Стефан Цанев: „Аз съм от рода на книгоядите, чета самозабвенно“

03.11.2011 Интервюта

Напоследък бях силно впечатлен от една странна книга – тази на Савко Калата „Да оцелееш в ада”. Наскоро ми се обади от Созопол и ми каза нещо поразително: „Знаеш ли, че в затвора хората бяха по-честни от тези, които сега срещам на свобода.” Сбъднала се била сентенцията му: „През социализма всички работеха, а аз крадях, сега аз работя, а всички крадат” – окрали били посред бял ден части от книгата му начело със сентенцията, че чак и филм били заснели („Тилт” ли, „Килт” ли, вика, не знам), без да го споменават нийде нито като автор или съавтор, нито като „цитат от”

Стефан Цанев е роден на 7 август 1936 г. Завършва русенската Математическа гимназия и журналистика в Софийския университет, следва 2 години право, а през 1960-1965 учи драматургия в Московския киноинститут. Автор е на стихове, драми, публицистика и проза, както и на стихове и пиеси за деца. След събитията в Чехословакия 1968 г. свалят от печат стихосбирката му „Парапети“, до 1976 г. има забрана да се печатат негови стихове. През 1984 г., заради спектакъла му „Любовни булеварди“, забранен лично от Тодор Живков, е уволнен от театър „София“ без право да работи в столицата. Изпратен е на работа в Пловдивския театър, а в София се завръща чак след 1990 г. Стиховете му са превеждани на всички европейски езици, както и на китайски, монголски и иврит, а пиесите му („Сократ“, „Жанна д`Арк“) са играни в Париж, Гренобъл, Бордо, Атина, Монреал, Петербург, Лайпциг, Висбаден, Варшава, Краков, Прага, Гьотеборг (Швеция), Будапеща, Киев, Москва, Питсбърг (САЩ), Вилнюс, Братислава, Никозия, Букурещ, Гюргево, Хага, Измир, Истанбул и др.

►Г-н Цанев, през далечната 1976 г. изненадахте хилядите си почитатели, които харесват прямата ви поетична стилистика и изостреното ви до болезненост социално чувство за справедливост със стихове за деца. Обаче сборникът „Анини приказки“ още тогава стана много бързо пазарен хит и първоначалното недоумение бързо премина във всеобщо одобрение… Как ви дойде идеята да пропишете за най-трудната аудитория – детската…
Случва се, човек има намерение да напише нещо сериозно, нещо „велико и вечно”, хвърля всичките си сили, а то накрая се оказва далече под желаното; друг път напише нещо ей така, на шега, между другото, а то вземе, че се окаже по-добро от очакваното. Такъв е случаят с „Анините приказки”. Писах ги, за да забавлявам и да развеселявам дъщеря си Анна, да развеселявам и себе си. Защото годините, когато писах „Анините приказки”, бяха може би най-тежките години през живота ми. След 1968 г. бе забранено да публикуват мои стихове, забраната продължи до 1976 г. Тогава, след 8-годишно мълчание, едновременно със стихосбирката „Аз питам!”, успях да издам четирите от приказките, другите три („Приказка за потопа”, „Как маймуните произлезли от човека” и „Приказка за другото овчарче”) не бяха допуснати от цензурата. За особено „опасна” брояха „Приказка за другото овчарче”. Опитах се да я напечатам във в. „Стършел”, свалиха я от страниците, а главният редактор изгърмя. Сега я чета и се чудя: а за какво? Вярно, комунистическият режим беше страшен, но беше и много смешен, много глупав.

►Сега, след толкова години, „Анини приказки” излизат отново… Това издание е седмото поред. Общият досегашен тираж е далеч над 100 000. Кое наложи новото, седмо по ред преиздаване на сборника?
Първо издание бе илюстрирано от актьора Климент Денчев. Някои от приказките той вече беше рисувал и пял по телевизията в прекрасното тогава предаване „Лека нощ, деца!” Малко след като приказките бяха издадени, през 1978 г. той бе осъден, макар и условно, на една година затвор, беше го наклеветил някакъв доносник. Не бе по силите му да се преструва на щастлив в тогавашна България и Климент я напусна, въпреки че бе на върха на славата си като актьор, замина за Канада, където неотдавна умря в самота. Много пъти по телефона или в писма си говорехме – да вземе да направи илюстрации и на останалите не нарисувани от него приказки, да ги издадем отново, но това, за съжаление, не стана. Но най-неочаквано съдбата ни помогна – това наше намерение се сбъдна след смъртта му. Като в приказките.

