Лира Литературно-рекламна Агенция
Признавам, аз постигнах един световен рекорд, ако Вие ме попитате обаче как съм го постигнал, то аз не бих могъл да Ви дам задоволителен отговор
Специално за читателите на lira.bg Асен Валентинов подбра редове от книгите на Франц Кафка „Роден съм да живея в самота ”, избрани писма, изд. „Народна култура”, София, 1981г., превод от немски: Ива Илиева, и „Дневници”, изд. „Лик”, София, 1997г., превод от немски: Надежда Дакова
Колебанието да се родиш. Ако съществува прераждането на душите, то аз още не съм достигнал най-ниската степен. Моят живот е колебанието да се родиш.
*
Вечните години на детството. Зов за живот отново. Близко до ума е, че блаженството на живота е заложено в цялата му пълнота у всекиго и по всяко време, ала „зад завесата”, в дълбокото, на голямо разстояние. И все пак то си остава там, не враждебно настроено, не отблъскващо, не глухо. Бъде ли повикано с подобаващото слово, бъде ли назовано с истинското име – то идва. Това е същността на заклинанието: то не твори, а зове.
*
Мила Фелице, днес ще ми бъде трудно да пиша, наистина не защото вече е късно, а защото писмото, което утре трябва да получа – а дали ще го получа? – е изтръгнато насила от тебе, изтръгнах го аз с телеграмата. Твоят добър ангел те възпираше да пишеш и по време на дългата неделя, а аз влязох в битка с него. Победата ми, ако наистина е постигната такава, е позорна. Но какво всъщност искам от тебе? Какво ме тласка към тебе? Защо не отстъпя, защо не се съобразя поне с едно знамение? Под претекст, че искам да се освободя от себе си, аз сам се притискам в тебе. Къде е границата, къде е изходът? Ако някога съм принуден да повярвам, че ти си изгубена за мене, веднага се намесва грубата оптическа илюзия и изходът, който вероятно някъде е възможен, нищожният, едва забележим, никога несрещан изход изведнъж приема нереално големи, красиви форми, аз отново се втурвам към тебе и пак така внезапно окаменявам. Усещам обаче не само собствените си мъки, а мъките, които причинявам на тебе и които са много по-големи.
*
…Сякаш видът на тези, от които произхождам ме ужасява. Вчера всички ние – родителите ми, сестра ми и аз – случайно бяхме принудени да вървим почти цял час в тъмнината, по един разкалян селски друм. Майка ми въпреки цялото си старание вървя, разбира се, много нескопосно и съвсем изцапа ботушите си, а сигурно и чорапите, и полите си. Въобрази си обаче, че не е оцапана толкова много, колкото би могло да се очаква, и по повод на това в къщи пожела да се изтъкне – разбира се, на шега, – като ме накара да погледна ботушите й, които съвсем не били толкова мръсни. Но повярвай, беше ми абсолютно невъзможно да погледна надолу, и то просто от неприязън, а не примерно от неприязън заради мръсотията. А целия вчерашен следобед изпитвах нещо като симпатия към татко, или по-точно възхищение от него, защото той беше в състояние да понесе всичко това, майка ми и мене, семействата на сестрите ми на село и безредието в лятната къща, където до чинията се търкаля памук, където по леглата може да се види отвратителна смесица от всевъзможни предмети, където в едно от леглата лежи средната ми сестра, защото има леко възпаление на гърлото, а мъжът й седи до нея и я нарича на шега и сериозно „съкровище” и „ти си ми всичко”, където малкото момченце се подмокря насред стаята направо върху пода, както си играят с него, където две прислужници извършват всевъзможни услуги, където майка ми обслужва направо всички, където върху хляба намазват мазнина от гъши дроб и тя в най-добрия случай се стича по ръцете. (…) Фелице, пази се от това, да смяташ живота за банален, при положение, че „банален” означава „еднообразен”, „обикновен”, „безсмислен”; животът чисто и просто е ужасен, усещам го както никой друг. Често – а вътре в себе си вероятно непрекъснато – се съмнявам дали изобщо съм човек. Обидата, която ти нанесох, е само случаен повод, който ме накара да осъзнавам това. Наистина не знам какво да правя.
