Лира Литературно-рекламна Агенция
140 г. от рождението на великия писател
На 10 юли 2011 се навършват 140 години от раждането на Марсел Пруст, един от най-големите автори, способни да обхванат всичко от вътрешния и външния свят и да му дадат форма. Всъщност това е не само последният метафизичен мислител, той е и последният човек, успял да издигне възхитителни паметници на мисълта, дори бих казал, че Пруст е авторът създал последните духовни катедрали. А “По следите на изгубеното време” се оказва най-изследваният, най-известният и в същото време най-малко четеният роман на двадесети век. Вярно е, че това е труден роман, трябва да го признаем. Но “Вълшебната планина” на Томас Ман също не е лек за четене, това са книги, които изискват време, изискват по-различна нагласа и осмисляне при едно мудно, протяжно-бавно, извънвремево възприемане на удоволствието. Само че романът на Марсел има една особеност: той по-скоро може би е адресиран не толкова към широката публика, колкото към хората, които се занимават с литература. Защото произведението е празник, който започва на повърхността на реалното, минава през ярки възприятия, аромати, спомени за цветове, картини, помещения и обстановки, за да потъне в дълбините на човешките мисли и усещания, и после отново да изплува на повърхността.
Не е лесно да се говори за Марсел Пруст като писател, той е част от творбите си, всяка изживяна от него емоция намира място в книгите му, той е като архитект, който от малък, още докато прекосява булонския лес и получава първия си астматичен припадък, започва, мисля дори несъзнателно, да размишлява на темата щастие. Естествено, не е първият, който го прави. Но начинът, по който го прави е единствен. Оказва се, че този изтънчен интелект, този извисен дух, прекарва 15 години от живота си в най-безсмислен живот сред безделници, кариеристи и плиткоумни сноби: през деня е прикован към леглото в треска, изтощен, със спуснати завеси и без никаква следа в стаята си от ароматите на природата /нека да припомним, че само Габриеле Д’Анунциo се е преобличал повече от него- Марсел сменял в денонощието до 9 фланелки вкъщи/, а нощем, във фрак, от парти на парти, от прием на прием, пилеейки времето си в покани, увеселения и куп подобни развлечения. Така, за щастие или за съжаление, той се превръща в най-желания човек на всички светски изяви. И в същото време най-излишният. Защото въпреки, че е най-желаният събеседник, той никога не е оценен истински.
Почти по нищо не се отличава от останалите видиотени сноби на епохата. Освен по едно: всяка вечер, като се върне вкъщи и се пъхне в леглото си, той пише. И няма как да е иначе. Пруст е човекът, който е страдал от свръхидеи; той е човекът, който с болезнената си чувствителност успява да разплете само някои от тях и да им даде форма. Трупа лист върху лист и придава плът, блестяща форма на всичко онова, което е чул, видял, подушил или усетил подсъзнателно. Така от полу-лентяй той се превръща в един от най-неуморните работници в историята на литературата. Затова и произведението престава да бъде просто роман и се превръща в енциклопедия, а автора му губи човешките си очертания, лишава се от физическите си контури и се превръща в някаква обширна, безбрежна площ, превръща се в уникално място място. Да, аз бих сравнил Марсел Пруст с мравуняк, с един жужащ кошер, с бездънен мрачен кладенец, който съдържа в себе си безкрайно, несметно количество усещания. Пруст се превръща в място, защото той е пресечната линия на всичкостта, само у него си дават среща всички нишки от вътрешния и външния свят: картини и цветове, чувства и събития се събират в една точка и тръгват отново към света, за да го омаят и покорят.
Спокойно можем да заявим, че Марсел Пруст е авторът, за който с пълна сила важи една мисъл на Хемингуей: „Бих дал всичко, за да мога да прочета отново някои книги, сякаш никога не съм ги чел”.
