Начало / Автори / Дарбата да бъдеш читав

Дарбата да бъдеш читав

 

Той е професор в Художествената академия, но живее цял живот на село. В Мали Дрен, Пернишко. Цял живот е бил тук, оттук и до днес ходи до града само за да посвети в майсторлъка си своите обични студенти. Цел живот е скулптор, пипа глината, вслушва се в камъка, говори си с метала. И в гипса бърка като в кладенец. Цял живот е селянин, щастлив, че съдбата му е отредила голямо богатство – обширен двор, две плевни, един сайвант, слънце, простор, небе…

Ако минете край Мали Дрен и имате късмета да го заварите вкъщи, може да разгледате дворната му галерия и импровизираната му експозиция, настанена в ремонтирания плевник. Тук са и фамозните бикове в истински ръст, вярно изваяни от гипс, но онези, излетите от бронз, от години украсяват парка на Хуго Вутен в Белгия.
В двора му живеят 10 котки и 3 кучета. Всички го знаят тук, но само пред себе си признава: „Колко е просто! Стига да има любов и ядене за всеки, цари мир и няма конфликти. „.
От години си прави ескизи само на хора, които обича – на майка му, Бог да прости, на учителите си Иван Нейков и Любен Гайдаров, на невероятните Константин Павлов и Йордан Радичков. Правя си ги за себе си, като свободна работа. И си държи и в ателието.
Във втората плевня живеят шест жени – женствени, огромни, мощни, предизвикателни. Застинали са в шест различни житейски пози. Те никога не са излизали навън, не са показвани, не са били пожелавани от мъжко око. Безгрешни са. Глинените им природни части познават само дивната длан на маестрото. Е, три други техни другарки отдавна са ощастливени досущ като швейцарски крави – вече дишат вълшебния въздух край Цюрих. Богат колекционер ги е отвел оттук и ги е пуснал в дворното си имение. Но завинаги си остават нашенки, три големи, цицести българки от Мали Дрен.
Кога е започнал първия ескиз на бай Йордан? Доста отдавна, но за да се направи портрет на необикновен човек като него е не само сложна, но и особена работа, която не може да има окончателност, завършеност, тя е несвършваща работа. През ноември 2003 г., два месеца преди да си отиде от този свят, Радичков и жена му Сузи отиват в селото на маестрото. И бащата на „Ние, врабчетата” вижда глава си от глина, комбинирана с гипс. И понеже е щедър и благороден, каза, че му харесва.

Спорен ваятеля от Мали Дрен в края на живота си бай Йордан е бил станал мек и бял. А когато го вижда за последен път, на поклонението, чертите на лицето му са се би изострили, но белотата му останала същата.

Признава си: дълго време преди откриването на Радичковия паметник ми трепереха гащите, как ще възприеме, та нали толкова много и различни хора обичат сладкодумния мъдрец, и всеки един от тях си има своя представа за него, свой образ изграден и съхранен у себе си. „Господ да ми е на помощ!”, си казва, и отива на откриването. Което винаги ще си спомням като един незабравим сън…

Черквата в селото също стои изправена, благодарение на нашия професор, ваятел и селянин до гроб… Всяко лято студентите му идват на гости, спят и ядат у тях, пият от домашната му ракия, работят в двора му, място има за всички, разполагат се с пещите му както намерят за добре, ровят се в безбройните му набори от чудати инструменти.
Лани маестрото, заедно със своите ученици, запретва ръкави и почва да стяга старото селско църкве „Св. Петка“, приклекнало на площадчето пред общината. Бачкат яко два-три месеца, жената на преподавателя им готви манджи, меси им питки, храни децата, той е денонощно сред тях.. Храмчето вдига засрамената си главица, блясва черковното му челце, в очичките му светва божията светлина. Празник!
Само дето малките българи от Мали Дрен не си мръдват пръста да помогнат. Гледат сеир. И отминават. Никой не сеща един бонбон да донесе на децата, на вдъхновените реставратори, изучаващи занаята да създават читаво изкуство, да дишат празнично и просто. Както дръвчето диша земята, както плодът въздиша под необятността на небесата.

Не иде реч за някакъв бонбон. Не че работата им е била горчива, наопаки – било им е сладко, харно и благо през цялото лято. Душите им са били препълнени от пчелен медец и цветен прашец. Но липсата на жест също е жест – винаги ще се намери някой дивак, който да си хвърли сопола в краката на ближния. Но, слава Богу, никой не може да опростачи опростените до святост дела.

Ако минете случайно през Мали Дрен, запалете една свещичка за здравето на тези българчета, които са осветили селския храм с благословения си труд и безсребърното си съзнание.

И споменете с добро името на техния даскал – Емил Попов. Професор по предметност, по участ – ваятел на мирозданието. Световно известен скулптор от световно неизвестното пернишко село. Голям човек от Мали Дрен. Където майка му го е родила и закърмила с читавост и човещина, с тайната завинаги да бъде българин, но не като повечето българи.

Фото: rakursi.com

Прочетете още

bnt-2024-03-06-bnt-predstaviya-pavel-vezhinov-73679-1140x0

Павел Вежинов чества днес Столичната библиотека

Цикъл от събития прави ноември месец на писателя Паметната вечер е по случай 110 години …