Лира Литературно-рекламна Агенция
Биляна БОРИСОВА, преподавател в СУ „Св. Кл. Охридски“
Когато получих поканата да представя книгата на Петя Накова „Проповедникът и Черният кон“ (състояла се на 24 януари в книжарница „Хеликон-България” в София – бел. ред.) за пореден път се замислих за смисъла на това събитие – какво е „премиерата“ на една книга и защо въобще е необходима тя? Нима не е достатъчна наличността на творбата? Нима има нужда от посредничество срещата между нея и читателя? Нима самият читател има нужда от „наръчник за употреба“, за да се справи с прочита й? – Разбира се, че не. Дълбоко вярвам в силата на словото. Нещо повече – два пъти повече вярвам в силата на записаното и съхранено слово. И съвсем не вярвам, че то има нужда от защитник, рекламист или посредник. Но все повече се убеждавам, че е добре особено във времена като нашето да споделяме словото и да свидетелстваме за него.
Премиерата на една книга, в моята представа, е точно това – споделяне, създаване на съ-битие между книгата и нейния читател, между пишещ и четящ, между автор и читател, между свят и свят.
Премиерата на една книга е онова събитие, смисълът на което е да представи книгата пред кръг от неини реални или потенциални читатели, да бъде завършващият щрих от периода на нейното раждане като литературен факт и полиграфически продукт и начален тон в нейното самостоятелно битие като артефакт сред многолика и разнопосочна в намеренията, вкусовете, разбиранията и очакванията си публика. Особено събитие – на край и ново начало е премиерата на една книга…
Вече два месеца „Проповедникът и Черният кон“ е сред своите читатели. Прекрасното полиграфическо оформление на книжното тяло е първото, което няма как да не привлече погледа, особено сред разноцветието на книжните рафтове. При представянето на книга, обикновено този аспект от съществуването й (оформлението) или мимоходом се отбелязва в края, или въобще не се споменава. А думите трябва да имат своето достойно „тяло“. Издателство „Изток – Запад“ години наред доказва, че може да създава образци на полиграфическо изпълнение и в този смисъл не е изненада и прекрасното оформление и на тази книга. „Прибраният“ черно-сив фон и устременият алегоричен Черен кон отразяват по един ненатрапчив, но категоричен начин основния тон на книгата, предават онази особена амалгама между строгост и сдържана топлина, межу яснота, но и някаква загадка, които пронизват мистичното духовно тяло на тази книга. За постигнатия ефект специално искам да поздравя издателите, редакторът – Венета Попова, оформителите на книгата – Деница Трифонова и Румяна Джиговска. Още с външния си вид тази книга деликатно респектира, привлича, но и някак сдържа импулсивния жест на посягането към нея, сякаш предупреждава, че това е книга особена, друга, различна.
И тя наистина е.
Най-първата и видима нейна различност е жанрът. Авторката определя книгата като биографичен роман. Водещото в това определение е „роман”. Следователно, в този род творби, водещ е романовият разказ, а биографичното е само негово определение – метафорично казано биографията, биографичното е „плътта”, „дрехата” върху романовата конструкция. Сам по себе си този жанр дава възможност:
– конкретното човешко живеене като биографична фабула да се разкаже като разгръщаща се история, т.е като романов сюжет,
– реално съществуващият човек във и със конкретиката на собствения си живот да се превърне в литературен герой,
– а драматизмът на неговия личен път да е романовата проблематична канава.
Като такъв биографичният роман предполага онова особено съчетание на достоверност и фикционалност, на житейска фактология и литературен разказ, на документалност и въображение.
Биографичният роман „Проповедникът и Черният кон” е литературна биография на пастор Емил Димитров, създаден от авторката Петя Накова с любов и пристрастрастност, но и с фактологична отговорност. Защото тя не просто се е заела с трудната задача да възсъздаде в неговата фактологична вярност живота на един реален човек, но е поела и отговорността да създаде представа за този живот, положила е усилието на фактичната наличност, съществуваща сама по себе си, да придаде ясен контур, от елементите на биографичната даденост е изградила отчетливо различима фигура на личността и времето.
От една биография като документ е създала „творбата” на един живот – защото знаем: разказаното се помни, но писаното остава.
