Начало / Автори / Im Memoriam

Im Memoriam

Напусна ни Владимир Голев

 

Напусна ни Владимир Голев, поет, драматург, белетрист, есист. Роден е на 20.08. 1922 г. в Банско. Завършил е Българска филология в СУ (1950). Работил е в сп. „Пламък”, сп. „Съвременник”, в Сценарната комисия при Студията за игрални филми, в изд. „Народна младеж”. Автор на книги със стихове и поеми, повести, романи, на драми, очерци, мемоари. Носител на е Голямата награда в конкурса за криминален разказ „Атанас Мандаджиев”.
Светла му памет!

Предлагаме ви няколко къси текста от последната книга на писателя „Река си ти, течеш и отминаваш…”

Невена

Мястото се тулеше зад нашата къща, последната къща на града. Зад нея започваха нивите и лозята. Една стръмна пътека водеше към тях. По нея слизаха лисици и в тъмното очите им светеха като малки фарове. Нерядко идеха и сърнета. Виждал съм ги по всяко време на крачка от мен, без да се боят, заслушани в далечните гърмежи на ловци и бракониери.
Гъсто обрасло с шипки и къпини, с орехи и сини сливи, Мястото тъмнееше и в най-светли дни. Никой не знаеше чие е. Така си окапваха купища сини сливи и орехи. Вярно е, че сливите бяха от простите, без разделителната линия по средата на другите, които наричаха кюстендилски, но пък имаха много приятен вкус и сладост. От тях правеха главно мармалад или руп, както го наричаха в нашия край. Цели казани руп вряха по дворовете, а нерядко от тях вадеха тънка сливова ракия. Орехите също бяха хубави, едри и бели, а сърцевината им, както ни обясняваха по-големите момчета, приличала на човешки мозък. Досущ човешки мозък, казваха те, и ако искаш да станеш хирург, най-напред трябва да изучиш сърцевината на ореха. Циганите, които живееха на нашата улица, беряха тия орехи и ги продаваха по Коледа и на Васильовден.
Вечер от Мястото излитаха прилепи и бухали. По ниските клони пълзяха усойници, заканително вдигаха глави, готови да те клъвнат, и то не по дрехите, а по врата или лицето. Така клъвнаха по ухото едно квартално момиче и баща му го носи на ръце до болницата да му сложат противоотрова.
Не знам защо, запомнил съм това зловещо място по есенно време, застлано с дебела жълта шума, макар че съм го гледал и през лятото, и зиме в дебел сняг и лед, с един остър северен вятър, засвистял в клоните. Но аз все го виждам в паметта си с купища накапали листа, с цели кичури от гъби-пънчушки по дънерите и трева, по-скоро сребристо зелен мъх по земята. В тая трева нещо вечно ходеше, чувах го как шепти и свисти. А когато изгряваше Месечината, като че ли пламваше пожар в дърветата, разпален нашироко от размаханите клони и крилата на събудени бухали. Ни веднъж не чух там птича песен или жужене на лятна жетварка. Хора не минаваха през него, заобикаляха го край циганската съборетина. Някакви момичета били на седянка, хванали се на бас, че в късна нощ ще минат през Мястото. Най-решителната веднага тръгнала, но не се върнала. Настъпила в тъмното роклята си и помислила, че дяволът я напада, пукнало ъ се сърцето от страх.
Досами Мястото се издигаше двуетажна къща. Всъщност тая къща много не се виждаше, затулена от дърветата. Виждаше се повече една бяла стена точно под уличната лампа. В къщата живееше Алипи с жена си Невена, млада жена с хубави живи очи, които играеха на всички страни. Случваше се като ме види, да спре, да ме погали и да рече: „Хубав мъж ще станеш” , така го казваше, като че ли съжаляваше, че още не съм станал. От нея лъхаше на роза и теменуга и аз на своите дванадесетина години стоях упоен от тоя пленителен дъх.
Записано беше в една стара книга на отец Йероним, че в двора на Алипи някога е имало голяма къща на турски владетел. Разправяше се, че преди да побегне, турчинът заровил някъде на това място казан с жълтици. То, старото злато, нощем светело и затова циганите сто пъти кръстосваха нагоре-надолу да търсят светлинки, но светваше я телешка кост, я конски череп, но не и злато.
Алипи беше търговец на жито, обикаляше селата да купува зърно от селяните. Имаше един малък опел, с който пътуваше. Изчезваше понякога за цяла седмица. Тогава забелязвах (нали очите ми бяха все в оная къща), че по бялата стена се прокрадва мъжка сянка. Очертаваше се на стената тая сянка (виждах я добре), плъзваше се покрай оградата и предпазливо влизаше у Алипиеви. Тъй веднъж-дваж гледах сянката и не помислих, че е крадец, защото понякога се появяваше познатият профил на Невена, която махваше с ръка. Стори ми се позната тая сянка. Беше на един лекар от поликлиниката, недалеч от нас. Млад мъж, известен скиор, той минаваше по нашата улица и ние разглеждахме ските му, закрепени на покрива на колата.
Веднъж чух шумни разговори на улицата. Изтичах и видях опела на Алипи, спрял насред пътя. Двама-трима мъже се суетяха над мотора и даваха съвети.
– Виж най-напред има ли ток в акумулатора.
– Ток има, но с бензина май!
– А капачката на дистрибутора!
Повъртях се край спрялата внезапно кола и нещо ми хрумна. Ето удобен случай да видя Невена. Изтичах и захлопах по вратата. Тя излезе по летен халат и ме загледа изпитателно.
– Чичо Алипи! – казах плахо – закъсал нещо с колата до насЕ