*
…Всяка връзка, която не си създавам сам, макар и да е насочена донякъде срещу моето аз, няма стойност, пречи ми да се движа, мразя я или съм близо до това да я намразя. Пътят е дълъг, силите – малко, има предостатъчно основания за такава омраза. Но все пак произхождам от родителите си, кръвно родство ме свързва с тях и със сестрите ми, и макар да не го чувствам в ежедневието поради необходимото заслепение, до което са ме довели особените ми намерения, дълбоко в себе си го уважавам повече, отколкото си мисля. Омразата ми преследва тези неща; повдига ми се от вида на брачното легло в къщи, на употребяваното спално бельо, на грижливо сгънатите нощници, иде ми да повърна вътрешностите си, имам чувството, че още не съм се родил окончателно, че непрекъснато се раждам от този противен живот в тази противна стая, където непрестанно трябва да търся потвърждение за това, че ако не съвсем, то поне здраво съм свързан с тези отвратителни неща, и то ако не чрез друго, поне чрез краката си, които искат да вървят, но са хлътнали в някаква безформена пихтия…
*
Не искам (Милена, помогнете ми! Разберете повече от това, което казвам!), не искам (това не е пелтечене) да дойда във Виена, защото душата ми не би могла да издържи това усилие. Душевноболен съм, туберкулозата не е нищо друго освен излизане на лудостта ми извън бреговете й. Тази болест не ме оставя още от четирите или петте години на първите ми два годежа. (Не можах веднага да си обясня веселия тон на последното Ви писмо, едва по-късно ми хрумна обяснението, все го забравям: та Вие сте толкова млада, може би нямате двадесет и пет години, може би сте едва на двадесет и три. Аз съм на тридесет и седем, почти на тридесет и осем, по стар съм от Вас почти с един кратък човешки живот, почти съм побелял от безсънните нощи и главоболието.) Не искам да разпростирам пред Вас тази дълга история с истинските й дебри и подробности, от които все още се страхувам като дете, само че без детската способност да забравям. Общото и в трите истории около годежите беше в това, че за всичко бях виновен аз, тази моя вина не подлежи на никакво съмнение, направих и двете девойки нещастни, и то – тук говоря само за първата, за втората не мога да говоря, тя е чувствителна, всяка дума, дори най-дружелюбната, за нея би била чудовищна обида, разбирам го – и то само защото чрез нея (а ако го бях пожелал, тя сигурно щеше да се пожертва) не можех непрекъснато да бъда весел, спокоен, решителен, склонен да се оженя, макар че постоянно я уверявах в това, и без никой да ме принуждава, макар че понякога я обичах до отчаяние, макар че не познавах никаква друга цел, която да бъде по-достойна от брака. Пет години сипех удари върху нея (или, ако щете, върху себе си), тя за щастие беше нечуплива, пруско-еврейска кръстоска, силна, тържествуваща кръстоска. Аз не бях толкова силен и въпреки това тя само страдаше, докато аз сипех удари и страдах.
*
Една вяра – като гилотина, тъй тежка, тъй лека.
*
Фундаменталната характерна черта на този свят е преходността му. В този смисъл столетията нямат никакво предимство пред мимолетния миг. Континюитетът на преходността не може следователно да ни даде утеха; че от руините възниква нов живот, е доказателство по-скоро за трайността на смъртта, отколкото на живота. Ако искам следователно да се боря срещу този свят, трябва да се боря срещу неговата фундаментална характеристика, сиреч срещу преходността му. Мога ли да сторя това в този живот, а именно реално, не само посредством надеждата и вярата?
