доц. д-р Ерика ЛАЗАРОВА, БАН
Българската публика, вече достатъчно добре запозната с културфилософа Мирча Елиаде / 1907- 1986/ и неговото задълбочено навлизане в света на митологията, митологичното време и митологичното мислене, най-сетне има възможността да се докосне и до творчеството на белетриста Елиаде. Неговият том с фантастична проза “Младост без младост” е безспорно естетическо предизвикателство за всички, които не подозират, че мислителя и учения още от ученическите си години е изкушен от писателското поприще и дори когато през 1922 г. издава своя дебютен роман, има претенцията да създаде “образцов документ за юношеството”. В своята мемоарна книга “Дневник” (1978), с ирония през дистанцията на годините ще напише: “Тогава бях твърдо убеден, че съм първият юноша в света (!), който пише книга за своята възраст.” И не може да не направи впечатление, че петнадесет годишното момче в бурите на пубертета и политическия хаос на епохата, има цялостна стратегия за професионална реализация, свързана именно с културата. Доказвайки, че европейското понятие за “литерат” или “литератор” се отнася не само и не единствено до писателското поприще като художествено-творческата, но и до научно-изследователскатата дейност. Трайното свързване на познавателния интерес към Изтока, и специално към индийската култура и философия с проблема за историята на религиите, му дава възможност след специализация в Индия и защитен докторат на тема”Йога или опит върху произхода на индийската мистика” в Париж през 1936 г. да се реализира като световноизвестен учен, за когото световете на сакралното/ ВЪЗВИШЕНОТО/ и на профаното / ЗЕМНОТО/ са неразривно свързани. Те стават познаваеми чрез откритата от него “техника за задълбочено изучаване на човешката психика”, базираща се на релевантността на духовната археология да реконструира различните форми на човешкото съзнание в единния процес на културната еволюция.
Изучавайки цикличността на времето в митологичното мислене, Мирча Елиаде пренася този модел и в белетристичните си творби. Следвайки плодотворната традиция на пътуване във време-пространството от Новалис и Теофил Готие до Михай Еминеску, силно повлиян от абсурдисткото мислене на Кафка, Йонеско и донякъде Емил Чоран, като писател той често прибягва до скокове във времето, какъвто е случаят с новелите “Младост без младост”, “Мост” или “Нощи в Серампур“. Обича обаче и драмите на абсурда, каквито откриваме в “Инкогнито в Бухенвалд” или “Даян”. И наистина не зная дали това не е адекватната художествена форма при преосмисляне проблемите за нравствената отговорност и безотговорност в епохи на тотално умопомрачение на ниво обществено съзнание, когато надежда и безнадеждност са фатално преплетени. Интригуващи със сплавта от криминална или екзистенциална и окултна загадка са произведения като популярната новела “Тайната на доктор Хонигбергер” или “Генералските униформи”. М. Елиаде постига онова, което българският преводач и съставител на тома Огнян Стамболиев нарича в задълбочения си предговор “магически реализъм, езотерична фантастика, интуитивна магика”, определяйки като негови учители в белетристиката още Уошитгтън Ирвинг, Булгаков, Музил и Варгас Льоса. Резултатът е една необикновена и многопластова философска проза, която Огнян Стамболиев е пресътворил вдъхновено и майсторски на богат и точен български език.
„Младост без младост. Фантастична проза” тук