Начало / Любопитно / „Късметът на смотаняка“ от Кърт Вонегът (откъс)

„Късметът на смотаняка“ от Кърт Вонегът (откъс)

Първи епизод
Между вредител и вретено
1.
Млад художник, чиято жена бе загинала в автомобилна катастрофа две седмици по-рано, стоеше пред отворения плъзгащ се прозорец на ателието си в тихата къща. Стоеше разкрачен, сякаш се канеше да удари някого, и изражението му на безсилен гняв беше в пълен контраст със спокойната сцена пред него. Зелен склон, изпъстрен с ярко обагрени кленови листа, се спускаше към езерце, заградено с каменния бент, който беше построил през пролетта. Прегърбен старец с ясни очи, съсед от близката ферма, крачеше напред-назад по дървеното кейче и хвърляше отново и отново червено-бяла месингова блесна за кефал във водата.
Художникът, Дейвид Харндън, държеше малък речник и в крехката топлина под лъчите на циганското лято четеше и препрочиташе определението на думата между вредител и вретено: „обща представа, отношение или факт на постоянно или последователно съществуване”.
Дейвид раздразнено затвори книгата между дългите си пръсти. Думата беше „време”. Той копнееше да разбере времето, да се освободи от властта му, да го победи – да се върне назад, не да продължава напред, назад към щастливите моменти с жена си Джинет, миговете, които времето бе помело.
Въдицата на стария фермер пееше. Дейвид вдигна глава и видя как ярката блесна цопва във водата, потъва и започва криволичещия си път назад към кея. След миг увисна, изпускайки капки, във въздуха на сантиметри от върха на въдицата. Последните вълнички, които бе направила, изчезнаха покрай брега. Още един преминал блещукащ миг – дошъл, преминал и изгубен. Време.
Очите на Дейвид се разшириха. Знаеше, че увлечението му по времето граничи с лудост, лутане в тъмното, ответна реакция на трагедията. Същевременно, в по-спокойни моменти все повече се затвърждаваше убеждението му, че желанието му да се върне в миналите щастливи дни, може би не е чак толкова налудничаво. Негов приятел учен веднъж смело заяви (след няколко пръста уиски), че всеки технически напредък, възможен за въображението, един ден ще бъде осъществен от учените. Възможно беше човек да пътува до други планети и щеше да се случи. Възможно беше да се конструира машина, по-умна от човек, и щеше да се случи. Възможно беше Дейвид да се върне при Джинет. Той затвори очи. Невъзможно беше да не я види повече…
Фермерът размаха въдицата, за да хвърли отново примамката. Кейчето се разклати.
– Не отивай до края! – изкрещя Дейвид.
Отдавна мислеше да смени две от вертикалните подпори, които бяха зеленясали и напукани. Старецът не даде признак да го е чул. Дейвид не беше настроен да се тревожи за това. Майната му – кеят щеше да издържи. Той отново се вглъби в мислите си.
Изпъна високото си тяло на дивана в ателието, пусна речника на пода и се потопи във фантазии за гости от други светове. Представи си същества, безкрайно по-умни от хората, с повече сетива от човешките пет; същества, които можеха да му разкажат за времето. Представи си, че тези гости от космоса ще донесат знанието за времето, защото то, изглежда, надхвърляше ограниченията на човешкия ум – надхвърляше ги многократно. Може би във вселената имаше форми на живот – примерно, човечетата от летящите чинии – които прескачат във времето, когато им скимне. Сигурно се надсмиваха над земните жители, за които то беше еднопосочна задънена улица.
Къде във времето щеше да отиде, ако можеше? Дейвид седна и прокара пръсти през късата си черна коса.
– Обратно при Джинет – каза на глас. Обратно при гледките, звуците, аромата и усещането на един майски следобед.
Времето бе замъглило, обезцветило, охладило прекрасния спомен. Спомняше си, че следобедът беше жизнен, радостен, съвършен. Но вече не си го представяше ясно…
Смътно, мъчително неясно, се виждаше заедно с красивата засмяна Джинет, както бяха стояли през онзи ден. Съвършеният момент? Такива имаше безброй много, еднакво прекрасни. Женени от две седмици, двамата си бяха дошли у дома, в тази къща, през онзи ден… тържествуващо изследваха всяка стая, радостно съзерцаваха зеленото безбрежно спокойствие, разкриващо се от всеки прозорец… седнаха на каменния бент, потопиха босите си крака в езерцето и се целунаха… легнаха в свежата трева на склона… Джинет, Джинет, Джинет…
Прекрасната картина се разпадна внезапно, когато Дейвид чу вик:
– Помощ! Помогнете!
