двама, неизчерпаеми, константни – дълбаещи в собствената си бездна мъж и жена. В делници лишени от парадния френски блясък. В ситуации, на които им е спестен всякакъв стил. Хора на опашка в супермаркет, в чакалня на болница, на маса в ресторант, до леглото на дете – какво е това, разговорник ли?
Ясмина Реза е от най-комерсиалните и обичани драматурзи в Европа. Тя знае как да прелее образите един в друг, да акцентира детайла, да насочи светлината, да артикулира мълчанието. Възможна да „канонизира”, да утвърди „блажена” някоя устойчива форма, а после да я срине, или да я сведе до тленно отклонение. Както прави с този абсурден роман в разкази.
Въпросът, заради който не я оставих на миналата година е – доколко всяка крайност си струва усилието? Понеже в текста й се говори само за любов.
„Блажени са блажените” тук