Сава СЛАВЧЕВ
Прочетох последната книга на Фредерик Бегбеде „Първа равносметка след апокалипсиса”. Доволен съм. Това е книга за книгите: 100-те предпочитани книги от Бегбеде за миналия век. Не е роман, не е автобиография, не е критика. Това е личното мнение на автора, съпроводено с размишления, препратки и кратка бележка за живота на всеки автор. Какво прави впечатление ли? Ами доста неща. Първо някои от цитираните лица нямат нищо общо с писането и литературата: Кърт Кобейн, група „Телефон”; второ, поне 15 от цитираните автори са се самоубили преди да навършат 40 години; трето, от 100-те имена около двадесет са на американски автори, двама белгийци, трима швейцарци, един от Южна Африка, един финландец, един италианец, един германец, трима-четирима англичани, една китайка, пишеща под псевдонима Миен Миен, което в превод от китайски означава памук и останалото са французи. С цялата условност по отношение на националната принадлежност на някои. Всъщност критериите, определили класацията на Фредерик също не са безкомпромисно строги. Фиксирал ги е в 10 точки, като започва с външен вид на автора, чувство за хумор и дата на самоубиване, като на десето място е сложил еротика и чувственост на прозата, за което дава и една точка в повече ако получи ерекция и две ако стигне до оргазъм (без намеса на ръцете). Това добре. Явно е, че с Фредерик сме доста различни. Но е готин. Разбира се аз съм щастлив, че половината от книгите не съм ги чел и се надявам никога да не ги чета, но ми е интересен погледът на Бегбеде. Той си е такъв, ето неговата престава за това какъв трябва да бъде писателят: мъртвопиян, загорял от слънцето, напълно отнесен, гологръд, безпаричен, с шапка идиотка и цигаре в човката, разкрещял се на плажа в далечна слънчева страна. Един писател би трябвало да разбива сърца и празни бутилки. Той трябва винаги да е заобиколен от красиви тъжни жени – тъжни, поради ужаса, който изпитват от свободата му – и от красиви свободни жени – свободни, въпреки, че са ужасени от тъгата му…
Писателят би трябвало винаги да е мързелив хвалипръцко, опасен егоист, фрустриран търсач на удоволствия, надрусан грандоман, готов да рискува живота си за няколко зле напечатани абзаца в някой второразреден фензин…
Добре обаче, че е включил в списъка си Жид, Селинджър, Хемингуей, Хенри Милър, Фицджералд, Труман Капоти, Блонден, Перек, Патрик Бесон, Кокто и Ларбо иначе доста щяхме да се разминем. Обърнете внимание на това:
Една книга става култова, по причини, които нямат нищо общо с текста – необходим е конфиденциален тираж, непризнат автор (по възможност починал), неуловим издател и елитарен сюжет.
Има някои находки, Фредерик, според мен в есеистичната форма той се справя доста добре, харесва ми и това, че цитира един малко познат във Франция автор като Андре Бланшар (който много харесва Жулиен Грийн, когото пък аз много харесвам) : „Да си писател значи да вярваш, че всичко може и трябва да се свежда до думите, иначе би било непоносимо”. У Бегбеде ми допада неговото състояние на безпокойство, на неувереност и колебание, усещам силите, които полага за да овладее вътрешните си противоречия (подобно на Мацнеф). Радва ме и чувството му за хумор, за самоирония : „И ето че, прав в коридора на апартамента ми на ул. „Гинмер”, този, в който за малко да бъда щастлив с втората ми жена, аз изгълтах един сияйно неприличен текст, нежен и твърд като „Приятелчето” на Леото, шикозен и култов като „Прах от рози” на Шюл, елегантен и ерудиран като коя да е книга на Ги Дюпре или Матюрен Могарлон.”
Обичам хората, които обичат книгите. Независимо, че вкусовете ни не съвпадат особено.
„Първа равносметка след апокалипсиса” тук