Той скочи на крака. Двете вертикални подпори в края на кея се бяха килнали настрани, стърчаха наклонени в различни посоки. Крайните дъски висяха зловещо между тях като паднала стълбичка на ешафод. Стария фермер го нямаше. Езерната повърхност беше спокойна.
Дейвид хукна надолу по поляната, като събличаше дрехите си, докато тичаше, и се хвърли в леденостудената вода. В дълбините под счупения кей загребванията му изгубиха мощ. Пред него се появи фермерът, свит на топка, неподвижен, ако не се брои лекото полюшване от течението. Дейвид изплува на повърхността, пое си дълбоко въздух и пак се гмурна. Хвана стареца за презрамките на гащеризона и задърпа инертното тяло. Нямаше борба, нямаше дране, нямаше мъртва хватка.
Дейвид измъкна тялото на брега. Изгуби представа колко дълго се е опитвал да изпомпа смъртта от белите дробове на фермера. Нагоре, надолу, натискане, отпускане…. нагоре, надолу, натискане, отпускане… Колко мина, откакто викна на едно момченце на пътя да доведе лекар? Нагоре, надолу… Никаква искрица живот не замъждука върху зиналото бледо лице. Ръцете и раменете на Дейвид го заболяха; вече не можеше да стисне юмруци. Времето отново беше спечелило – бе отвлякло още едно човешко същество от тези, които го обичаха. Изведнъж Дейвид осъзна, че през цялото време е говорил на глас, гневно – че се държи не като човек, загрижен да спаси нечий живот, а като сърдит скандалджия. Не изпитваше нищо към човека в ръцете си, а само омраза към общия им душманин – времето.
Отгоре се чу скърцане на гуми в дълбокия чакъл на алеята. По склона се зададе нисък дебеланко на средна възраст, размахващ черна чанта, докато подтичваше надолу. Дейвид кимна уморено. Доктор Бойл, единственият лекар на селото, отвърна също с кимване, докато се опитваше да си поеме въздух.
– Признаци на живот? – попита задъхано.
Беше отворил чантата, извади спринцовка с дълга игла и я вдигна срещу слънцето. Натисна буталото, докато на върха се появи капчица.
– Мъртъв е, докторе, по-мъртъв от самия ад. Само преди трийсет минути си мислеше за кефал за вечеря. Сега не е между живите. За трийсет минути всичко се преобърна, отнесе го.
Доктор Бойл го погледна леко озадачено, после сви рамене.
– Ще се изненадаш колко трудно умират тия дъртаци – отбеляза почти безгрижно.
Двамата с Дейвид обърнаха фермера. Доктор Бойл небрежно заби иглата в сърцето на удавника.
– Ако му е останала искрица живот, това ще го направи като нов. Може би. – Лекарят отново обърна тялото по корем и му заговори: – Добре си почина. Хайде пак на работа, моето момче.
Докато доктор Бойл разтриваше крайниците му, а Дейвид му правеше изкуствено дишане, по страните на мъжа се появи лека руменина. Закашляне, въздишка – и старецът отново започна да диша.
– Възкресение от мъртвите – със страхопочитание прошепна Дейвид.
– Ако обичаш мелодрамите, може да се каже, че го възкресяваме, предполагам – призна доктор Бойл, докато палеше цигара, без да отмества поглед от лицето на удавника.
– Може ли или не може?
– Въпрос на терминология – измърмори Бойл, очевидно отегчен от темата. – Удавените, ударените от ток, удушените обикновено са съвсем здрави – здрав бял дроб, здраво сърце, бъбреци, черен дроб, всичко е в идеална форма. Единственият проблем е, че са мъртви. Ако се намесиш достатъчно бързо, понякога успяваш да им помогнеш. – Направи на фермера още една инжекция, този път в ръката. – Да, върнахме те от мъртвите, за да походиш за риба още няколко години.
– Какво е да си мъртъв? – попита Дейвид. – Може би ще може да ни каже.
– Да не ставаме сантиментални – разсеяно отговори лекарят. Намръщи се. – Впрочем защо му трябва на младеж като теб да размишлява за смъртта? Имаш още шейсет години, докато дойде време да се тревожиш. – Изведнъж се изчерви и постави ръка върху рамото на Дейвид. – Извинявай, забравих.
– Все пак какво ще ни каже? – настоя Дейвид, без да се впечатли от гафа.
Лекарят го погледна изпитателно.
– Какво е да си мъртъв ли? То се съдържа в самата дума: мъртъв. Това е. – Постави слушалката си над вече биещото сърце на стареца. – Какво ще ни каже този приятел? – Поклати глава. – Ще каже каквото казват всички. Това, което си чел стотици пъти във вестниците. Върналите се от смъртта не си спомнят нищичко, затова деветдесет и девет процента от тях дават обичайното описание просто за да са интересни. – Доктор Бойл щракна с пръсти. – И всичко са бабини деветини. Сещаш ли се какво имам предвид?