В книгата тя е едновременно Събирач на парчетата житейска история и всезнаещ Разказвач, пристрастен Свидетел на част от едно жизнено дело, но и отстранен Наблюдател на времена и хора. Тези й роли й дават възможност като повествовател да съчетае биографично точното и документалното с поетично-художественото в една кинематографична структура на повествованието, демонстрирайки (особено на места) забележително проникване отвъд повърхността на житейските видимости. Така в книгата читателят ще открие колкото документална точност и правдивост на изобразяването на фактите от една лична биография, толкова и очудняването й чрез вчувстване в скритата поетичност на ежедневието, чрез провиждане отвъд битовата баналност на живота. В хода на разказа рутинността на живеенето и частното, непредставително лично постепенно се сдобиват с особения ореол на мистична поетичност, невидим смисъл и значимост, надхвърлящи многократно видимото. Защото отстранено и външно погледнато в биографичния живот на пастор Емил Димитров като че ли няма нищо фрапиращо, като че ли конкретиката на този живот е конкретиката на много други животи на времето, и все пак в него има нещо, което го прави единствен и неповторим, различим и несходим към ничий друг живот. Именно това невидимо, този уникален белег на личното е постигнат, изявен, представен чрез романовата структура на творбата. Биографичното е материалът, конкретиката. Романовото е принципът, законът на градежа, механизмът на постигането.
Използвайки максимално богат биографичен и документален материал, авторката създава монолитен образ на героя върху обемаща и доста плътна картина на историческото време. Този конкретен исторически фон е жизнено необходим за романа и авторовата стратегия на разказване. Контрастът между историческо и лично време е един от продуктивните механизми за произвеждане на важните значения и ключовите послания на тази книга. Защото тя спомня колкото историята на един живот, толкова и историята на едно историческо време. Чрез поместването на тези две времена едно в друго, всяко едно от тях, представено чрез принадлежащите му документални знаци, Петя Накова е постигнала необоримия ефект на сравнението и израстването на смисъла от фактологичността на случилото се, без да е необходима публицистична авторска намеса. Това, според мен, е едно от добрите постижения на този роман.
„Проповедникът и Черният кон“ е не просто хронологически подредена и изчерпателна в детайлите животопис, а съградената в романов разказ история на един живот, отдаден на служба и служение – на Бог и на хората. Това е явният пред-разсъдък на тази книга, нескритият императив и авторска пристрастност на разказването, постигнат чрез целенасочена и последователно прокарана редукция както на сума сумарно биографичната фактология, така и на възможните осмислящи оптики към нея.Реалната личност Емил Димитров е литературно снета в образа на героя Милчо от биографичния роман. Обикновено в литературата от характерологията на множество реални лица се извлича литературният тип. Тук, в тази книга, от множеството личностни характеристики и роли на конкретното лице Емил Димитров е изведен типа на героя на повествованието Милчо. Биографично достоверното и документално точното са така осмислени и употребени, че да изградят монолитен образ на героя , фондиран върху изведената като екзистенциално значимата роля в индивидуалния му живот – ролята на проповядващия словото Божие човек. В целия роман последователно и целенасочено чрез всички употребени средства за разказване се изгражда образа на конкретната личнос –герой на творбата като образ на Проповедника. Проповедникът тук е не просто тип поведение, не просто една от житейските или институционални роли на героя, Проповедникът е името на самата същинска хипостаза на присъствие на човека Емил Димитров.
Проповедничеството като modus vivendi, като съзната мисия на живота и естествена нагласа е изведено като централното, като основното, екзистенциално значимото, знаково оразличаващото героя и личността. Точно то определя и структурира както личния живот на героя, така и повествованието. Всички налични биографични данни в романовата структура са така организирани, че последователно градят типологичния литературен образ на личността, за да израстне постъпателно пред читателя мощната фигура на Проповедника. Това е второто и много голямо достойнство на книгата и постижение на авторката.
