Лира Литературно-рекламна Агенция
През 1961 г. журито на Шведската академия му връчва Нобелова награда заради епическата сила, с която е описал съдбите и историята на своята страна. Иво Андрич с неговия Magnum opus – „Мостът на Дрина”, е първият нобелов лауреат за литература на Балканите. Той е предпочетен пред Толкин , Лоурънс Дюрел, Греъм Грийн и Робърт Фрост. На днешния ден Андрич щеше да навърши 120 години.
„Писателят и неговото дело не служат никому, ако по един или друг начин не служат на човека и на човечеството. Това е важното”, е „отговорът” на балканския писател при получаването на престижния приз. Цялата сума от Нобеловата награда Андрич дарява на библиотечния фонд на Босна и Херцеговина.
Иво Андрич е роден в село Долац, доТравник (Босна и Херцеговина) в семейство католици – хървати. Учи гимназия в Сараево, прави първите опити в поезията и се изявява като пламенен поборник на идеята за обединение на южните славяни. Известно време следва във Философския факултет в Загреб, после продължава следването си във Виена, но климатът в този град не му понася и той заминава за Краков, където завършва Ягелонския факултет. Учи полски и се запознава с културните традиции на тази страна. След убийството на ерцхерцог Франц Фердинанд, Андрич напуска Краков и си завръща в родината. Тук австрийската полиция го арестува и той прекарва известно време в затворите в Шибеник и Марибор . Вече пише поезия в проза. След излизането от затвора заминава на лечение на белите дробове в Загреб. Тук Андрич довършва една стихосбирка в проза, която излиза от печат под заглавие „Ex Ponto” през 1918 г. В Загреб го заварва разпадането на Австро-унгарската монархия, както и обединението и създаването на Кралството на сърби, хървати и словенци. На следващата година Андрич започва работа като чиновник в Министерството на вероизповеданията в Белград. Участва интензивно и в литературния живот на столицата. През 1920 г. с назначаване в Посолството при Ватикана започва успешната му дипломатическа кариера. Работи като чиновник в Генералното консулство на Кралството на сърби, хървати и словенци в Букурещ, в Консулството в Триест и паралелно печата стихотворения и литературни критики.
През 1924 г. защитава в Грац докторската си теза „Развитие на духовния живот в Босна под влиянието на турското владичество”. През1926 г. става член-кореспондент на Сръбската академия на науките и изкуствата, продължава да твори. В Белград през 1931 г. излиза втора книга с разкази на Иво Андрич в издание на „Српска книжевна задруга”. През 1934 г. вече е редактор на „Српски книжевни гласник”.
Дипломатическата му кариера бележи връх през 1939 г. когато е назначен за пълномощен министър и извънреден посланик на Кралство Югославия в Берлин. През есента германците окупират Полша и много учени и писатели са отведени в лагери. Андрич протестира пред немските власти и иска те освобождаването им от лагерите. През същата година излизат и подбрани негови разкази на немски и български език. В ранната пролет на 1941 г. подава оставка пред компетентните органи в Белград: „…Днес на първо място служебни, а също и многобройни лични и наложителни причини ми налагат да моля да бъда освободен от тази длъжност и възможно най-скоро да бъда изтеглен от сегашния си пост…“ Неговата оставка не е приета и на 25 март във Виена той присъства като официален представител на Югославия при подписването на Тройния пакт.
Един ден след бомбардирането на Белград, на 7 април 1941 г., напуска Берлин заедно с персонала на Посолството. Той отхвърля предложението на немските власти да замине сам, без членовете на Посолството и техните семейства, в по-безопасната Швейцария и се връща в окупиран Белград. През ноември е пенсиониран, но отказва да получава пенсия. Живее в уединение. Отказва да подпише Апела към сръбския народ, с който се порицава съпротивата му срещу окупатора. Не разрешава на „Српска книжевна задруга” да публикува негови разкази по време, когато „народът страда“ . В тишината на стаята, в която живее под наем, той пише първо „Травнишка хроника”, а в края на 1944 год. завършва „Мостът на Дрина” . И двата романа издава в Белград няколко месеца след края на войната.
В края на 1945 г. в Сараево излиза романът му „Госпожицата”. През първите следвоенни години Андрич става председател на Съюза на писателите на Югославия. От 1946 г. живее в Белград и Сараево, става редовен член на Сръбската академия на науките и изкуствата, както и член на Президиума на Народното събрание на НР Босна и Херцеговина. Продължава да пише и публикува. През следващите години се занимава активно с обществена дейност, изнася лекции, участва в публични срещи, пътува като член на делегации в Съветския съюз, България, Полша, Франция, Китай. Публикува главно кратки текстове, откъси от повести, разкази. Произведенията му се превеждат на много езици.
През 1964 г. е обявен за почетен доктор на Ягелонския университет. Пише все по-малко, но книгите му постоянно се преиздават в страната и в чужбина. През годините, които следват Андрич свежда до минимум обществената си дейност, чете много и малко пише. Здравето му се влошава и той все по-често се лекува. Умира на 13 март 1975 г. Погребан е в Белград.
До 1992 г. в Сараево никой не го критикува. По време и след разпада на Югославия към Андрич са отправени тежки упреци за начина, по който описва бошняците. Писателят също винаги е твърдял, че Австроунгарската империя в Босна е била по-цивилизован окупатор, отколкото Отоманската империя, която е управлявала Босна в продължение на няколко века.
През 1995 г. излезе книга на Мухзин Ризвич – „Босненските мюсюлмани в света на Андрич“. В нея авторът пише, че „Андрич се приравни с всички ликвидатори на Босна, като описа бошняците по един нелицеприятен начин. Бошняците в произведенията на Андрич са мошеници, неудачници, откачалки и отрицателни характери“.
Въпреки политическите и религиозни пристрастия Иво Андрич е най-значимият писател от бивша Югославия през ХХ век.
Свързани заглавия
Емир Костурица и Сърбия ще строят Андричград
Книги от Андрич тук
