Начало / Автори / В маратона останахме без вестоносец

В маратона останахме без вестоносец

Един помен в две части за поета Иван Методиев

 

През юли 2003-а поетът Иван Методиев се качи на влака и замина за Пирин. Слезе от влака, стигна до брега на една пиринска река и започна да си говори с шипките, скакалците и рибите. И се загледа във вечността. На 13 юли тленните му останки са намерени край Банско.
Иван Методиев е погребан в тамошните гробища. За гроба му се грижи една местна жена, Мария. В началото, разбира се, тя изобщо не била чувала за Иван Методиев. Стигало й да знае, че това е гробът на Поета. След време изчела книгите му. А сега Мария също пише стихове. И хора, които са ги чели, казват, че стиховете й са много хубави. Да не забравяме, че това са хората, които харесваха стиховете на Иван Методиев. Така че може да им се вярва.

Деян Енев, Из „Последният риболов на поета Иван Методиев”
 

Румен Леонидов

Защо поетът Иван Методиев поиска да умре като куче – сам, в самота, в своята космическа самотност, без да се сбогува, без да остави знак поне за малцината, които го ценяхме като лирик, като божия антена, макар и зловещо пречупена на две…
Иван скочи в микроязовира на “сивия поток” направо от високия бряг на науката – химик по образование, логик по призвание, той напусна Института по почвознание “Пушкаров” и зае полагаемото му се сякаш място в неофициалните класации още с първото си книжле. Макар че дебютира със сбирката си “Прости сетива” на 34 години, когато негови връстници, ярки дарования като Миряна Башева и Борис Христов, вече бяха национално известни и плашеха до заекване угнените старчоци от писателския синод с неподражаемите си – свирепи и тъжни – изпълнения в поезията.
От Иван Методиев никой не се уплаши, защото беше спокоен и в нещо явно съсредоточен. Уж ясен, прост и прозрачен като формула, а фин и пейзажен, замислен и наблюдаващ.
Биографията му – тогава тя имаше голямо значение за кариерата на всеки от нас – бе на типично софийско копеле. Цял живот обитаваше таванския етаж на въздуха над “Солунска“ 1, на две крачки от писателското кафене и на една от кино “Култура”.
Иван изначално беше влюбен в природното, в естественото, в органичната химия на нещата – дърво, река, птица, водно конче, поле, пак дърво и над него зеещата самота. Това не беше онази известна шаячна правда и селска мъка по родния край, защото Иван беше не просто градски, а чисто централен човек и поет. Родният му квартал и до днес се нарича площад “Славейков”.
Онова, което пишеше беше нов вид словесна живопис, който не стряскаше, но респектираше. Финес, чист рисунък, зад думите – тревожност, под тях – далечен подземен тътен, над – тях трева, но истинска, дива и непокорна, а не райграс, подстригван в правилен бретон от домашните помощници.
Методиев обаче си показа рогата още в дебютното книжле. Наред със странните природни акварели рязко контрастираха заглавия като “Естетиката на трите мухи” , в които социалното избиваше не като работническа пот, а като черен мухъл на настъпващата влага. От която няма измъкване, нито в буквалния, нито в преносния смисъл.
Общо взето в началото на Иван като че ли провървя – след втората му книжка “Пейзаж на душата” и младите, и по-утвърдените гъсеници го приеха заради изобилието на природа в стиховете му. И не посмяха да го срухскат публично. Не след дълго, доста неочаквано, дори седна на редакторския стол в отдел “Поезия” на сп.”Септември”. Там имаха право да печатат само най-верните на строя живи класици, някои вече отдавна са мъртви за изкуството, наречено литература.
Слаб като вейка, висок като бурен, с пръсти на пианист, залитащ и противоречив, преди двайсет години Иван заживя като врабец – кълвеше малки водки с голяма чешмяна вода, пушеше, когато имаше какво да се пуши, трохите май не ги забелязваше, но забелязваше какво се вършеше около него. Дойде с готова естетика и своя поетика, но не остана безразличен към площадната вакханалия, обхванала дори философски настроени човеци като него.