– Не. Досега не се бях интересувал.
Доктор Бойл извади парче молив и листче от джобчето на жилетката си. Написа едно изречение на хартийката и я подаде на Дейвид.
– Дръж. Не го поглеждай, докато нашият подопечен не се съвземе достатъчно, за да говори. Залагам петарка, че ще каже това, което току-що написах.
Дейвид сгъна листчето и го скри в дланта си. Двамата пренесоха фермера в къщата.

2.
Дейвид и доктор Бойл седнаха на дивана пред камината в дневната. Дейвид бе запалил огън. Беше вечер и двамата бяха пили. От спалнята в съседство с дневната се чуваше лекото хъркане на стария фермер, възстановяващ се от изтощението под завивките. В десетместната клиника на доктора нямаше място за него.
– Ако беше приел облога ми, щях да съм с пет долара по-богат – весело каза Бойл.
Дейвид кимна. Все още държеше листчето, на което лекарят бе написал какво очакваше да чуе от фермера. Преди час, когато събра сили да говори, старецът бе повторил думите почти дословно. Дейвид отново прочете изречението на глас: „Целият ми живот мина пред очите ми”.
– Какво би могло да бъде по-банално? – отбеляза лекарят, като отново напълни чашата си.
– Откъде сте сигурен, че не е вярно?
Бойл въздъхна снизходително:
– Наистина ли интелигентен младеж като теб има нужда някой да му обяснява причината? – Вдигна вежди. – Ако животът му наистина е минал пред очите му, значи би трябвало мозъкът му да го е видял. Защото това е нещото, с което човек вижда нещата. Ако сърцето е спряло, до мозъка не стига кръв. Той не може да работи без кръв. Мозъкът му не е работил. Следователно няма как животът да е минал пред очите му. Q-E-D, quod erat demonstrandum, както казват древните римляни и гимназиалните учители по геометрия – както беше демонстрирано. – Бойл се изправи. – Какво ще кажеш за още лед?
Тръгна към кухнята в задната част на къщата, с малко несигурна походка, като си тананикаше.
Дейвид се изправи, протегна се и осъзна, че топлината от горящите цепеници, празният стомах и няколкото чаши уиски със сода, които бе гаврътнал бързо една след друга, се бяха съюзили, за да размътят сериозно съзнанието му. Чувстваше се окрилен, не възторжено щастлив, но помъдрял. Имаше смътното чувство, че е на косъм да надхитри времето – да се издигне над него, да бъде в състояние да отиде където си поиска в миналото.
Неочаквано, без да има ясна представа как, се озова в тъмната спалня, разтърсвайки спящия фермер за раменете.
– Събуди се! – каза трескаво. – Хайде, трябва да говоря с теб.
Беше груб, раздразнен, че фермерът не се буди. Струваше му се ужасно неотложно да говори с него веднага.
– Събуди се, чуваш ли?
Старецът се размърда, погледна го със смаяни кръвясали очи.
– Какво видя, когато беше мъртъв? – попита Дейвид.
Фермерът навлажни устните си, примигна.
– Целият ми живот…
– Знам, знам. Искам да ми разкажеш по-подробно. Видя ли хора и места, които беше напълно забравил?
Фермерът затвори очи, намръщи се в опит да се съсредоточи.
– Много съм уморен. Не мога да мисля. – Разтърка слепоочията си. – Беше бързо, като ускорена кинолента, предполагам – един вид проблясъци от минали моменти.
– Успя ли да видиш ясно нещо? – настоя напрегнато Дейвид.
– Моля те, остави ме да спя.
– Веднага щом ми отговориш. Можеш ли да опишеш нещо в подробности?
Фермерът отново облиза устни.
– Мама и татко – видях ги много добре. Изглеждаха млади, почти хлапета. Току-що се бяха върнали от панаира в Чикаго, носеха ми сувенири и разправяха как се разхождали из панаирния комплекс с електрическо влакче…
Гласът му заглъхна. Дейвид отново го разтресе.
– Какво казаха?
– Татко каза, че били изхарчили по-малко, отколкото са очаквали. – Фермерът едва шепнеше. Дейвид се наведе над леглото, за да го чува. – Каза, че му останали много пари.
– Колко пари?
– Петдесет и седем долара.
Фермерът получи пристъп на кашлица и седна в леглото.
– Какво друго каза? – попита възбудено Дейвид, след като кашлянето спря.
В очите на фермера вече личеше страх.
– Каза, че имал с три долара повече, отколкото му трябвали за нова кухненска печка „Терма-кинг”.
Човекът се просна по гръб и затвори очи.