►Как?
Преди много-много години, през 1972 г., дъщеря ми Анна ( тогава 6-7 годишна) замина да живее в Рим (майка й емигрира). За 8-я й рожден ден с Климент решихме да й пратим в далечна Италия подарък – саморъчно написана и изрисувана книжка с нейните приказки. Аз преписвах приказките на пишеща машинка (тогава компютри нямаше), Климент рисуваше между редовете, докато той рисуваше, аз пишех между рисунките… В квартала имаше един стар книговезец, подвързваше дипломните работи на студентите, дадох му да подвърже книгата, изпратих я по пощата, минаха още много-много години и бях я забравил…
Миналата година прескочих до Париж, където сега живее Анна, от дума на дума си спомнихме за Климент, който наскоро си беше отишъл от този свят. „Жалко, казах, че не можа да нарисува всичките ти приказки.” Тогава Анна извади от огромната си библиотека една червена овехтяла книга, разгърна пожълтелите й страници – и аз изумях: това беше онази саморъчно написана и изрисувана книга, която й пратихме с Климент преди 38 години! „Тя винаги е с мен – каза Анна. – Цял живот сме пътували заедно. Това е най-скъпият ми подарък.”

► Искате да кажете, че дъщеря ви Анна ви е върнала жеста и в памет на бате Климбо вие разрешила да подарите на днешните деца най-скъпия й подарък?
Да, сегашното издание, което читателят вече държат в ръцете си, е фототипно копие на онази наистина уникална книга. Тя е издадена луксозно на специална хартия в 7001 броя, всеки, от който е номериран, което я прави библиофилска рядкост. Всеки екземпляр ще бъде придружена и от книжка джобен минимодел.

►Днес сте един от най-четените български писатели. А какви книги четете?

Аз съм от рода на книгоядите. Чета самозабвенно. Ни телевизия, ни интернет – нищо не може да ме откъсне от страниците на книгите. Напоследък бях силно впечатлен от една странна книга – тази на Савко Калата „Да оцелееш в ада”. Наистина този човек е минал през ада и въпреки всичко е останал силен човек. Наскоро ми се обади от Созопол и ми каза нещо поразително: „Знаеш ли, че в затвора хората бяха по-честни от тези, които сега срещам на свобода.” Сбъднала се била сентенцията му: „През социализма всички работеха, а аз крадях, сега аз работя, а всички крадат” – окрали били посред бял ден части от книгата му начело със сентенцията, че чак и филм били заснели („Тилт” ли, „Килт” ли, вика, не знам), без да го споменават нийде нито като автор или съавтор, нито като „цитат от”. „Прекръстили ме, вика, от Калата на Карата – и край”. Ти, Румене, си редактор на „Да оцелееш в ада” – как става тая работа?

►Аз не съм редактор, а издател на тази невероятна книга, която накараха Дончо Цончев, Бог да го прости, да цвили от възторг, но никой не ме е дори попитал дали може да я ползва издателските ми права над нея като първоизточник на филм или за част от сценарий за бъдещ филм. Не ми е попадала творбата на Любо Дилов – син, но той е длъжен иска разрешение поне на автора, който е жив и здрав, да му даде някакво обяснение, а не да го кани да изиграе собствения си образ в бъдещата кинопродукция. Доколкото разбрах от Калата, Любо го е посетил в Созопол и му е подарил с автограф словесното си продължение на „Тилт”…

И аз още не съм видял тази книга, но горещо препоръчвам на всички оригинала на необикновено талантливия писател Савко Калата.

►Какво още да очакват верните ви почитатели?

След като завърших четвъртия том на „Български хроники” (пет години не бях писал нищо друго!), се завърнах към своята си работа: пиша като луд стихове и пиеси. Скоро ще издам стихосбирка, наесен ще пусна по театрите няколко нови пиеси. Дано да ми е „На добър час!” Предстои и нещо страшно: Божана Апостолова („Жанет 45”) до края на годината ще издаде мои избрани съчинения в 12 тома (мамо, мила!) по случай моята (няма да ти кажа коя) годишнина…