Стори ми се, че десният ъ крак, нахлузил шарена чехла, потръпна. Върна се вътре. Аз тръгнах назад и докато вървях, зърнах с периферното си зрение, че по стената премина оная позната сянка. Излизаше от къщата.
След тая случка Невена започна да гледа на мен като на близък приятел. Заведе ме в близката сладкарница и ми поръча шоколадова торта и кока-кола. Даде ми и един шоколад.
Скучно се търкаляха дните в онова крайградско запустение. След смъртта на баба, останах сам в къщата. Мама и тате бяха учители в едно далечно село и си идваха само през лятото. Страшно ми беше да живея сам в голямата къща. Нощем се събуждах при всеки шум. А шумеше ту вятърът, ту капеше чешмата на двора, ту поскърцваха дъските на пода, сякаш някой ходеше из къщи. Ходеше тихо, на пръсти. От шкафа с учебна литература без видима причина падаше книга. Кой буташе книгата?
Но не само това. Както си седях до прозореца, чух едно хрипливо: Хрр! Хрр! – сякаш грухтеше прасе. Дочу се шум и отвън. Погледнах през прозореца. Грееше ясна Месечина и на стената отсреща и не толкова от уличната лампа, колкото от светлината на Месечината там се отразяваха сенките на мъже, жени и деца.
– Аайрям, дай цигулката! – викаше някой.
На стената като на екран се появи цигулка и един почти детски профил се наклони към нея. Свиреше цигански мотиви от Сарасате. Развяха се женски поли, заподскачаха деца.
– Ха! Ха! Ха! – тактуваше плътен мъжки глас, някой пляскаше с ръце.
Песните и сенките по стената създаваха фантастична картина, наподобяваща карнавал или весело езическо шествие. Всичко се люлееше, кривеше се, издигаше се нагоре до комина, а оттам излизаше една черна коса, разплиташе се и се вееше на всички посоки, подгонена от вятъра.
– Ха! Ха! Ха! – викаше в такт с музиката онзи непознат глас.
Сенките се размазваха, блъскаха се, бавно и някак забавено се отделяха, отминаваха към циганската съборетина. Аз седях до прозореца и усещах върху гърдите си някаква тежест, болеше ме глава и стаята пред очите ми се въртеше.
– Мамо-о! – чух гласа си, но това не беше моят глас, а някакво дрезгаво и приглушено провикване, повече подобно на мучене. Свих се на кревата и се опитах да заспя, само че пред очите ми се изправи камбанарията на кварталната черква с кръста на самия връх. На тоя кръст седеше дяволът и причесваше патешките пера на крилете си. Дявол на кръста – виках си. – Това е невъзможно. Как ще стои дявол на кръста? Очите ми горяха. Кашлица задавяше гърлото ми.
Заранта едва се надигнах от леглото. Измих се как да е и излязох на двора да поема глътка чист въздух. До асмата имаше пейка. Над нея цъфтяха ялдъзи. Седнах и усетих на лицето си приятна слънчева топлинка. Заесеняваше и вече търсехме слънцето. Леки тръпки минаваха по тялото му. Чувствах се така, като че ли съм пренасял камъни. По ризата ми сякаш се стичаше вода, а сърцето ми биеше на пресекулки.
И както седях на пейката и усещах благотворната топлина на слънцето, зърнах два дамски сандала и високи женски крака. Не ми трябваше повече от секунда да позная късата пола и светла блуза на Невена. Беше ме видяла и влязла в двора. Гледаше ме с оня галещ поглед, който изразяваше и много топло чувство и загриженост.
– Откога имаш тая кашлица? – прозвуча ласкавият й глас.
– Не зная. Забелязах снощи, че кашлям. – смънках аз.
– И май че правиш температура. Чакай! Сега ще ти донеса някои таблетки. – и тя изтича като малко момиче към къщи.
Чувал бях, че преди да се ожени за Алипи, Невена е била медицинска сестра. Върна се веднага и ми даде аспирин. Освен това ме накара да пия някакъв сироп срещу кашлицата. Очите й грееха както винаги, а нежните й ръце разтриваха челото и врата ми. Целуна ме по челото.
– Ти сам ли живееш?
– Сам.
– Хайде да те настаня в леглото. Може да се изпотиш.
Зави ме с бабиното одеяло.
– Може ли да оставим такова хубаво момче да боледува?
Вечерта Невена пак дойде и ми донесе нови лекарства. Опипа челото ми.
– Термометър имаше ли?
– Ей там на шкафа.
Огледа бедната ми стаичка с печка, малка маса и мивка в стената. Разтръска с професионален жест термометъра и го постави под мишницата. На устните ъ играеше нe много весела усмивка.
– Нямаш ли тук роднини?
– Имам леля, но тя работи във фабриката и цял ден е заета.
Погледна термометъра.
– Тридесет и осем и половина. Простинал си – рече замислено. – Ще извикам един лекар. Не се смущавай! Мой приятел е.
Знаех кой е този лекар. Сянката му още играеше пред очите ми на онази бяла стена.
На другия ден лекарят ме прегледа внимателно.
– Страдал ли си по-рано от бронхит? – попита ме.
– Не – казах.
– Засега някои таблетки и сироп за кашлицата. Но ще мериш температурата.
И после:
– Топло, лекарства и силна храна Ц заключи той.
След два-три дни дойдоха мама и тате, водиха ме в поликлиниката, правиха ми рентгенова снимка, накрая решиха да ме вземат на село, докато ми мине. Уж ден-два, оказа се, че бронхитът не е леко заболяване. Загубих първия срок, пролежах почти до лятото. Когато се завърнах в града, Алипиеви се преместили на нова квартира. Не видях повече Невена. Мъчно ми беше за игривите й очи, за ласкавия й глас:”Какъв мъж ще станеш!” И тъжно ми беше, и сладко от тия нейни думи, и ми се плачеше за нея, че тя беше първата жена, която ме погали и целуна по челото.