– Дейв! Веднага излизай от тук! – изсъска рязко доктор Бойл. Закръгленото му тяло се очертаваше заплашително на вратата. – Все още не е прескочил трапа. Какво искаш, да го убиеш ли?
Стисна Дейвид за ръкава и го извлече от стаята.
Дейвид не се възпротиви, почти не осъзнаваше какво се случва. Мълчеше, не докосна новия коктейл, който му бе забъркал Бойл. Изтегна се на дивана, с голямо усилие написа числото петдесет и седем под думите на листчето и заспа. Сънува Джинет.

3.
– Съжалявам, докторът няма приемни часове в сряда следобед – каза белокосата медицинска сестра, като оправяше престилката върху кокалестите си хълбоци.
– Това е частно посещение. Аз съм негов приятел. Имам да му покажа нещо много важно – задъхано отговори Дейвид. – Къде е, в кабинета ли?
Сестрата го изгледа подозрително, натисна копчето на интеркома върху бюрото си.
– Доктор Бойл, един младеж тук твърди, че има нещо важно да ви покаже. Казва, че ви е приятел. Как се казвате, младежо?
Гледаше го бдително, сякаш очакваше да грабне писалката й със златна капачка и да побегне.
– Дейвид Харндън.
Погледът й му подсказа колко подозрителен изглежда в нейните очи. Вече една седмица, откакто бе спасил фермера от удавяне, не се беше бръснал, нито дори мил освен в редките случаи, когато охлаждаше главата си със студена влажна кърпа. Напразно се опита да оправи костюма си, който бе намачкан на неравни гънки по цялото му тяло. Краищата на крачолите му бяха оцапани с глина. Сутринта, на отиване към селската библиотека, го намокри внезапна буря; после лежа на зелената морава, на която с Джинет бяха лежали преди няма и шест месеца…
– Доктор Бойл е зает – каза сестрата. – Съжалявам.
Беше очевидно, че не съжалява. Дейвид се наведе над интеркома и натисна копчето.
– Бойл, чуйте ме. Този път имам нещо наистина голямо, убедително. Дори вие ще повярвате, когато видите това.
Размаха една преснета на  фотостат страница пред микрофона.
– Слушай, Дейв… – Гласът на доктор Бойл беше уморен, изнервен. – Имам важна среща в понеделник в Олбани и трябва да подготвя статия по този повод. Благодарение на твоето натрапване и епидемията от дребна шарка все още съм на първия абзац. Каквото и да си открил, трябва да изчака до понеделник. Не мога да те приема днес и толкоз.
От високоговорителя се чу изщракване.
– Вече не може да ви чуе – каза надуто сестрата. – Изключих го от мрежата. – Отиде при вратата и я отвори. – Докторът ще ви приеме във вторник – добави, сякаш само тя можеше да чуе какво Бойл казва по интеркома. – Ако искате да оставите тази хартийка – каквото и да представлява – може би ще успее да я погледне през уикенда.
Дейвид оглеждаше постланото с килими стълбище, чудеше се къде в огромната стара къща може да се намира кабинетът. Разсеяно подаде копираната страница на сестрата.
Тя погледна листчето презрително.
– И какво очаквате да направи с това? Съмнявам се, че има интерес към пазара на готварски печки. „Дами, сменете старата си печка с „Терма-кинг”. Не разбирам.
– Не е нужно вие да разбирате – сопна се Дейвид. – Върнете ми го. Лично ще го занеса на доктора още сега.
Тя отвори вратата по-широко и притисна листа до хилавите си гърди.
– Аз ще му го занеса. Просто ми обяснете за какво става дума.
– Кажете му, че това е доказателство, че фермерът не лъжеше. Чикагският международен панаир е бил през 1893 г. и през 1893 г. човек е можел да си купи печка „Терма-кинг” за петдесет и четири долара. Тази реклама от един тогавашен вестник го доказва. Това е с три долара по-малко от петдесет и седемте, за които говореше фермерът. – Дейвид се обърна към сестрата. – Ох, вървете по дяволите. Вие изобщо не ме слушате.
– Чувате се из цялата къща – оплака се доктор Бойл от горната площадка на стълбите.
– Бойл, имам доказателство, че животът на стареца наистина е минал пред очите му. Върнал се е назад във времето до 1893-та!
– Трябваше да застреля дядо ти, докато е бил там. Сега ще ме оставиш ли на спокойствие да довърша статията си?
– Не може ли да поговорим за минутка?
– Ох… добре. Ще те приема като пациент в критично състояние. Ти преживяваш тежка душевна криза, Дейв. Имаш нужда от уединение и почивка повече от всеки друг, когото познавам, освен самия мен. Ела горе.