Тук със сигурност трябва да отбележа умелото боравене с различните източници на биографичното и вкарването им в романов работен режим. Наред с явния пласт на документа (като основен гарант за истинност и достоверност на едно биографично повествование) в „Проповедникът и Черният кон” основен гарант за достоверност на лично биографичното са спомените. В тази книга то звучи чрез множество гласове и отзвучава по много и различни обертонове:
– гласове лични и гласове колективни,
– гласове свидетелстващи, гласове информиращи, гласове споделящи, гласове признаващи,
– гласове крещящи и гласове шепнещи,
– гласове подривни и гласове подкрепящи,
– гласове обвиняващ и гласове оправдаващи…
Това са гласовете на личното време – чрез гласа на самия герой, чрез гласа на всеки един от неговите най-близки (съпруга, деца), неговите приятели, братя по вяра, съратници и съмишленици. Но това са и гласовете на епохата, на историческото време – чрез гласа на институциите, на властта, на държавата в лицето на неините служители. Тези последни гласове звучат сурово, звучат назидателно, звучат враждебно и заплашително – студено официозни, отстранени гласове, затворени в документите – доклади, записки, заповеди, ревизионни актове, отчети, информации …. Органично вплетени в разказа и подчинени на логиката на лично биографичното, чрез тях по един ненатрапчив и неусъмнително тенденциозен начин оживява духа на една репресивна и грубо тенденциозна епоха (която ние днес наричаме с различни имена – тоталитаризъм, комунизъм, социализъм, Първа република). Точно този нейн дух е контрастният фон на личната история. Авторката не се заиграва надребно, не забравя и за миг водещото. При все изключителната съблазън да съди, тя оставя да действа саморазобличителната сила на документа … и критическата способност за съждение на читателя.
Пълна противоположност на тези груби институционални и властово-ролеви гласове са гласовете на личното. В повествованието те звучат от начало до край. Чрез тях оживява частното, личното, интимното. Това са топли гласове, емоционално ангажирани, човешки. Гласове, които не просто информират, не просто предават парчета информация. Тези гласове свидетелстват за самите значения, озвучават самия смисъл на случващото се и случилото се. Това са спомнящи гласове. Чрез тях под патината на спомените израства един втори свят – незрим и невидим за всевиждащото око на Властта и институциите, но единственият реален свят за запазилия способността си за автентично човешко преживяване човек, свят, отминал и безвъзвратно отишъл си, свят, който от дистанцията на неумолимо изтичащото време и омекотен от спомнянето изглежда (особено на фона на днешното наше житейско време) ретроутопичен, свят – човешки топъл, човешки автентичен, естествен, истински.
Тези гласове свидетелстват за важността и силата на човешкото присъствие в света. Доказателство са за самата възможност „да бъдеш”, дори тогава и може би най-вече тогава, когато това изглежда невъзможно. Потвърждение са не просто за силата на човешкия дух, а за това, че всеки един миг от самото човешко присъствие в света е важен, е отговорен. Тези гласове укрепват вярата, че нищо не е изгубено докрай, че усилието винаги си заслужава, че и най-малкото на пръв поглед може да доведе до значим обрат в човешкия живот. Тези гласове са изпълнени с любов. Често те са самият глас на любовта, на признателността, на дълбоката човешка обич. Има нещо красиво символично в това, че те са много повече от ледените гласове на институционалното. Красиво символично и утешително оптимистично: сърдечната топлина поглъща идеологическия мраз, Човешкото побеждава дехуманизираната и дехуманизираща Власт.
Сред тази мрежа от гласове обаче има един много важен глас – и това е гласът на самия герой. По силата на обстоятелствата „озвучен” от повествователя, чрез него се формира трети план на изображение в романа, който уплътнява и вдълбава рефлективния поглед на страничните наблюдатели. Този глас е наистина особен глас – очакването (естествено впрочем), че чрез него ще прозвучи дълбинно интимния пласт на житейската история абсолютно не се сбъдва – той не носи никаква пикантност, не разкрива тайни (дълбоко или не чак толкова дълбоко пазени), не събужда страсти. Точно напротив. Това е глас по-скоро строг, дисциплиниран, на места приповдигнато емоционален, но никога сантиментален. Глас удивително устремен. Важни неща казва и за важни неща свидетелства този глас. Той не се свени да мине през житейски профанното, но онова, за което същински говори е високо духовното. Този глас разказва (защото само той може да я разкаже) автентичната история на живеенето в духа и чрез духа;
– споделя вървенето по пътя на служението,
– говори за животворящата вяра и за силата на надеждата,
– за смелостта да се пропрявя път там, където няма и пътека,
– уверява в смисъла на съпротивата и потребността от личната упоритост,
– напомня, че „винаги има начин”!
– настоява, че битката е битка за всеки отделен човек и се води до последния дъх.
Пасторството е роля, Проповедничеството е служение – това казва този глас! Едното е отговорност, другото е дълг, залог на личното съществуване, осъзнат кръст на живота, който се носи до смърт (а може би и отвъд смъртта). Битка! Не може да се спечели битката за другите, ако не се спечели първо за себе си! – това казва този глас. И още – трябва да се внимава, трябва да се бди! – защото Черният кон Е, защото той идва, напада безпощадно. Защото неговата сянка вече Е в човешкия свят. – Няма бягство. Сблъсъкът е неизбежен. Човек цял живот участва в битка със злото в живота, готвейки се цял живот.