Улица „Мирска”

Тясна калдъръмена уличка. Стари къщи и сенчести дворове. На края на уличката кръчма. До кръчмата чешма. Голяма каменна чешма.
Откога помня тая уличка? Може би откакто съм се появил на света и съм проходил по изтърканите от много подметки камъни край овехтелите порти и тежки дувари. Тук е дошла като момиче баба ми, по нея е проходила майка ми, по нея сутрин са минавали продавачи на боза и милинки, рибари с тави прясна мряна, трополели са по камъните каруци и волски коли. По нея са вървели вековете. Баща ми и майка ми в края на деветнадесети век, ние – в двадесети, внуците ни – в двадесет и първия.
Големите градове унищожиха малките улички. Дойдоха на тяхно място многоетажни блокове, ресторанти, супермагазини и стадиони, прогониха тишината и уюта на ниските къщи и зашумени дворове. А те бяха пълни с лозници, ябълки и круши, праскови и дюли. Шумяха в тях стари дрянове и орехи. Живееха там хора със своите радости и скърби.
Изчезнаха от погледа малките улички, но не и в сърцето. Тези улички, препълнени с друг един свят, с добри старовремски хора. И може да е измамно, може да е нетрайно, примитивно, но светът на тези улички беше по-близък до сърцето, по-човешки от света на шумните булеварди днес и бягащите по тях фордове и мерцедеси.
Улица „Мирска” – един сън от доброто старо време!