– Докторът ще ви приеме – рязко заяви сестрата. Върна му листчето със снизходителен жест.
– Мога да комуникирам достатъчно добре и без преводач – жлъчно отбеляза Дейвид и се заизкачва по стъпалата, вземайки по две наведнъж.
Доктор Бойл затвори вратата на кабинета си и след като седна на бюрото и подпря главата си с ръце, изслуша новината на гостенина.
– И тази реклама окончателно го потвърждава, нали? – говореше Дейвид. – Старецът се е върнал във времето, когато е бил на седем, чул е баща си да говори за електрическата железница на Международния панаир, а после да споменава марката и цената на готварската печка, която е смятал да купи. Всичко съвпада!
Бойл седеше с наведена глава.
– Не знам какво е правилното обяснение, Дейв, но съм сигурен, че не е твоето. Може би човекът има адски добра памет. Трябва да е добра. Може би това, което преживя, е направило нещо на ума му. Понякога хипнотизаторите могат да накарат човек да си спомни дребни подробности, като например каква кола е карал началният му учител. Нещо такова може би. Но пътуване във времето? Дрън-дрън.
– Проверих паметта му и не е нищо особено. Казвам ви, не съм мислил за нищо друго през последната седмица и огледах нещата от всеки възможен ъгъл. Старецът не можа да ми каже дори с точност до десет долара цената на сегашната си печка и обърка марката. – Дейвид пъхна ръце в джобовете си. – Дайте ми един сериозен аргумент срещу пътуването във времето. Няма нито един.
– Логиката, моето момче – търпеливо изрече доктор Бойл през стиснати зъби. – Противоречи на всяка логика. Така човек би могъл да се върне в миналото, да убие някого и по този начин да заличи бог знае колко негови наследници. Да убие Карл Велики и така да погуби почти всеки бял човек на земята. Абсурд! Защо не завъртиш малко контрабанда с оръжие и не продадеш на атиняните няколко картечници, та да спечелят Пелопонеската война? Защо не се върнеш в миналото и не изобретиш електрическата крушка, телефона и самолета преди Едисон, Бел и братята Райт? Помисли за печалбата от патентите!
Дейвид кимна:
– Знам, знам – тези аргументи заблудиха и мен в началото. Но осъзнах, че старецът, ако действително е пътувал във времето, се е върнал там, където вече е бил. Ако мъртвият е свободен да се върне в кой да е момент от собствения си живот, срещу това вашата логика не може да каже нищо. Аз не твърдя, че е бил в състояние да промени каквото и да било в жизнения си път, както вие логично изтъкнахте. Ако се върне във времето, той е в състояние да изпита само онова, което е изпитал тогава, да направи това, което вече е направил. Убеден съм, че е напълно възможно.
– Кого го засяга?
– Мен ме засяга. Вас ви засяга, всекиго засяга. Ако това е вярно, животът може да се окаже неизмеримо по-милостив, отколкото изглежда сега.
Доктор Бойл стана и сега и той като сестрата отвори вратата.
– Идеята е много интересна, Дейв, и би било приятно да я обсъждаме през някоя дълга зимна вечер. Ти я приемаш, аз – не. Никой от двамата няма категорични доказателства. Но сега нямам повече време за обсъждане на налудничави идеи, затова, ако обичаш…
– Трябва да ми помогнете да разбера дали има нещо вярно в нея.
Дейвид се отдръпна от вратата, упорито се настани на едно меко кресло и запали цигара.
– Виж какво, приятелю – раздразнено измърмори Бойл, – само преди седмица почти не те познавах. Сега ходиш лепнат за мен като сиамски близнак. Телефонни обаждания, безкрайни разговори – и все за времето, времето, времето. Това изобщо не ме интересува, не разбираш ли? Защо не се лепнеш за някого, който ще ти обърне внимание? Някой близък приятел, може би свещеник, психиатър, или някой друг специалист, който ще бъде възхитен да се занимава с тези нелепици. Аз съм общопрактикуващ лекар и съм адски зает.
– Само лекар би могъл да помогне за експеримента ми, а вие сте единственият в града – отчаяно каза Дейвид. – Съжалявам, че ви досаждам. Всичко това изглежда страшно важно – то е изключително важно. Очаквах, че и вие ще го видите по този начин и ще сте готов да помогнете. Какво би могло да бъде по-важно от това да докажа, че съм прав? Ако отвъдният живот е едно вечно изживяване на най-добрите моменти от този, не бихте ли искали да знаете какво ви очаква?
Доктор Бойл се прозина.
– Ами ако нечий живот е отвратителен не по негова вина?
– Тогава би могъл да се върне към утробата. На някои хора това им стига.
