Залита се към скандалност, а не към добра литература
Четенето на романа на носителя на награда „Гонкур” за 2010 г. Мишел Уелбек – „Възможност за остров“, беше истинска мъка. Очевидно човекът има проблеми с любовта, със секса, а както по-късна разбрах и с алкохола (на два пъти изпада в депресия и прави опити за самоубийство). Но и темите, конструкцията, описанията…нищо не ми хареса. Страхувам се, че в последно време французите отдават по-голямо от допустимото внимание на автори, които са малко скандални или са скандални, за да пробият.
Пробивът на Уелбек става с романа му „Елементарни частици (1998) – смесица от социален коментар и директни описания на сексуални сцени, който се продава в триста хиляди екземпляра само във Франция и го прави звезда. Преди това много издатели тръшват вратата под носа на Уелбек, защото не им харесва написаното. После, с появата на този роман, започват яростните дебати около въпроса дали Уелбек трябва да бъде приветстван като брилянтен реалист във великата традиция на Балзак, което според мен е пълно безумие и обида към почитателите на Балзак, или отхвърлен като безотговорен нихилист. Един озадачен критик от „Ню Йорк таймс” нарича романа му „дълбоко отблъскващо четиво“. Друг го описва като „неприятно дебнещ някъде в пространството между сладострастието и психичното заболяване.“
Майката на Уелбек издава мемоари в 400 страници, в които говори открито за самовлюбената личност на сина си, появяваща се на страниците на нейната автобиография.
Всичко това може и да е пикантно, дори любопитно, но не е литература. Добавям едно становище на месечното издание LIRE, което пише: „Наградата „Гонкур” рядко награждава най-добрия роман на годината“. Да не говорим, че още Жул Ренар казваше: „Академията на наградата „Гонкур” ми се струва болна“.