Лира Литературно-рекламна Агенция
„Благосклонната чума” е роман антиутопия, красива алегория на идеята за силата на свободната воля и стремежа към истината. История за израстването, за търсенето на собствения път отвъд ограниченията на обществото и за връщането към корените ни тогава, когато сме намерили себе си.
В този свят всяко дете знае от малко, че един ден ще остане без родители. В този свят детето от малко е обучавано да се справя само с живота. В този свят детето един ден започва да живее самостоятелно… още докато е дете. Защото в един хубав ден родителите му получават призовка, че трябва да го напуснат и никога повече да не се връщат при него, а оттук нататък то може да разчита само на себе си и на закрилата на организация, наречена Испектората.
Това е светът на еманципираните деца – едно от които е Карина.
Привидно животът на Карина тече гладко, но от момента на еманципирането в ума й често се прокрадват най-различни въпроси. Защо има толкова много сгради, а толкова малко хора? Защо служителят, който идва периодично в дома й, неизменно приключва инспекцията с думите „Родителите ти са живи”. Карина споделя своите размисли с приятелката си – училищната библиотекарка госпожица Песимиси, но тя я предупреждава да не разказва на никого за тях.
Съвсем неочаквано госпожица Песимиси изчезва и оставя на Карина следа към забранена книга, наречена „Хроника”. От нея Карина и нейните приятели Адриан и Любчо научават страшната истина за света, в който живеят – че той е просто крехка, скрепена с усилия останка от живота преди опустошителна епидемия, убила всички възрастни хора. Миналото лека-полека започва да изплува, а с разкритията се ражда и страстното желание на три деца да открият кои са и откъде идват.
За автора:
Росица Казакова е родена през 1984 г. в София и е дъщеря на художника Димитър Казаков – Нерон. От най-ранна възраст се обучава да бъде професионален музикант като свири на пиано. През 2008 г. получава магистърска степен по специалност Хорово дирижиране от НМА “Проф. Панчо Владигеров” и скоро след това започва работа в БНР, програма “Христо Ботев”, където подготвя и представя в ефир музикални програми. Преди това е работила като аниматор в туризма, плажен спасител и певец в църковен хор. През цялото това време Росица Казакова таи в себе си една скрита любов – към историите, и една мечта – сама да ги разказва. Това се осъществява в края на 2010 г. със завършването на първия й роман “Благосклонната чума”, публикуван през 2012 г. от AMG Publishing.
О Т К Ъ С
Днес беше денят на инспекцията. На всеки три месеца се повтаряше същото. Точно в единайсет часа сутринта на входната врата на апартамента на Карина се чукаше. Карина отваряше и в момента преди да вдигне поглед към това, което я очаква от другата страна, в съзнанието й като безшумен полъх преминаваше една картина, фантазия по-скоро. От другата страна на вратата стояха родителите й. Това обаче никога не се оказваше истина, тъй като беше невъзможно. На входната врата винаги неизменно я очакваше непроницаемото лице на местния инспектор, който идваше да провери дали тя живее добре и дали успешно се грижи за себе си и сякаш между другото накрая да й каже, че родителите й са живи.
И тази сутрин, точно за пети път откакто се помнеше, Карина се подготвяше за посещението на инспектора. Това означаваше, че трябва да положи усилия да приведе апартамента си в що-годе приличен вид. Започна още предишната вечер, когато се опита да отстрани лекетата от блажна боя и доматена супа от килима в хола. Задачата се оказа почти невъзможна и всичко приключи по катастрофален начин – Карина случайно изля върху килима цяла кофа с вода и веро, а те си проправиха път чак до трапезарията. И понеже беше станало много късно, тя отложи оправянето на бъркотията за сутринта.
След като избърса пода на трапезарията, Карина се зае с просмукания от вода килим. Вече беше почти единайсет и тя установи, че е много трудно да изсушиш дългокосмест персийски килим с ютия. Единственото, което постигна, бе да обгори една част близо до крака на дивана, но за щастие след като го премести малко наляво, успя да прикрие щетите. Тъй като оставаше още малко време, Карина продължи опитите си със сешоар, но така или иначе на вратата скоро се позвъни и тя беше принудена да зареже всичко.
– Добър ден – поздрави равнодушно инспекторът.
Карина примигна объркано, докато се опитваше да се отърси от обичайното видение. Родителите й, които стоят и се усмихват на прага.
– Здравейте – отвърна тя и бързо се настрои на тона, който възприемаше, когато трябваше да се занимава с големи хора.
Карина покани в апартамента инспектора, сериозен мъж с очила на носа и косми по кокалчетата на пръстите. Тя го разведе навсякъде; стая по стая му показваше това, за което той бе дошъл: оправено легло, измити съдове, сапун на етажерката в банята и зеленчуци в хладилника.
Ако трябва да бъдем честни, леглото й не бе от най-прилежно оправените, нито пък измитите съдове – подредени, сапунът беше чисто нов, тъй като Карина го вадеше само за инспекциите, а пък зеленчуците в хладилника бяха само босилек, който май дори не е зеленчук, но затова пък беше в огромно количество.
Босилекът привлече вниманието на инспектора. Той се наведе към отворения хладилник и почти заби нос в зелените връзки от подправката.
– Какво правиш с него?
– Пазя го за зимата, защото го предпочитам пресен.
– Сигурна си, че не го сушиш и пушиш след това? – предположи инспекторът.
– Не знаех, че босилекът може да се пуши – учуди се Карина и искреността й го убеди, че в това огромно количество зеленина няма нищо съмнително.
Скоро инспекторът приключи огледа си и се насочи отново към вратата, като същевременно издърпа кочан документи от джоба на шлифера си. Карина наблюдаваше как космите на дясната му ръка, с която попълваше разписката за премината инспекция, танцуват, съживени от движението на ставите му. Щом свърши с писането, мъжът откъсна внимателно хартийката и я подаде на Карина с обичайните думи:
– Премина успешно – и след кратка пауза изрече за пети път в живота й – Родителите ти са още живи.
И после си тръгна.
Разбира се, той можеше да каже, че родителите й са мъртви, но Карина знаеше, че не са. Чувстваше го силно и отчетливо у себе си и все пак не знаеше откъде идва тази увереност. Не знаеше също и защо всеки път, когато чуеше тези думи от когото й да е, я обземаше някакво особено чувство на недоволство, от което в главата й сякаш започваха да бият огромни камбани. Източникът на напрежението не бяха родителите й – напротив – тя ги обичаше с огромна, искрена любов, еднакво силна и сега, петнайсет месеца след като те бяха получили призовката си.
„Благосклонната чума“ тук