– Всичко си измислил, нали, Дейв? – Бойл присви очи. – И с какво мога да ти помогна аз? Какъв експеримент си измислил?
Зададе въпроса с известна предпазливост – с предпазливостта, с която би опипвал корем, стегнат от апендицит.
Дейвид му подаде друга вестникарска изрезка, но тази беше отпреди един ден. Потрепери леко, като едва владееше нетърпението си. Този самодоволен дребен доктор, от когото зависеше толкова много, нямаше грам любопитство или въображение. Изобщо не проумяваше, че времето – не ракът, сърдечно-съдовите заболявания или друга болест от книгите му – е най-ужасната, обезсилваща епидемия на човечеството.
Доктор Бойл прочете изрезката наглас:
– Хъммм. „Лос Анджелис. Хирург от болницата „Сърце Исусово” днес…” О, да, чел съм го. Човекът починал на операционната маса и хирургът го съживил, като му направил сърдечен масаж. Мммдааа. Много интересен случай, особено за теб, предполагам. Питам се дали пациентът е казал, че е видял целия си живот да минава пред очите му – добави саркастично.
– Допреди час беше в безсъзнание – отговори Дейвид.
– Откъде знаеш, за бога?
– Телефонирах в болницата, преди да дойда.
Доктор Бойл вдигна вежди.
– Какво си направил? Телефонирал си чак в Лос Анджелис, за да питаш за абсолютно непознат човек? – Постави ръка върху рамото на Дейвид. – Ти наистина си зле, Дейв. Досега не осъзнавах колко си се вманиачил. Трябва да се откажеш от тази идея, да си починеш – да се махнеш от онази мрачна къща. Това е лекарско разпореждане. Ти си на прага на тежка нервна криза. Говоря сериозно. Събирай си багажа и отиди на почивка още днес.
– Ще си почивам след експеримента, ще си почивам на воля – с равен глас отговори Дейвид. – Но най-напред експериментът.
– Какъв експеримент?
На започващото да почервенява лице на лекаря Дейвид видя знак, че Бойл се е досетил.
– Искам да извършите една операция, докторе. Ще ви платя колкото поискате, много пари. Искам сам да проверя тази работа за времето. – Гласът на Дейвид беше почти небрежен. Той не се боеше от това, за което молеше, само изпитваше копнеж да го осъществи. – Искам да ме убиете и после пак да ме съживите.
– Вън! – тихо изсъска доктор Бойл. – И никога повече не ме безпокой, разбра ли? Махай се.

4.
Два месеца бяха минали, откакто доктор Бойл изгони Дейвид от кабинета си. Седнал удобно на креслото в ателието си, младежът вдигна крака върху масичката за скициране и набра номер.
– Кабинетът на доктор Бойл – чу се гласът на сестрата. С тона си успяваше да внуши, че който и да е обаждащият се, по какъвто и повод да се обажда, проблемите му са твърде банални за представяната от нея институция.
– Бих искал да говоря с доктора. Спешно е.
– Вие сте господин Харндън, ако не се лъжа.
– Не се лъжете.
– Докторът не иска никога повече да го безпокоите. Мисля, че ви го каза достатъчно ясно.
– Случаят е спешен – сопна се Дейвид. – Ако веднага не ме свържете с доктор Бойл, ще загазите сериозно.
Настъпи дълго мълчание, озвучено единствено от тежкото дишане на сестрата. Най-сетне се чу изщракване.
– Докторе, пак е господин Харндън. Знам, че наредихте повече да не ви безпокои, но казва, че било спешно. – Последната дума бе пропита със сарказъм.
Бойл въздъхна:
– Добре, свържете ме.
– Вече ме свързаха, Бойл. Наистина съм болен, иначе нямаше да отнемам нито секунда от скъпоценното ви време. Трябва да дойдете.
– Не можете ли да се придвижите до кабинета ми? Имам десет пациенти в чакалнята, а точно в момента намествам счупена ръка.
– Уви, ще трябва вие да дойдете. Имам почти трийсет и девет градуса и съм твърде изтощен, за да шофирам. – Дейвид изброи впечатляващ списък от симптоми.
– Прилича на двудневния вирус, който върлува от известно време. Ще издържиш ли до четири?
– Вероятно. Обещавате ли, че ще сте тук точно в четири?
– Добре, четири – предпазливо отговори лекарят. Покашля се. – Още ли се увличаш от времето и тем подобни?
– Не, това вече не ме интересува. Тогава не бях на себе си, предполагам, и съжалявам. Послушах съвета ви. Много ми помогна. Благодаря.
– Радвам се да го чуя. – Гласът на доктор Бойл зазвуча по-сърдечно. – Извинявай за грубото ми държане тогава. Трябваше да проявя повече разбиране. Слушай, ако мислиш, че имаш нужда от психиатрична помощ, познавам един добър специалист в Трой, когото мога…
– Не, не. Вече ми мина. Сега имам нужда само от старомодно лекарство за гърло, корем и температура.