*
„Великият плувец! Великият плувец!” викаха хората. Аз се връщах от олимпиадата в Антверпен, където бях постигнал световен рекорд по плуване. Стоях на външната стълба на прага на моя роден град – къде се намира той? – и гледах към потъналото във вечерния здрач множество. Една девойка, чиято буза бях докоснал бегло с пръсти, препаса сръчно през рамото ми лента, върху която имаше надпис на чужд език: „На олимпийския шампион”. Пред стълбата спря автомобил, няколко господа ме натикаха в него, двама от тях бяха в колата с мен – кмета на града и още един. Много наскоро се озовахме в празнична зала, с влизането ми в нея запя хор горе на балконите, всички гости, а те бяха стотици, станаха на крака и скандираха някакъв възглас, чието съдържание не разбирах. До мен отляво седеше някакъв министър, не знам защо така ме изплашиха неговите думи, когато ме представяше, аз го измервах с див поглед, но скоро се съвзех. До мене отдясно седеше съпругата на кмета, снажна дама, всичко върху нея, особено на равнището на гърдите й, изглеждаше потънало в рози и щраусови пера. Срещу мене седеше един дебел мъж с подчертано бледо лице, не бях разбрал името му, когато ми го представиха, той се опираше с лакти върху масата, – за него беше предвидено нарочно много място – гледаше пред себе си и мълчеше. От двете му страни седяха две млади руси хубавици, те бяха весели и непрекъснато си бъбреха нещо, а аз поглеждах ту към едната, ту към другата. По нататък, въпреки яркото осветление, аз не можех да разпозная гостите на празненството, може би защото всичко бе в движение, прислужниците сновяха насам-натам, ястията биваха поднасяни, тостовете вдигани, всичко бе може би прекалено ярко осветено. Имаше и някакво друго нарушение на реда – то бе между другото единственото, – което се състоеше в това, че някои дами седяха с гръб към празничната трапеза, и то така, че вместо до облегалото на стола, гърбовете им почти опираха о нея. Аз обърнах внимание на двете девойки върху това обстоятелство, но те, иначе толкова бъбриви, не казаха нито дума, а само се усмихваха, не отвръщайки поглед от мене. По даден сигнал от звънец – прислужниците замръзнаха на място между редиците на седящите – дебелият господин се изправи и произнесе реч. Ала защо този мъж бе така опечален? Докато говореше, той потупваше лицето с носна кърпа – това можеше да се приеме; при неговата пълнота, при горещината в залата, при напрежението на речта това би било разбираемо, но аз скоро се уверих, че цялото му поведение бе само една хитрост, която трябваше да прикрие факта, че той бършеше сълзите от очите си. При това той не отвръщаше очи от мен, но ме гледаше така, сякаш виждаше не мен, а моя гроб. След като свърши той, станах разбира се аз и произнесох една реч. Нещо ме караше да говоря, тъй като някои неща тук, а вероятно и другаде, се нуждаеха според мен от едно публично и открито разяснение, ето защо аз започнах така:
Почитаеми господа! Признавам, аз постигнах един световен рекорд, ако Вие ме попитате обаче как съм го постигнал, то аз не бих могъл да Ви дам задоволителен отговор. Всъщност аз изобщо не мога да плувам. Открай време исках да се науча, но все не намирах възможност за това. Но как стана така, че тъкмо аз бях изпратен от моята татковина на олимпиадата? Това е именно въпросът, който ме вълнува. Най-напред трябва да констатирам, че тук аз не съм в моята татковина и въпреки положените усилия от моя страна не разбирам нито дума от това, което тук се говори. Най-близко до ума би било да се допусне, че тук е станало някакво припознаване, ала припознаване няма, аз постигнах рекорда, отпътувах за родината си, казвам се така, както Вие ме именувате, дотук всичко е вярно, оттук нататък обаче нищо не е вярно, аз не съм в родината си, аз не Ви познавам и не Ви разбирам. И още нещо, което, макар и не съвсем точно, но все пак донякъде противоречи на възможността за припознаване: мен не ме смущава особено, че не Ви разбирам, Вие също така, както изглежда, не се смущавате твърде от това, че не ме разбирате. От речта на почитаемия преждеговоривши господин разбрах само това, че тя бе изпълнена с безутешна печал, но това прозрение не само, че е напълно достатъчно, но то е дори предостатъчно за мен. Нещо подобно може да се каже и за всички разговори, които съм водил тук след моето пристигане. Но нека да се върнем към моя световен рекорд.
