„Ръкописът, намерен в Акра” от Паулу Коелю (откъс)

09.10.2012 Любопитно

Много бих искал да започна със следните думи:

„Сега, когато съм на края на живота си, оставям на онези, които ще дойдат след мен, всичко, научено по времето, докато съм бродил по света. Нека се възползват от него по най-добрия начин“.

Но за беда това не е вярно. Аз съм едва на 21 години, родителите ми ме дариха с любов и ме изучиха, ожених се по любов и имам щастливо семейство. Ала утре животът ще ни раздели, защото всеки от нас ще трябва да тръгне да търси своя път, своята съдба и своя начин да посрещне смъртта.
За моето семейство днес е 14 юли 1099 година. За семейството на Яков, мой приятел от детството, с когото си играехме из улиците на Йерусалим, сега е 4859 година – той много обича да повтаря, че еврейската религия е по-древна от нашата. За почитаемия Ибн ал Асир, който цял живот се е мъчил да документира историята, точно сега свършва 492 година. Не сме единодушни относно датата, както и за начина, по който да почитаме Господ, но във всяко друго отношение съжителството ни беше много добро.
Преди седмица нашите военачалници се събраха и прецениха, че френските войски имат значително превъзходство, а и са по-добре обучени от нас. Беше ни предоставена възможност да направим избор – да напуснем града или да се сражаваме до смърт, тъй като със сигурност щяха да ни разгромят. Повечето решиха да останат.
В момента мюсюлманите са се събрали в джамията „Ал Акса“, юдеите избраха „Михраб Дауд“ за сборен пункт на войниците си, а християните, пръснати в много квартали, останаха да отбраняват южната част на града.
Вече виждаме дървените бойни кули, построени с материала от разглобените за целта кораби. По движението на вражеските войски можем да предположим, че утре сутрин ще ни нападнат, проливайки кръв в името на папата и „освобождаването“ на града по „Божията воля“.
Този следобед в двора, където преди хиляда години римският управник Пилат Понтийски предал Исус на тълпата, за да го разпне, се бяха събрали група мъже и жени на всякаква възраст, за да се срещнат с гърка, когото всички знаехме като Копта.
Копта е странен човек. Още съвсем млад решил да напусне родния си град Атина, за да търси пари и приключения. Накрая се озовал в нашия град, където, умиращ от глад, започнал да тропа по хорските врати. Бил добре посрещнат и лека-полека се отказал от идеята да продължи пътуването си. Така и заживял сред нас.
Намерил си работа при един обущар и също като Ибн ал Асир се захванал да записва за поколенията всичко, което видел и чуел. Не приел никоя религия, а и никой не се опитал да го убеди в противното. Според него сега не е нито 1099 година, нито 4859-а, нито пък краят на 492-ра. Копта вярва само в настоящия момент и в тъй наречената Мойра – непознатия Бог, Божествената енергия, отговорна за единствения закон, който не може да бъде нарушен, защото това би довело до гибелта на света.
До Копта стояха духовните водачи на трите религии в Йерусалим. Нито един управник не се появи по време на разговора – бяха заети с последната подготовка за отпор, който смятахме за безполезен.
–   Преди много векове един човек бил осъден на то-зи площад – започна Копта. – Докато вървял към смърт-та си, той минал покрай група жени. Като ги видял да плачат, им рекъл: „Не плачете за мен, плачете за Йерусалим“.
Той предсказал онова, което става сега. От утре хармонията ще се превърне в неразбирателство. Радостта ще бъде заменена от мъка. Мирът ще отстъпи пред войната, която ще продължи толкова дълго в бъдещето, че дори не можем да си представим нейния край.
Никой не каза нищо, защото никой не знаеше точно за какво е дошъл. Дали нямаше да ни се наложи да изслушаме още една проповед за нашествениците, които се наричаха „кръстоносци“?
Копта се наслади за кратко на объркването, което ни обзе. След като помълча, реши да поясни:
–   Може и да успеят да разрушат града, но няма да могат да унищожат всичко онова, на което ни е научил. Затова е важно знанието да няма същата участ като нашите крепостни стени, домове и улици. Ала какво представлява знанието?
Тъй като никой не отговори, той продължи:
–   То не е абсолютната истина за живота и смъртта, а всичко онова, което ни помага да живеем и да посрещаме предизвикателствата на всекидневието. Знанието не се съдържа в ерудицията, която ни дават книгите и която служи единствено да подхранва празни спорове за миналото и бъдещето, а е в мъдростта, заключена в сърцата на добрите хора.
Копта добави:
–   Аз съм начетен, но въпреки че съм прекарал всичките тези години в събиране на реликви, подреждане на различни предмети, записване на дати и обсъждане на политика, не знам точно какво да ви кажа. В този момент се моля на Божествената енергия да пречисти сърцето ми. Вие ще ми задавате въпроси, а аз ще ви отговарям. В Древна Гърция учителите са преподавали по този начин – оставяли учениците си да ги питат за неща, за които никога преди не били размишлявали, но трябвало да дадат отговор.
–   А какво ще правим с отговорите? – попита някой.
–   Едни от вас ще запишат думите ми. Други ще ги запомнят. Но важното е, че още тази вечер вие ще поемете към четирите краища на света, за да разнесете словото. Така душата на Йерусалим ще бъде съхранена. И един ден ще можем да възстановим не само града, но и мястото, където отново ще царуват мъдростта и мирът.
–   Всички знаем какво ни очаква утре – каза друг. – Няма ли да е по-добре да обсъдим как да постигнем примирие или как да се подготвим за битката?
Копта погледна към духовниците, застанали до не-го, и веднага след това се обърна към тълпата.
–   Никой не знае какво ни очаква утре, защото всеки нов ден носи и лошо, и добро. Ето защо, докато ме питате за онова, което искате да знаете, забравете войските, които са отвън, и страха, който се спотайва отвътре. Нашият завет към наследниците на земята ни няма да е случилото се през днешния ден, защото това ще бъде сторено от историята. Нека поговорим за всекидневието и за трудностите, които ни се е налагало да преодоляваме. Само това е важно за бъдещето, защото не вярвам много неща да се променят през следващото хилядолетие.