– Хубаво. Изчакай до четири. Два аспирина ще те закрепят. Ако нещата се влошат, обади се пак и веднага ще дойда.
– Ще ви чакам. Когато дойдете, направо влизайте. Ще бъда в ателието.
Дейвид взе спринцовка от масичката и я завъртя насам-натам, хващайки отражението на тихия синкав пламък от брястовите цепеници в камината.
– Ще ви чакам – повтори и остави слушалката.
Никога в живота си не се беше чувствал по-добре.
За спринцовката бе закрепена натегната пружина, поместена в метален цилиндър по такъв начин, че да натиска буталото. Дейвид напълни спринцовката с вода. От цилиндъра излизаха две жички и той ги свърза с батерия и прекъсвач. Натисна ключа и изръмжа от задоволство, когато електрическият спусък освободи пружината, тя натисна буталото и иглата изпръска струйка вода. Идеално.
Позволи си детинското удоволствие да се почувства мистично, да си представи как някой страничен наблюдател би възприел сцената. Беше зима, обедно време, по-мрачно от есенен здрач, без сняг да просветли облачния пейзаж. На страничния наблюдател, весело разсъждаваше Дейвид, щеше да му се стори, сякаш Природата е съпричастна със зловещите деяния в ателието. Откъслечни капки, образувани в участъци с топъл въздух на хиляди метри над земята, пръскаха и замръзваха върху первазите на прозорците.
Колетът от майстора на инструменти се беше получил само преди час. Дейвид бе извадил специалната спринцовка и часовниковия механизъм на масата. Приличаха на бижу върху черната сатенена опаковка. Трябваше само да ги свърже с електричната схема, поставена на пода, и да ги завинти. Всичко друго беше готово от седмици – каишите, заковани за пода, решетките на двата прозореца и плъзгащата се врата, кислородният апарат – всичко чакаше екипировката, която Дейвид нямаше умения да сглоби сам.
Сега нямаше нужда от Бойл. Поне в началото. Можеше сам да се справи с първата част. После щеше да се наложи лекарят да помогне. Етиката не би му позволила да откаже, след като експериментът вече е започнал.
Дейвид постави спринцовката, батерията и прекъсвача на пода, до ремъците, заковани за голите дъски. Идваше ред на часовниковия механизъм. Беше монтиран на стоманена пластина и той зави дебели болтове през нея във вече готовите дупки от вътрешната страна на вратата. Взе жиците, излизащи от часовниковия механизъм, и също ги свърза с прекъсвача и батерията.
Отново щракна ключа. Пружината пак натисна буталото. Дейвид вдигна глава в момента, в който часовникът затиктака. Минута, две, после три – нищо не се случваше освен тиктакането. Изведнъж механизмът забръмча бързо, езичето на вратата се дръпна и я освободи.
Дейвид отново затвори бравата и нагласи механизма, спокойно напълни спринцовката с гъста безцветна течност и отново набра номер на телефона.
– „Уестърн юниън”.
– Бихте ли ми казали точен час?
– Дванайсет часът двайсет и девет минути и петнайсет секунди, господине.
– Благодаря.
Дейвид свери часовника си. Оставаха около три часа и половина. Три часа и половина без характер, обещание или цел. Нищо повече не можеше да направи, нищо, което би могло да го заинтересува. Чувстваше се като пътник, чакащ между два влака на малка гара в неделя, без желание или надежда да види познато лице, пушещ една след друга горчива цигара. Чувстваше се така, сякаш е изгубил идентичността си, докато не тръгне отново на път. Разсеяно провери решетките на един прозорец. Бяха здрави, не се огъваха. Те и ключалката с часовников механизъм можеха да спрат цял полк, ако се наложеше, докато не настъпи моментът, когато щеше да има нужда от помощ.
Той се прозина. Само десет минути бяха минали. Отново седна в креслото, отпусна се между меките възглавнички така, че извивките на облегалката да препречат зрението му от двете страни. Погледът му по естествен начин спря върху хаоса в ъгъла до вратата. Отначало не обърна внимание на струпаните там вещи. С чувство на леко объркване и изненада ги разпозна – платната, статива, боите. Трудно беше да повярва, че някога е бил художник – преди броени месеци – и че в тази стая, с решетките, ремъците и иглите, някога са се раждали натюрморти, нежни портрети, сантиментални пейзажи.
За момент стаята стана грозна и плашеща и на Дейвид му се прииска да изкърти решетките, да покрие ремъците с топлия червен килим, да се обади на Бойл да не идва, да покани забравени приятели и да направи купон.