Тогава написа най-непоетичните си стихове, в които поезията не отсъства, а обратно – толкова е в повече, че преминава в антипод на сарказма – вой на одрана, оставена без кожа и изоставена под сърпа на луната дишаща душа.
След като избухна демокрацията Иван започна да издава списание “Нава” – славянски вариант на японските тристишия хайку. Опита се да бъде галерист – нае един гараж под Семинарията, после в центъра – апартамент. Не му провървя. Мутрите спряха да купуват картини. Но продължаваше, за разлика от повечето слисани лирици, да пише. Все по-улично, все по-вулгарно-нежно, обсебен от неистово желание за горда и безсилнеа съпротива срещу помията на масовата култура, която прииждаше като отприщен мегаязовир откъм рухналата стена на Берлин.
Какво може да върши един истински поет, ненужен като употребана флейта? Да стане журналист, да стане политик, да развие в себе си бизнес енергия? Иван Методиев беше абсолютно верен пример за интелигенска неприсобимост. Който излезе от науката, вратите за него са завинаги затворени. Който скъса връзката си бога и отвори душата си като кесия за синкопите на монетния звън – е аут от поезията. Битието, както е казал, гениалният Маркс, определя съзнанието. Методиев бе изключително заинтригуван тъкмо от съзнанието на битието – що е то и защо е толкова неосъзнато. Но тази негова заинтригуваност днес не се осребрява. И не храни сирачета като неговите.
Не искам да излезе, че Иван е светец. Или книжен писарушчо, неудачник, каквито днес с лопата да ги ринеш. Обратно – пишеше рядко статии, но аналитични, подробни, с изследователска страст, сякаш не ставаше дума за политика, а за алхимия. За проникване отвъд материята на злото, на доброто, на обозримото.
Преди време тъкмо го взеха в някаква фирма на работа, изцепи се срещу бомбите над Сърбия и правилно ориентираните му работодатели – демократи по участ, иначе яки комуняги, го изхвърлиха като мръсно коте при кофите със смет. Методиев, унижен, но горд даде някакво интервю, но не упомена политическите майстори на духовната бухалка. Вроденото му аристократично мислене му стигне само да възпее, по-точно да изграчи като обект на мизерията – кофите за смет, както и бездомните кучета и техните постоянни човекоподобни сътрапезници.
Ще се намерят хора, знам, които ще си кажат – да беше хванал мотиката и да иде на село. Да се беше отишъл на пиацата – да бърка бетон и да носи мебели. Да беше се върнал в партията, която напусна доброволно. Уви, не беше реститут, не беше син на фермер, нямаше физиката на мутра, но имаше дар да страда неописуемо и страдаше вместо нас. Кои нас ли? Онези, които криво-ляво набарахме конската опашка на времето и не я пускаме, докато фучим около себе си. И не ни пука за пеещото същество. За онова, което пее, защото може само да пее. Но не и да вади мангизи от това. За да има сили да продължи мисията си на пеещо същество.
Иван беше от месец и нещо в тотална депресия. Трескав, цигарен, блед, с пламнали очища, изнервен до припадък, въобще не се зарадва, че последната му книга със стихове “Повече тишина” е отличена с конкурса “Помощ за книга” към Министерството на културата. Рече ми, изчакай, не бързай, има време.
На близките си е казал, че отива някъде да пише. Ще се скрие, и ако го потърси някой да отвърнат, че не знаят къде е. Преди да отлети към себе си е разкъсал на парченца тефтерчето си с телефонните номера на всичките си приятели. Между тях беше и моя.
Защо поетът Иван Методиев поиска да умре като куче – в тотална самота? Не е нужно да обичате поезията, да сте чели нещо от него, за да можете сами да си отговорите.
Накрая още нещо – само за вашето неутолимо любопитство на кибици – Иван не е посегнал на себе си. Просто е хванал първия вятър и се е стопил някъде край Добринище, като една от своите любими прашинки, които някога летяха в слънчевия лъч и разваляха естетиката на трите мухи.
Друг поет – Иван Динков някога написа: ”След смъртта на Димчо Дебелянов, ангелите вече нямат хор!” След горестното и гордо бягство на Иван Методиев от маратона ние останахме без вестоносец.

