Лира Литературно-рекламна Агенция
Днес, 29 април, се навършват 120 години от рождението на Елисавета Багряна. През 1943, 1944 и 1945 г. тя е номинирана от Стефан Младенов – един от най-авторитетните български езиковеди, за Нобелова награда за литература. Тя е и първата българска поетеса, която на висок глас изказва най-дълбоките и интимните душевни преживявания на жената. Критиката я определя като новатор. Стиховете й са преведени на повече от 30 езика.
Тъй като доживява до 97 години, Багряна има рядката съдба да е свидетел е на всички политически, социални и икономически катаклизми, разтърсили България през ХХ век. Родена е в София като Елисавета Любомирова Белчева. Първите си стихове пише в Търново в първите години на ХХ в. Била е учителка в стралджанското село Афтане, днес Недялско. Учи славянска филология в Софийския университет от 1911 до 1915 г. В този период се запознава с литературния елит – Георги Райчев, Константин Константинов, Димчо Дебелянов, Димитър Подвързачов, Христо Ясенов, Йордан Йовков…
През 1915 г. в „Съвременна мисъл“ за пръв път са отпечатани две нейни стихотворения — „Вечерна песен“ и „Защо“. Истинското й присъствие в литературата започва през 1921 г., след като се завръща в столицата след 4-годишно учителстване в провинцията. Пише за „Вестник на жената“, „Лик“, „Съвременник“, „Златорог“ и др. Окончателно се утвърждава като автор след издаването на първата й книга „Вечната и святата“ (1927). По-късно сътрудничи на в. „Литературен фронт“, на списанията „Изкуство“, „Септември“, „Пламък“ и др. От 1952 г. е член на редакционната колегия на списание „Септември“.
Умира 23 март 1991 г. Последните си години живее в старчески дом край София.
Вечната
Сега е тя безкръвна и почти безплътна,
безгласна, неподвижна, бездиханна.
Очите са притворени и хлътнали.
и все едно – дали Мария, или Анна е,
и все едно – да молите и плачене, –
не ще се вдигнат тънките клепачи,
не ще помръднат стиснатите устни –
последния въздъх и стон изпуснали.
И ето че широк и чужд е вече пръстенът
на нейните ръце, навеки скръстени.
Но чувате ли вие писъка невинен
на рожбата й в люлката съседна?
Там нейната безсмъртна кръв е минала
и нейната душа на тоя свят отседнала.
Ще минат дни, години и столетия
и устните на двама млади, слети,
ше шепнат пак „Мария“ или „Анна“
в нощта сред пролетни благоухания.
А внучката ще носи всичко: името,
очите, устните, косите – на незримата.
Святата
Аз те знам, Богородице бледа,
с младенец осиян на колене.
Твоят поглед е странно загледан,
твойте устни нашепват моление.
Мъдреци беловласи и славни,
пред нозете ти ничком склонени,
за отрока, предречен отдавна,
са дошли на свето поклонение.
И наричат го син на небето,
и наричат го цар на земята,
но ти чуваш: „Друг друга любете“ –
и над люлката виждаш разпятие.
Свързани заглавия
130 години от рождението на Боян Пенев
90 години от основаването на международния ПЕН клуб
Да си спомним за книжаря и издателя Тодор Ф. Чипев
124 години от рождението на Дора Габе отбелязват в родното й село Дъбовник
Книги с поезията на Багряна тук
