Начало / Читатели / Зов за духовно пречистване

Зов за духовно пречистване



Случайно попаднах на представянето на романа „Реквием за никого”, до този момент не бях чел нищо от автора Златко Енев. За него нямах никаква предварителна информация, освен едно съобщение по БНР, че Румен Леонидов ще представи книгата.

Изненада ме тематиката, на която писателят беше посветил своето внимание и интерес – т.н.Възродителен процес, който разбираемо и негласно беше повече от 20 години абсолютно литературно табу. Все едно, че никога не е имало такъв позорен период в българската история. Никой от многото, претендиращи, че са съвременни писатели не посмя да напише книга по тази болезнена тема. И внезапно българин, живеещ в Германия, дръзва да бръкне в тази кошница със змии!

Купих книгата. Леко се четеше. Прочетох я за два дни. И бях потресен! Това беше силен вик към спящата ни съвест като народ, това е опит да се прошка от хилядите знайни и незнайни жертви на тоталитарните партийни еничари, това е памет за злото, извършено от тях. И от нас, които или мълчаливо одобрявахме злодействието, или гласно ги подкрепяхме по организираните от БКП уж спонтанни митинги.

Запознат съм с тези брутални исторически събития и като непряк свидетел на някои издевателства, споделени ми шепнешком в онези тежки години, но въпреки това, след финала на романа онемях. Не вярвах на очите си, докато препрочитах отделните глави и се връщах отново и отново към отделни сцени и редове. Питах се: кое в този кошмарен роман е авторска измислица и кое преживяната истина, споходила българските мюсюлмани и сънародниците ни от турски произход? Всичко ми се струваше реално и достоверно, независимо от изявлението на Златко Енев, че романът няма претенция за историческа документалност.

През целия 20-ти век има няколко масови изселвания на български турци в Турция. Първо, след Балканската война, след това около 1929г. има втора изселническа вълна и още едно или две изселвания след 1944г. Многократно са били сменяни имената на насилствено ислямизираните българи в района на Родопите. Добре познавам тази част от България, в която се разгръща фабулата. Без затруднение открих прототипа на един от героите в книгата, имам роднини в този край. Знам кои са истинските имена на някои от селищата, в които се разиграват жестоките събития в романа. Кьопеник е реален квартал на немската столица, който по времето на тоталитаризма беше разделен на две части от границата между Източен и Западен Берлин. Преспан е реален български град в северо-източна България. Селото на Паладински също е реално съществуващо, но се споменава в книгата под друго име. Прототипът на героя от романа – Денчо Паладински беше съученик на моя баща и бегло го познавах. Този човек беше страстен ловец, висш партиен номенклатурчик от най-близкия кръг около Тодор Живков. Но нямах дори най-малка представа за неговата неистова омраза към българските турци, каквато Златко Енев я описва в романа си.

От първите встъпителни думи на романа „Реквием за никого” до последните срички на кукуригането на петлите във финалната народна песен струи унижение, страх, примиреност, гняв, ненавист, ярост, подтискана сексуалност или брутална и ненаситна похот. Физическата сила, красотата на тялото и сексуалната перверзия се използват като оръжие за налагане на господство, подчиненост, зависимост и комплекси.
Извратеността на някои от мутренските персонажи като Главоча, Ангел Братоев, Никола Карталов, Станчо Абазата, сръбските и албанските сутеньори са извън границите на поносимостта! Това са зли отрепки, изроди в човешки тела, родени като че ли не от жени, а от адските дъщери на Фокерма – робините на злото, покварата и разврата. Много силно и реално са изградени образите на отявлените насилници, въплъщение на най-зловещите и мрачни страни на мъжката бездуховност. Убийствата на циганчето Стамко и Ранко Балкански, заповядани от Ангел Братоев и осъществени от Главоча и Станчо Абазата са потресаващ пример за душевна лудост, садистична жестокост и безумие. Чудовищното изнасилване до смърт на една от героините, отново извършено от Главоча и Абазата по нареждане на Братоев, показва, че тези сцени не са измислени от писателски ум. Те са преживяна реалност.

Изумителни са образите и на двете чудовища, описани в романа – двамата свръхзлодеи – Ангел Братоев и Никола Карталов. Двете ужасяващи въплъщения на върховното зло. И досега се питам кои са прототипите на тези две изчадия? Защото са удивително реални.
Всички злодеяния, описани и извършени в романа от останалите персонажи са нищо в сравнение със злодеянията замислени, заповядани или извършени от изверга Ангел Братоев. Каква противоположност между име и духовна същност на литературен герой…
Никола Карталов е не по-малко извратен и отвратителен, но той поне следва своята болна и садистична природа. Не нарежда други да му вършат мръсната работа, както Ангел Братоев. Падението на Никола Карталов става постепенно. Майсторски и завладяващо е описан дългия му път на раздяла с всичко човешко, на превръщането му в демонично същество…
И женските образи в романа са обрисувани убедително и реалистично. Мария, Ремзие, Ширин, Върбинка, убитото момиче от Украйна, молдованката Моника са подложени на чудовищни издевателства и тормоз. Сексуалните перверзии, изнасилванията, побоите са описани с потресаващ натурализъм. Останалите лица, обрисувани в книгата, са също по своему нещастни и неудовлетворени от положението си в семейството и обществото. Показана е безнадеждната сивота и липсата на перспектива в живота на хората от смесените региони в България.

Романът е болезнен апел за повече благородство, разбирателство, любов между хората, между етническите общности, между родителите и децата. В това се състои изключителната нравственост на този текст, блястящо защитени художествено.

В крайна сметка това е зов за духовно пречистване на българския народ. Книгата на Енев трябва да се прочете от всички българи и дано правилно да бъде разбрана. С интерес ще очаквам останалите две книги от бъдещата трилогия. Дали оцелелите насилници и убийци ще стигнат до своя духовен катарзис и как ще бъдат наказани от Златко Енев в романа? Ще прочетем, ще видим.

Прочетете още

PAMUK_Orhan_The-Texture-of-Istanbul_FINAL_Cover_4

Орхан Памук за Истанбул: „Когато падне мъгла, е като градът от детството ми“

Писателят е роден точно там преди 72 години Носителят на Нобелова награда за литература през …