Прашинка от Бога

Тогава, в жегата на лятото на 2003-а, в старата черква на гробището в Банско Иван Методиев лежеше лимонено жълт в черен ковчег и мълчеше. Лежеше с пети срещу иконостаса, откъдето мълчаливо го проучваха Спасителят, Йоан Кръстител, Богородица, Николай Чудотворец, Свети Георги и Свети Мина.
В хладната каменна снага на гробищния храм ковчегът изглеждаше малък. Смъртта също изглеждаше глупаво. Иконите я разбираха, но ние – Йосифова, Чолева и Палми – не. До началото на опелото имаше още малко време. Предпочетохме да излезем на пек, пред близостта на мъртвеца.
Черквата се казва „Успение Богородично“. Древна и дребничка като костилка, но достатъчна. От края на четиринайсти век до края на Иван Методиев. Дали живият Иван е стъпвал тук, или за първи и за последен път преплува въздуха й като прашинка? Иван обичаше прашинките. Написа цяла книга за тях.
Смъртта на поетите не е по-значима от всяка друга смърт. Но тя обрича читавите читатели на допълнителна обществена самотност. И самота.
Влязох на хладно при ковчега, при моя приятел под капака от дърво. Преди година-две той бе получил прозрение – Иисус, завинтен към дървения кръст, усеща душата на дървото. Душата на дърводелеца. На баща си Йосиф, който е приел молбата на Отеца да му бъде баща. Нали в сетния си миг Иисус изплаква: „Господи, защо ме изостави!“.
В битието на Иван връзката с баща му беше болезнена като душата на пирон, изтръгната навътре – през китката на ръката до плътта на дървесината.
Иван неслучайно чувстваше гвоздеите на Голгота като свои. Търпеше ги търпеливо. Мистично, маниакално, мислено, мълчаливо, мъжествено. Може би затова жените и поетите го обичаха и търпяха. За първи път обезумя, докато баща му береше душа в леглото си на тавана.
Логиката на Иван притежава логика – химикът у него има сърце от кървава колба, уроците по почвознание и броенето на листата по дърветата се превръщат в изпити по изпиване на небето, поличбите и съносъзнанието му го преобразуваха във философ-алхимик.
Докато беше земен, впечатляваше едиповият му комплекс към земната снага, ревността му към нея и органичното му томление пред съвършената простота на природата. Иван всъщност беше и голям дявол – обичаше да се подсмихва иронично през дима от цигарата си, който изпускаше понякога като струи сяра от суетните си ноздри.
Отец Георги и отец Филип, младите свещеници, запяха заупокойната молитва.
Приживе Иван носеше наметката от вродена гибелна любов към зачатието на битието. Някога един друг поет, у когото беше живял известно време на квартира, употреби в стих понятието „битие“, и Иван щеше да припадне от болка. Стенеше, сякаш той е създал тази дума и тя трябваше да бъде употребена първо от него, докато е още девствена като Дева Мария. Стенеше като дърводелец, от чието усилие е останало само талаш и очичките и нослето на Пинокио.
Иван се измъчваше, че не може да проникне в тайните на генезиса. Написа книга „Космогонии“, озадачаваше се, че врабчетата се къпят в прахта, а не джапат в дъждовните локви. Наблюдаваше природната картина на света. Нещо анализираше, нещо алхимираше, нещо мърмореше под носа на вътрешното си лице, ту бръмваше, ту литваше, ту скитваше нанякъде и пак се завръщаше. Приличаше на прашинка от Бога, която се е отпрашила от Него, но непрекъснато се връща към общата Му маса като летяща мравка. Привличаше го Твореца, не го свърташе тук, на земята, в тия кожи и кости, които между другото му отиваха и не искаха много, кой знае колко много хляб, сол и медец, за да го носят с пергелести крачки.
Като човек беше най-обикновен човек. Като поет беше пропит от простота на простите сетива. И битката за битието му отиваше. Защото я водеше с нечовешки същества.
Положихме го до дувара на гробището. Темето му – към темела на Македония, гледа към синия, хладен и събран в себе си Пирин. Краката му стърчат към бедрата на Родопите, лявата му длан с лакътя са в очите на Рила.
Пръстта ме впечатли – песъчлива, безсловесна, неизвестна, висока, суха и слаба като неговото костеливо тяло. Останахме накрая за малко сами с Мая – третата майка на едно от трите му деца. Веднъж се събуди и ми каза, осени я неочакван спомен, че на сън се видял да живее между три планини.
Вестниците писаха в онази жега на лятото на 2003-а: „Рибарят Иван Методиев умря от инфаркт. Жена му казва, че е писател.“ Не знаех, че щъркел като Иван може с часове да клечи край реката. Всъщност трябваше да го предположа – близко е до ума. Щъркел, замислен в течението на времето, което се влачи като река, в която е невъзможно два пъти да влезеш.
Иван умря на 13-а година от фалшивата свобода. На 10 юли 2003-а. Ще възкръсва непрекъснато чрез трите си деца и стотината си нестихващи стихотворения.

Прочетете още

244349_b

Топ 10 на „Хеликон” за най-продавани книги (15 април – 21 април)

ХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУРА 1. Недовършена работа от Дейвид Балдачи 2. Плодовете зреят нощем от Неда Антонова 3. …