Черният кон – мощната словесна и зрима метафора на злото.
Черният кон. – Неговите имена са много – злото, дяволът, властта, институциите, Комитетът, ДС, комунистическата държава . Лицата му са много – доносникът, предателят, агентът …… Неговите гласове са много – гласът на страха, на малодушието, на жестокостта и егоизма, на безволието и невярата, на лъжата и омразата…. Но той винаги е единият и същ. Промъква се в сърцето на човека и в това на общността. И поразява чрез вледеняването му. Действа в дома и в държавата. Мени лицето, но същността си никога.
Черният кон – единственият враг на Проповедника! Битката с него – смисълът на живота му!
Удивителни са силата и стоицизмът на героя. Техният източник обаче не е в човешкия свят. Неговата сигурна опора е Бог, а единствен съюзник – вярата. Тук гласът на Откровението на Йоан е не просто интелектуална и емоционална обсесия (не случайно цикълът лекции върху Откровение е opus Dei („работата, творбата на живота”) , дори opus magnum на Проповедника), а оръжие и броня едновременно, знание и вяра в едно, неумолимост и надежда. Дори в предсмъртния час (една от най-красиво описаните и въздействащи сцени в романа), Проповедникът се вижда като част от битката на Черния и Белия кон…. – тържество на непоклатимата вяра в победата на доброто, на правдата, на вярата, на спазеното обещание. Тържеството на Бог. Каква може да бъде по-голямата награда за един убеден християнин от вярата и надеждата, че сам той е бил част от тази битка и достойно е воювал на страната на Бог.
За една книга може да се говори по много и различни начини. Както по много и различни начини тя може да бъде прочетена. Знам, че „Проповедникът и Черният кон” ще има своята различна и друга публика. Знам, че ще има своите читатели, всеки със своя собствен хоризонт на знание и хоризонт на очакване. Ще я прочетат участниците в историята, ще я прочетат свидетелите, ще я прочетат приятелите или просто познатите. Ще я прочетат чулите, ще я прочетат, вярвам, и някои, които не ще знаят нищо от конкретиката на биографичното. В резултат на тези прочити тя ще изглежда повече лична или повече историческа, повече сантиментална или повече сурово разобличителна, повече частна история или повече колективна история. На някои може дори да се стори интересна фикция, в която документално биографичното е убедително мистифицирано. Но независимо как ще бъде четена, в едно съм сигурна – тази книга ще запази във времето и за времето спомена за един достоен и голям човек,
– ще свидетелства за силата на човешкия дух,
– за необходимостта от съпротивата срещу злото,
– за смирението и търпимостта, за упоритостта и стоицизма като единствените сигурни пътища за удържане на човешкото в човека.
Тази книга ще остане като разказ за силата на вярата,
– за това колко важна е постигнатата чрез нея непоклатимост на вътрешните устои на човека,
– за силата на словото, за личното търпението, за всепобеждаващата любов към човека.
Книга, която окуражава, която подкрепя, която вдъхва надежда чрез примера на един живот.
Книга, която показва, че словото е по-голямата сила, че силата на човешкия дух надделява над силата на институционалната и политическата власт, че личната воля, подчинена на великата цел на служението на Доброто, въплътено в Бог, е способна да гради и да направи от обикновения редови човек вдъхновен строител на Божия дом на земята.
Книга, която без да бъде революционно патетична, приповдигната и шумна, помпозна и показно жертвена, с разказаната в нея лична история е по-силна от революция, по-категорична от жертва, по-въздействаща от подвиг.
***
„Ако някога дойде ден, когато не можем да бъдем заедно, ме запази в сърцето си, аз ще остана там завинаги” казва Мечо Пух.
Ако е вярно, че човек живее докато е жив споменът за него, то тогава извън всяко съмнение е, че пастор Емил Димитров живее не само в живия спомен на близките и познавалите го, но чрез тази книга ще продължи да живее в спомена за героя Милчо. Биографичното романово слово ще продължава да създава памет за него у всеки, който прочете романа, и парадоксално, но чрез него Проповедникът ще продължи да действа и в нашия свят, да ни подкрепя и променя и да ни напомня, че винаги имаме избор и винаги имаме начин, че колкото и силно да е нападението на Черен кон, ние по битие сме войни на Белия и победата е на неговата страна.
„Проповедникът и Черният кон“ тук