Баба Бобчовка

Запомнил съм от моето детство една къщичка накрай града, където беше и нашата стара къща, странно изградена къщичка върху наклона на един хълм, при което, ако минеш по северната ъ страна, керемидите й са на равнището на пътя, а отпред в ниското тя е къща като къща с две прозорчета, саксии с мушкато, индрише и голям зокум в тенекия за сирене. В тая къщичка живееше една висока старица баба Бобчовка, билкарка и магесница, с жълти очи като на лисица. Ние, децата, се бояхме да я срещнем, че имаше навика да ни бърка в устата и да вика: „Мляч-мляч”. На малкото дворче освен двете вишни и мушмулата растеше голям дрян, от който баба Бобчовка береше дренки и правеше дренчено сладко, стипчиво и гъсто като руп. (В нашия край не викаха мармалад, а руп.) Даваше под наем на ученици от селата едната стаичка, тясна като миша дупка с железен креват, масичка, печка и долап в стената, разкъртен и влажен, откъдето излизала змия. Това е смок, стопанин на къщата – викаше баба Бобчовка – не напада хора. Учениците, за всеки случай, заключваха долапа с един тежък катинар.
Баба Бобчовка нямаше пенсия, живееше като последна сиромахкиня и излизаше съботен ден на пазара да продава билки и горски гъби. По-рано била женена за някой си Андрея, дребен като буболечка мъж, но много точен стрелец, с един изстрел повалял мечка. Така и загинал. Обикновено цял ден обикалял гората, проучвал пътеките, по които минава мечката, залягал на една от тия пътечки и веднага щом се появи животното, се изправял с готова за стрелба пушка. Изненадана от срещата, мечката заставала на задни крака и Андрея стрелял в сърцето й. Ако не я уцелиш в сърцето, тя не умира. Веднъж обаче пътечката била мокра, кракът му се подхлъзнал, пушката гръмнала във въздуха и докато стане, мечката стоварила върху главата му тежката си лапа.
Останала баба Бобчовка вдовица, събирала билки и гъби, лекувала болно гърло, брадавици по ръцете, нерви и безплодие. На баира срещнала някакви хора, наричали се богомили, които й четели от „Тайната книга”, „Видение Исаево” и други книги. От тях ли, от циганите в махалата ли, научила се на всякакви заклинания и магии. Ако погледнеше автомобил, тутакси му се спукваше гума или се блъскаше в крайпътно дърво. Не се знаеше кого заклина и каква магия правеше, но казваха, че постигала магесания. Разнесе се мълва, че криела злато, но влезлите една нощ разбойници, които я вързали и запушили устата й с парцал, нищо не намерили. Водил ги тогава Исмаил, от когото пропищял целият град, че всяка нощ нападал някоя къща. Тоя Исмаил една нощ го намерили убит пред къщата му и не се разбра кой го е причакал и ударил по главата.
Запомнил съм я с дълги сухи ръце, слабичка, но жилава старица с хлътнали страни и един крив преден зъб, който все се подаваше при говор. Преди да умре, изповядала пред попа, че тя убила с едно желязо Исмаила, който се намъкнал в къщицата ъ и се опитал да я изнасили. Голям грях сторих – рекла. – Деца имаше, но като се нахвърли върху мен. На внучката си Росица казала да разрови пръстта на тенекията със зокума. Намерили в тая пръст наниз златни пендари, останали от нейната баба.


Жеравът

Над стъмняващата се земя, над храстите и черните угари се чу гласът на прелитащи жерави. „Гоу! Гоу!” – зовяха някого те или разговаряха помежду си и предизвикваха обитателите на блатото, откъдето долиташе друг глас: „Йоорк! Йоорк!”
И в тоя миг изкънтя изстрел. Като вопъл, като закъсняло отмъщение. Макар че птиците не се виждаха, летяха високо, душата на ловеца искаше да наруши еднообразието на полето, да покаже самодоволното си превъзходство над този замиращ в прегръдките ни нощта и късната есен свят. Случаен изстрел, но от облаците се отдели една залутала се дрипа, преметна се и цопна в блатото. Жабите затихнаха, смутени от падналото тяло. Ловецът не очакваше слука и не забеляза как птицата падна, как с мъка се добра до брега, стъпи на сухата трева и като че ли се опита да разпери крила. Но, уви! – не може да отлети. Остра болка от забитата в крилото й съчма преряза умореното й тяло. Усети се сама. Съвсем сама в цялата Вселена.
На запад полека гаснеше жаравата на заника. По земята пълзеше змийската кожа на здрача, който превръщаше скупчените тук и там дръвчета в митични чудовища. Тънкото ухо на жерава по-скоро усети, отколкото чу далечните шумове на някакво село: лай на куче, мучене на крава, звън на хлопатари. Може би точно от тия шумове се боеше най-много дивата птица, привикнала да лети на воля под облаците. Изпъна шия и закуцука, отпуснала надолу криле. Накъде сега? През целия си кратък живот бе усещала до себе си крилото на друга птица, бе чувала дрезгавото гъргорене на ятото. Ще се превали нощта, на изток ще се търкулне хладното есенно слънце. Коза ще пресече пътя й, куче ще я подгони, лисица и вълк ще усетят следите ъ. И така всеки ден занапред в тоя непонятен и чужд край изоставена, проскубана, загубила всеки порив за живот. Не ще е мъртва тя, но няма и да е жива.
О, стреляте ли, стреляйте в сърцето!