Чувството премина. Изражението на Дейвид отново стана хитро, целеустремено. Неговият стар враг, времето, се опитваше да го разколебае, да го огъне в няколкото оставащи часа. Ако още дълго разсъждаваше за експеримента, можеше да изгуби кураж, преди да започне експедицията му през времето.
Трябваше да мисли за други неща. Спомняйки си старите рефлекси, Дейвид постави чисто платно на статива и започна да изстисква от боите върху палитрата си. Насилваше се и движенията му бяха непохватни, изборът му на цветове – безвкусен. Не можеше да си представи нищо върху белия лист. Заби шпатулата за рисуване в купчинката черно и нанесе лъскава антрацитна черта върху платното.
Критиците навремето бяха забелязали педантичното му използване на четката, отчетливостта на детайлите. При много по-богат избор на цветове използваше само длетовидни четки, не по-широки от венчалната му халка. Сега размазваше боите с грубата шпатула. Ръцете му правеха каквото си искат, сякаш ги командваше дух извън неговия. Не изпитваше нищо повече от детинското удоволствие да маца.
Премести очи от картината към часовника и се изненада. Трите часа и половина бяха отлетели. Бойл щеше да дойде всеки момент. Отвън се чу скърцане на гуми в дълбокия чакъл. Лекарят беше пристигнал.
Мимолетният уплах, страхът от обстановката, отново го завладя. Той рисуваше. Навън чакълът заскърца под нечии стъпки.
Дейвид затвори очи и си повтори за пореден път, че никоя експедиция в човешката история не е била по-важна от тази, която събираше кураж да предприеме. Щеше да умре за момент, да изследва вечността, да възкръсне и да каже на живите, че всеки миг, който са изживели, е толкова постоянна част от вселената, колкото и най-голямото съзвездие. В съзнанието на хората времето щеше да престане да бъде убиец.
Звънецът иззвъня. Дейвид легна на пода и стегна ремъците около глезените, кръста, раменете и лявата си ръка. Ако гърчовете бяха част от умирането, така нямаше да се нарани. Със свободната си дясна ръка заби иглата на спринцовката в една вена на лявата си предмишница. Течността щеше да спре сърцето му. Звънецът отново иззвъня.
Дейвид завъртя глава, за да огледа за последно ателието. Вратата бе блокирана от часовниковия механизъм. Кислородният апарат и втора спринцовка – еднаква с тази, която Бойл бе забил в сърцето на удавения фермер – бяха на видно място, готови за използване. С тях докторът щеше да го съживи.
Пое си дълбоко въздух. Хвана с дясната си ръка прекъсвача, издиша и натисна ключа. Лекото гъделичкане в лявата ръка му подсказа, че спринцоваката е инжектирала съдържанието си в кръвоносната му система. Дейвид не я гледаше, беше спрял поглед върху безформената мацаница на статива в краката му. Часовниковият механизъм на вратата тиктакаше. Всеки момент Бойл щеше да пресече дневната и да задумка на вратата.
Телефонът зазвъня. Гневно Дейвид хвана кабела със свободната си ръка и дръпна апарата, който се стовари на пода до него. Да умре при този проклет шум!
– Дейв – чу се глас, металически и слаб, от слушалката на няколко сантиметра от главата му. – Дейв, аз съм Бойл.
От алеята отново се чу скърцането на гуми върху чакъла, този път се отдалечаваше, отслабваше – заглъхна.
Дейвид нямаше сили да обърне глава към телефона. Искаше да оближе устни, но езикът му едва потръпна. Почти не чуваше думите от слушалката, не беше в състояние да им прикачи смисъл.
– Слушай, наложи се да отида в Рексфорд. Преждевременно раждане и ще трябва да занеса детето в кувьоз. Можеш ли да изчакаш един-два часа…
Дейвид съсредоточи замъгляващото си се съзнание върху картината. Странно, мислеше си, колко странно беше, че едва сега осъзнава какво е нарисувал. Сега, отдалече, мацаницата се преобрази в смайващ пейзаж. Той се опита да се усмихне – немощен салют за шедьовъра.
Наслади се на сгретия от пролетта тревист склон… езерцето в основата, преливащо през недодялания каменен бент… младите любовници, натопили боси крака във водата… Лицето на жената беше лице на ангел… толкова жизнено, че сякаш всеки момент устните й щяха да се усмихнат…

„Късметът на смотаняка“  тук

Прочетете още

PAMUK_Orhan_The-Texture-of-Istanbul_FINAL_Cover_4

Орхан Памук за Истанбул: „Когато падне мъгла, е като градът от детството ми“

Писателят е роден точно там преди 72 години Носителят на Нобелова награда за литература през …