Ничие място

Пътувах една година по румънския бряг на Дунава до самата делта, където се откриваше морето. Макар и по течението, корабчето – една стара черупка, едва се влачеше по водата. И самата вода едва-едва помръдваше, готова за зимен сън. Корабчето от време на време спираше, сякаш замислено за нещо свое, някакво колело буксуваше под водата, сетне засилваше оборотите и потегляше отново.
Беше късна есен. Студено и неприветливо. Самотни и пусти брегове, свъсени небеса. Тук и там сваляха от багажното отделение щайги с хляб, чували със сол и захар. Оставяха ги на пясъка. Някой ще ги прибере. А кой някой? Не се виждаше жив човек. Облаците висяха сиви и неподвижни. Гласът на черните водни птици, които внезапно излитаха от камъша, беше сух и дрезгав „Оу! Оу!” – викаха те и чезнеха в сивата пустош. Ничие място, както бе нарекъл книгата си за тия брегове на Дунава един румънски писател.
По перилата на палубата се движеше несигурно някакъв тантурест човек. В едната си ръка държеше бутилка с коняк. Предложи ми цигара.
– По-добре от моите – рекох му и извадих пакет „Родопи”.
Той взе една папироса, помириса я и ми каза на чист български език:
– И аз съм от там – посочи с глава на юг. – Откъм Котел.
– О! – извиках. – Бил съм в Ичера.
Зарадвах се, но не продължих разговора, защото ми се стори, че не му се говори. Само го потупах по рамото и се загледах в пясъчните брегове.
Проехтя самотен изстрел. Един ловец се опитваше да уцели корморан. Изстрелът прозвуча като отваряне на бутилка шампанско. Така прозвуча и гласът на ловеца: „И да убия някоя от тия черни твари, ще падне в Дунава. И без друго за нищо не стават. Целите са вмирисани на риба.”
Тантурестият човек пушеше, сръбваше от шишето и ме гледаше тъжно.
– Жена ме подведе. Свят да видела. Най-напред в Плоещ. Изкарахме там цяла година. Сетне в Букурещ. Тя се цани да пее в една кръчма. Певица беше. Само че една нощ избяга с тромпетиста. Чух, че отишла в Мюнхен. След няколко месеца се върна. Хвърли се на врата ми и реве. Само ти, вика, ще ме спасиш. От онова говедо нищо не може да се очаква. Много съм била глупава. Прибрах я, макар че спя отделно от нея. Не знам какво да правя. От една страна, се чувствам омърсен, от друга – развод нямахме, водеше ми се жена.
На това място реката се разделяше на три ръкава. Нашето корабче се насочи към средния. Бреговете там бяха обрасли с висок камъш и ние минахме като през арка. Чайки прелитаха и чезнеха към морето.
– Какво ще ме посъветваш? – гледаше ме с надежда тантурестият.
Корабчето пак спря. Изхъркаха някакви железни колела и капитанът, който беше недалеч от нас в кабината, говореше нещо ядосано. Мина ято от ония черни птици. „Оу! Оу!” – крещяха те, сякаш проплакваха.
– Какво да ти кажа? – рекох му. – Ако я обичаш, върнете се в България и пепел на миналото. Кой не греши?
Подводните колела се раздвижиха. Палубата се разтърси, като че ли черупката се протягаше след сън.
– И аз така съм решил – просветна лицето на човека. – Да спечеля още някой лев и ще се завърна.
Погледът ми търсеше по брега път, село, къща. Поне една керемида. Нямаше. Ничие място. Без краски и звук. Студено, сиво и пусто. Не дай си Боже тук да замръкнеш!
– Ще се върна – викаше до мен тантурестият. – Всеки греши. Право го каза!

Прочетете още

coverlg

„Детският влак“ ще гледаме по „Нетфликс“

Адаптацията ще е на разположение през декември Книгата на Виола Ардоне се превърна в хит …